Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.09.2014 06:00 - Ася Кулева: Василена
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 699 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


От романа ѝ "Марципаненият чехъл"



* * *
Беше година на ожесточено
влюбване.
*
Тази любов беше плод на клинична грешка.
Г.Г.Маркес „Любов по време на
холера”

Един ден Василена видя колата на Мат на паркинга пред офиса. Изненада я. Мислеше, че още не се е прибрал от последното пътуване - зарадва му се като ръжда на желязо Имаше намерение да се пошляе без кон и кочияш безцелно по улиците да разтовари бедната си главица. Вече се виждаше как крачи по тротоара, от витрините на сладкарниците ъ се плезят еклерчета, тулумбички, петифурки, а тя гордо подминава - удавена в слюнка, но непреклонна. „Да, реших да те изненадам”, усмихна се Мат, а двигателят яростно изръмжа. Василена заби поглед в ръката му, легнала победителски върху лоста за скорости. Тази гледка винаги щ бе действала - възбуждаше я и я караше да тръпне в съкровението си. Не се издаде и зададе баналния въпрос: „Къде отиваме?” „И аз не съм много наясно. Тръгваме, пък където стигнем”, отвърна той.
Бавно изпълзяха от натоварения трафик на града. Мат спря на малка отбивка. Мълчаха си ей така, непринудено-уютно. Василена се сети, че в чантата щ, както никога остана една ябълка. Извади я, вдигна я към слънцето и се залюбува на червеното щ съсвършенство. Мат пушеше разсеяно. Василена скри ябълката в шепи и се напрегна. Ябълката започна да се затопля и засия под побелелите щ от усилието пръсти. Мат все така мълчаливо щ подаде нож и Василена със замах разсече ябълката на две. Една от семките беше разрязана. Така си и знаех, промърмори наум. А някой да ти е обещавал спокойна тегава връзка, чу в съзнанието си някоя от паралелните Василени. „И слава Богу”, изтърси Василена на глас. Мат не се учуди на репликата, вече беше свикнал с нейните чудатости и шизо-изпълнения. Двамата стръвно забиха зъбки в половинките на ябълката и поеха по някакъв пуст път.
„Не се притеснявай, няма да се възползУвам от безпомощността ти”, ухили се широко той. „Просто ми се искаше да останем сами, далече от хората и града.” Разбираше го. И тя си имаше такива периоди - тогава обикновено забягваше в манастира. Седнаха до една посърнала шипка и се загледаха мълчаливо в никъде. „Труден ден, а?” Василена плахо го погали по челото и описа въпросителна на носа му. „Нещо такова”, въздъхна Мат. „Не ме разпитвай повече, просто ме погали”, помоли. Тя продължи. Усети как напрегнатото му тяло се отпуска. Прегърна я през кръста и тя се вдърви. „Какво ти става? Неприятно ли ти е?”, попита учудено той. „Не че ми е неприятно, по-скоро е неочаквано.” „Добре, спирам, няма да те притискам. Когато решиш, че си готова...” „Зная, благодаря ти.” Безопасно - невинно го целуна по ухото. „Когато говорим по мобилките, усещам резки нотки в гласа ти... А тялото ти е толкова нежно... подканящо – е, не точно в момента де, - и порочно...” „Казах ти, не обичам телефоните. Не зная защо, но ги свързвам с лоши вести. Фобия някаква, няма значение. Опитвам се да я преборя.” „Ти май все с нещо се бориш”, усмихна се Мат. „Има ли още вятърни мелници на този свят или ти самата си ветерушка?” „Внимавай, че ей сега ще те перна с едното си крило”, закани се на шега Василена и двамата се затъркаляха по немощно зелената трева. „Ооох, стига, не мога повече, предавам се”, смееше се той и тя милостиво реши да го пожали. Отпусна се до него по гръб и впери поглед в облаците: „Смущаващо е това разбирателство между нас... Не зная какво да мисля... Интуиция или хармонизиране на енергиите? Не разбирам...” „Всъщност има ли значение, щом и двамата се чувстваме добре? Баща ти има крива круша, ти си мойта мила душа”, щипна я той по хълбока и нехайно забрави ръката си върху него. Беше прав, разбира се. „Понякога ме вбесяваш, честно. Такъв размътъгьол си, че...”, продължи мъжът. „Но пък тогава усещам мозъчето в теб... Обаче виждам и жената ... И съм запленен... И я искам....” Василена не подаде очаквания знак. „Май мъжете наистина сме психически по-слабия пол... Ако знаеш, как понякога ни се иска просто нежност... не чукане, а просто нежност...” „Защо не го казвате тогава? Не е признак на слабост. Напротив, по-скоро на духовна сила.” „Ами народопсихология, да го кажем.” „Глупаво е.” „Знам, но такава схема ни е втълпена още от ранно детство.” „Схеми, синури, граници, самоограничения...”, въздъхна Василена. „Роли, които ни налагат, бко и да не ни харесват.” „Така си е”, въздъхна и Мат. „Според тези схеми мен все така си ме смятат за неудачница, не за друго, а защото не родих дете. Май вече започвам да чувствам вина. Разбираш ли, обществото не пречи, но и не толерира желанието на жената да играе своята игра. Схемата е ясна: Репродуктивният товар е поет от жената. Мъжът е освободен от него за да може да води своята игра.” „Добре де, мъжът не може да ражда, то е ясно, но заради самоутвърждаването си пък трябва да работи здраво най-малкото. Макар че в оптималния вариант би трябвало да кажем - да твори. Жената е способна да дава живот, затова не се нуждае от друго компенсаторно самоутвърждаване.” „Вярно, съгласна съм с теб, но някак не мога да приема, че от нея не се очаква духовна сила или житейско търсене, а просто щ се налага само схемата на раждащата утроба.” „Май не съм ти единственият конфликт с мъжете. Феминистка ли си?” „Ти и конфликт? Напоследък сме направо в идилия, драги. Не, не смятам, че съм феминистка. Или поне не от онези, дето веят байрака, че не искат да пишкат седнали като другите жени. Просто разсъждавам, задавам и си задавам въпроси.” „Обществото малко или много следва природните закони, мила. Може да не ти харесват, но това е положението.” „Какво имаш предвид?” „Вашият пол по принцип се адаптира по-леко и безболезнено към условията на средата.” Василена понечи да каже нещо, но Мат я спря: „Не скачай веднага с рогата де. Не казвам, че е лошо. Така повелява природата - не за друго, а защото върху вас лежи отговорността за продължаване на рода, а с това тя, природата, не би си позволила да експериментира. Ние сме по-силни физически, а вие физиологически. Вие по-леко понасяте студ, глад, психически натоварвания, ние тук издишаме, но пък имаме по-голяма физическа сила, така ли е?” Василена кимна мълчаливо. „Здравата физика пък ни позволява да носим по-леко еволюционния товар. Да не мислиш, че е лесно”, ухили се той и изненадващо мушна една тревичка в лявата щ ноздра. Василена започна да киха от възмущение. „Ей сега ще ти дам да разбереш, драги еволюционеро”, закани се тя, но само с една ръка Мат властно я прикова към земята. „Не се пали толкова, ами слушай. Отредено ни е от майката природа да проверяваме и усвояваме нови непознати линии на поведение и на оцеляване, да прокарваме нови пътища, за да могат жените да вървят по утъпканото и да се пазят за своето предназначение. То, като се замислиш, старите хора са го казали в прав текст: Женски гроб накрай пътя се не вижда, женски гроб няма нито на полето, нито в гората... Знаеш ли кое е кофти обаче? Че за всеки мъж удачен и правилен се оказва само един път. Ако той сбърка или се отклони от него, значи чисто и просто е пропилял живота си. Ей тази мисъл може направо да те побърка.” Мат се изправи и запуши замислено. Като че беше забравил за нея. „В еволюционен план това намалява способността на мъжа за индивидуално оцеляване, но пък повишава значително способностите като цяло на човешкия род. Голяма мешенъя... Ами ако двата товара ти се струпат на гърба? Просто е невъзможно да оцелееш. Затова природата ги е разделила на две, затова всички по-важни видове си имат два пола. Няма нищо случайно.” „Обаче напоследък за добро или зло, зависи от гледната точка, ролите са май малко разменени” обади се Василена. „Ей, доживях най-после да признаеш, че съм прав”, ухили се Мат. „Хм, да ти напомня ли онази умна приказка, че мъжете винаги са прави, а жените никога не грешат?... Добре де, прав си и от друга гледна точка. Двата пола са като скачени съдове за полярни енергии – ин и ян, плюс и минус, то е ясно. Мъжът отдава, а жената приема.” „Така е, мъжът носи улова в гнездото, запълва с него пространството и хуква пак на лов. Жената през това го обработва и отваря ново пространство, което мъжът отново ще запълни. И става една такава приказка без край със сюжет, наложен от природата.” „Ох, скучен е този сюжет”, изсумтя Василена. „Може да е скучен, но поддържа равновесието, признай си. А природата компенсира скуката с някои бонуси.” „Така ли? Какви например?” „Ами няма сривове в психиката и в репродуктивните функции. Задавала ли си въпроса, защо в страните от третия свят генофондът е читав? Те продължават да живеят по старите мъдри природни закони. А при децата на цивилизацията каква е картинката, а? Ти искаш да бъдеш ловец? Добре. Превръщаш се в ловец и започваш да стесняваш пространството и функциите на мъжете. Така ли е?” „То пък едни мъже напоследък... Мъжльовци, бих ги нарекла.” „Да де, ама за да станат такива, вие, жените, сте виновни.” „Така ли? И защо?” „Ами узурпирате пространството на мъжа и той се вижда принуден да си го създава сам, т.е. по неволя поема женската роля. И после защо имало толкова хомосексуалисти и импотенти... Минавала ли ти е мисълта, че днес едва ли някой би съчинил приказката за Пепеляшка.” Василена го погледна неразбиращо. Мат щ смигна: „Поне не във варианта, който познаваме. Днес има Пепеляшко и принцесата, която го открива. Принцесата, разбирай утвърдената в бизнеса дама. Тя търси, тя намира, а той, милият безпомощен Пепеляшко, позволява да бъде намерен. Мдаа, такива ми ти работи. Казват, че днес практически всеки пети мъж на възраст до тридесет години е бисексуален. И как няма да е, като голяма част от мъжете вече са психологически хермафродити, които дори не си задават въпроса да бъдат или да не бъдат мъже. Не ми се мисли за бъдещето... Ние, имам предвид мъжете и жените, сме знаещи, което не означава автоматично, че сме и мъдри. Надявам се природата да коригира грешките и да възстанови равновесието.”
Мат се надвеси над Василена: „Преди малко казах, че май сме по-слабия пол, но това не е съвсем вярно. Слаби сме в едно, силни в друго. И при жените е така. Природата не създава слаби полове, не може да си позволи такъв разкош...” Ръката му самоуверено тръгна по извивките на тялото щ: „Разкошът е тук обаче... Красотата е тук... И тя трябва да се показва - гола, порочна, съблазнителна... Както и да го погледнеш, женското тяло си е ходеща еротика. То е външната форма на женската сексуалност, казва Вайнигер. Тя пък е много по-голяма от мъжката. Нашата сексуалност е по-малка, по-проста, затова пък е открита, какво да се прави? Сега я усещаш, предполагам”, хитро се усмихна мъжът като се притисна о нея. „Иска ми се да докосна тази нежна плът... сякаш е от коприна...” Пръстите му лудуваха по корема щ. „Сега искам да те любя... Да те усетя цялата... Ти ми бръкна някъде много дълбоко... Желая те толкова много, че чак физически ме боли...” Целувките му палеха стърнището в душата щ. Василена затвори очи. Плашеше я тази неочаквана близост на душите и телата. Пръстите щ инстинктивно започнаха да търсят из тревата стръкове горска ягода и коприва. Тялото щ реагираше на ласките на мъжа, но душата щ все още бе стопчена от недоверие. Да, трябваше да си признае отново очевидното: Виждаше се изправена пред кръга анонимни другари в неволята как заявява: „Аз съм Василена и имам проблем с доверието.” „Добре дошла, Василена” щ отговаряха хорово.
Тя решително се освободи от прегръдката му, претъркули се и бързо го яхна. Вдигна глава и пое дълбоко въздух. „Оооо, нямам нищо против тази поза. Твой съм”, ухили се доволно Мат. „Да бе, да, мечтай си”, сряза го Василена. „Ей, тъкмо покълна някаква плаха надежда в невинното ми сърце, а ти.... Айдеее, с косачката.” Тя понечи да се изправи, но мъжът властно я закова към себе си. „Ей сега ще ти издам една чисто мъжка тайна. Искаш ли?” „Казвай, казвай”, изрече Василена, макар че едва успя да прикрие скептичната си усмивчица. „Видях, видях, ама ще се престоря, че не съм я видял”, засече я Мат. „Знаеш ли защо мъжете си падат по тази поза - жената отгоре?... Ами поради една съвсем прозаична причина, скъпа.” „И коя е тя?” Любопитството на Василена надделя. „Ще ти кажа, но струва една целувка, ама истинска.” „Айдеее, сега пък на пазарлък го удари. Добре де, обещавам, ще си платя. Казвай сега.” „Суета човешка, суета сует и всичко е суета. Когато мъжът е легнал по гръб, коремът му изглежда съвсем плосък, а за сметка на това ерекцията великанска. Сега светна ли ти? Е, и заради различните усещания на партньорката донякъде...”
Телефонът на Мат започна настойчиво да звъни. Той глухо изруга, но вдигна. Василена не успя да си плати за тайната. Трябваше спешно да се прибират.





Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1096819
Постинги: 1157
Коментари: 516
Гласове: 1407
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829