Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.10.2014 06:00 - Люба Александрова: Разказ
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 814 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 11.10.2014 22:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 
  Татковото кемене


Момичето, изглеждаше по-голямо от обявените седемнайсет години. Славянски тип, пепеляворусо, луничаво, очите му не се виждаха от гъстата пшеница, струйнала се по бузите му. Не в носия, а в разнококалибрено тинейджърско облекло. С големите обувки с високи бомбета, надянати на тънките, дълги крака. с гъдулката до лявото си рамо, ми стоеше гротескно. Не чух добре от къде е, какво ще свири, първите звуци не ме грабнаха. Реших да пропусна неговото изпълнение… и реката дойде.
Бавна, тъжна река, повлякла клони, агънца, кокошки, кози, крака на столове, маси, чинии… Река, тежка и пълна с удавници, със глъхнещи викове за помощ, отчаяни и примирени. Тя ме заля, не исках, не понечих да изляза от нея. Докосваха ме удавници, усукваха се около мен, влечеха ме... Вътре в себе си знаех, че това е и моята река, дошла да ме навести и приобщи. Водата бавно се успокояваше, в краката ми се заплитаха тънички крачета, стебла, ризи, ръце… Голям, разбунен корен се вкопчи в мен, спасение ли търсеше, спасение, което не можех да му дам… Облак се сурна и ме преобърна. Заплувах. По-скоро се носех по течението, ведно с водата и нейните жертви, може би с нейните избраници.
Такава музика, обработен по такъв начин фолклор, такова изпълнение не бях чувала. Не беше ми се случило. Никога, никъде, от никого през почти извървения си живот.
Момичето свиреше с каменно лице, дясното рамо тежеше надолу, лявото дърпаше нагоре, кръглите смешни фортове потъваха в ленивата вода, която си беше свършила работата и сега заливаше с миротворно полагащо и се достойнство всички ни. Проточените звуци затихваха, стигаха до едно м-м-м-м, пак опитваха, вдигаха се наново с все по-отслабващ вопъл – защо, господи, защо-о-о-о… м-м-м-м…м-м-м…
Реката, изникнала в ума ми асоциативно, едва ли се бе появила и у други слушатели. Моята вътрешна нагласа и светоусещане си бяха мои. Без да търся подобие, се огледах наоколо. Хората край мен бяха омекнали, смалени, свлечени на столовете, с отпуснати ръце, разплакани. Разплакани, със сълзи или без.
Момичето още свиреше. Изпровождаше реката надалече, към морето, прощаваше се, замираше жалбата и последното сбогом …

Жалбата… Моята жалба. Татковото кемене.
В калъф от син док, най-отдолу, под надиплените неупотребявани завивки и дрехи, в една от двете ракли на тавана, забравено, лежеше, татковото кемене. Там го оставих последно, като почиствах къщата на село.
Не просвири това кемене. Звук не извади лъка му. Стоя дълго в града, отидоха си нашите на село, взеха си и кеменето…

Храбрият ми татко, силният ми татко. Като повечето деца, най-вече дъщери, героизирах баща си, качествата му порастваха, недостатъците се смаляваха, моят татко се преобраяваше в приказния юнак в добавка към ламята. На едни животът минава гладко, плавно, сякаш по план, на други подскача като гумена топка по асфалта или по острите камъни на битието. При юнаците има от двете, но повече е подскачането на топката и поредното и съдиране. Татко бе преживял може би над обичайното за един човек в един живот. На юнаците сигурно така им се полага. Два пъти бе срещал смъртта, ламята му с ламя, очи в очи я беше срещал, три пъти бе избирал сам да я повика. Тя обаче дойде да си го вземе окончателно, когато тя реши. Сама ли бе решила или… Омаломощена, унила, със свирещо дихание и малко огнец, колкото да се рече, че е ламя. Двамата си тръгнаха от белия свят почти приятели, малко преди татко да стъпи в деветдесет и първата си година, а ламята може би в петхиляди и първата ….

Трима внука радваха родителите ми. Все момчета. Хубави, умни, послушни. От тримата най-добре, молен или не, без да избира място и време, пееше най-малкия. Той и най-бързо тичаше да седне на коленете на дядо си, най-старателно попиваше всяка дума от измислените приказки за Кум Вуйо и Кумица Лисана, най-точно запомняше приказните измислици. Не зная чия радост, удоволствие и вълнение беше по-голямо – на внуците или на дядото. Татко, роден актьор, с богата мимика и силен глас, неизменен участник във всички приказки със задължителните кожух и гега, не разказваше, а представяше. Всеки път малък спектакъл, всеки път с различни нюанси. Приковаваше вниманието на внуците, на нас, порасналите му деца, на майка ни. Нерядко и на гостите, дочакали веселбата с татковите изпълнения. Те почти неизменно съпровождаха гостуването на близки и приятели у дома. Знаехме всичките му измислени сюжети и лъкатушния около тях, но впервахме очи, наостряхме уши, смълчавахме се, кой където е седнал и затаявахме дъх. При песните му и мимическото свирене на кемене често се усмихвахме в шепи.
Най-малкият, песнопоецът, с мерака си за песен, с очи, уши и сърце, с нежното си гласче пригласяше на татко и също „свиреше на своето си кемене”. Каквото чуеше, тутакси го запяваше и повече не го забравяше. Репертоарът му беше велик и разнообразен – от песнички за най-малките, до Смоуки, О соле мио, и стари градски. На него, въпреки че уж за всички внуци, татко реши да купи инструмент, да свири.
И реши да купи кемене.
Любим татков инструмент, то беше част от дивното, бурно, волно детство на баща ми. И гайдата, и кавалът са популярни в нашия край, но не колкото този скромен инструмент, подобен на повечко пораснала и донатъкмена кратуна. През зимата, благословения сезон на отдих, празници и седенки, татко се примъквал, присядал край свирачите, край кеменджиите, имитирал движенията им с двете си ръце – лявата горе на грифа, дясната – на тумбето и си припявал лекичко, учел се. Удавало ли му се е да свири, дали изобщо реално е опитвал да го прави, не беше споделял. Очевидно влечението към песните и свирнята на кеменето е било едно от изумително несвойствените таткови проявления на иначе прочутото му, богато на пушки, боеве, непокорство и “хайдутлук” детство. Обожанието му към кеменето най-вече като увертюра и съпровод на любимите му Маркови песни сигурно е било породено и подхранвано ежедневно от песните на баба ми Мария, татковата майка. Каквото и да вършела, все си пеела тихичко с наситения си, топъл глас. Когато пък го извисявала, се чувало не само из двора, махалата огласяла. Мисля, че нерядко с песните си е успявала да омае и укроти моя трудно обуздаван баща.
Кеменето дойде у дома към деветата година на най-малкия внук. Децата проявиха любезен интерес, поопипаха го, подръпнаха струните, потупаха го ден-два като барабан. С това кеменето и татко бяха уважени от добре възпитаните внуци. Дали е събуждало насмешка или съжалително чувство у подрастващите вече момчета, си остана тяхна тайна, но така или иначе то бе оставено на мира. Отвреме-навреме покоят му нарушаваше самият татко, взимаше го в ръце, без да посяга никога към лъка. Ръцете му бяха всичко – лявата на грифа, дясната на отвора. Подръпваше струните, местеше напосоки пръстите си по грифа, звукът напъваше, мелодия не излизаше. Затова си и припяваше.
Татко обичаше да пее. Можеше да пее. Въпреки че природата беше ограничила леко възможностите на слуха му, в замяна му бе дала глас в излишък и татко умело компенсираше недостига с излишъка. За жалост тази компенсация не вървеше при кеменето и с годините татко се беше примирил с тази несправедливост. Кеменето няма да просвири, рече ми веднъж той, ами качи го горе, да не го гледам как се мъчи и да не ми тегне на душата. Аз ли го обидих, то мене ли… не ни провървя. Не го уважихме ние него, най-вече аз. Длъжник му бях и длъжник си оставам.
Не обърнах внимание на думите за дълга. Кеменето за мен беше не повече от нереализирана детска мечта и приумица на остаряващия ми вече родител. Не съм била права. Както много пъти се случва, дребното се оказва толкова съществено, че ти идва да потънеш в земята от срам за глупостта и недосетливостта си. На всичко отгоре, се появява изведнъж от дълбоката скритост на огледалото и ти се чудиш как е издържало толкова време да се спотайва.

Кеменето излезе от забвението. Появи се. Ярко, приковаващо, незаличимо.
Татко правеше последната, голямата си крачка. Дойде неговата ламя, повали го на леглото, двайсетина дена той и тя се бориха, надвиваваха се един друг, докато единия се предаде, а другия омаломощен седна покрай да чака.
Седях с тях и аз. Говорех, утешавах, плачех… Знаех неизбежното. И татко го знаеше, но юнашката му природа не искаше да се предаде… Много у него не искаше да си отива. Трябваше, а не искаше… Опитваше се това много да победи малкото, ала сега то бе всесилното и решаващото. Викаше, диреше живота си моят татко. “Къде отиде, животе мой, кратки мой животе, беше ли, живях ли те… не те ли… къде отиде…” простенваше, проплакваше, окайваше се той. Чуваше ли ме, разбираше ли какво му говоря, не даваше знак. Накрая престана да стене, не отваряше очи, кусваше водичка с една бебешка лъжичка и все повече се изгубваше под завивката.
Една пламтяща юнска привечер съвсем го смали и сви. Той едва повдигна стопилата се ръка и продума.
Не съм ти казвал нещо… Досега… Иска да излезе, да ти го кажа… Каквото съм могъл, ти спестявах… огорчения, мъки, грижи. Да живееш по-добре, по-късметно, да успееш… Ти избра да страдаш… Не ти беше лесно… и сега не ти е… любов моя, за нататък не знам…
Понечих да го прекъсна, да оспоря, греши, добре съм, съвсем добре, но той ме спря с ръката си и продължи.
Затова и не съм ти го казвал. Сега дойде време да…
Беше се уморил, затвори отново очите си и ме пусна.

Станах любовта на татко, когато двамата с него поставихме отново началото на нашето семейство. След смъртната присъда на Народния съд, обжалването, затвора, амнистията, моят татко, храбрецът, юнакът започна да събира наново пръснатото ни от обстоятелствата семейство и да гради дом. Мама и брат ми още не бяха дошли в София, в новостроящата се къща аз и татко обитавахме единствената готова стая. Бях малката стопанка на малкия все още недоправен дом, че и отличничка, сериозна девойка, гордостта таткова и т.н. Краткият по време, но само наш, съвместен живот е бил наградата за дългите му мъчения, терзания, колебания и униние, казваше ми той. Едва ли единствено аз бях наградата, но похвалата ме ласкаеше и още повече се стараех – да сготвя, да опера, да изчистя, да напазарувам, да науча набързо и да прочета нов поет, да изненадам татко. Рециталите ни на чаша вино и редовната загоряла картофена яхния в стаята, която ни служеше за всичко, бяха за и за двама ни изгряващата вечерница и тихата луна. Рецитирахме двамата. Той – класиците Вазов, Пенчо Славейков, Байрон, Петьофи, аз – Вапцаров, Дебелянов, Яворов, Ясенов. И се учех да пия вино. Сам човек не усеща виното, казваше татко и наливаше и на двама ни. На мен – малко, непълна чаша. И до днес не успях да стигна много по-далеч.

Тука ли си, отвори очи татко, потърси ме с ръката си.
Аз я хванах и я допрях до устните си.
Да, спокойно, тук съм, до тебе.
В затвора, когато ме мъчиха… Не, не беше в затвора, в милицията, преди това…
Татко, моля те, недей сега за тези неща… Друг път…
Друг път… няма друг път… този е.
Разплаках се, продължавах да държа ръката му, благодарях на Бога, че вече осъзнава края си и няма да говоря, да го убеждавам, че има отвъд и това не е край, а само преход. Трудно се убеждава заклет материалист и атеист като баща ми в съществуване след смъртта, в каквото и да е съществуване след приключване на физическото.
Там, знаеш, ден и нощ, месеци … бой, надолу с главата, часове наред, всяка нощ, нощи наред, месеци… Да призная. Не можех да призная, нямаше какво да признавам… Това съм ти го разказвал… Довличаха ме и ме хвърляха при другите, долу в мазето…
Недей, моля те, не се напрягай, не си спомняй…
Татко се опита да ме погледне със строгия си вид, който за мен години, до преди да падне, до преди двайсет дни, не търпеше възражение и непослушание. Не успя. Притвори очи, хвана пак ръката ми.
Слушай… Чуваш ли го…
Какво, миличък, какво да чувам? Нищо няма, никой няма.
Кеменето… чуваш ли го?
Сепнах се, реших, че това е от инсулта, че вече губи разсъдъка си, че си отива.
Не можеш да го чуеш... А аз го чувам. Като тогава… чувах го… викаше ме… Хвърляха ме на цимента, лежах, събирах сили, раздвижвах първо ръцете и краката, сетне поизправях гърба, почивах … и пак… Ако някой беше в състояние, ми помагаше. Подпираха ме на стената или сам се подпирах… както и колкото мога. Посягах, напипвах го, вземах го и засвирвах… долу, ниско бяха ръцете ми… не можех да ги вдигна… едва ги движех, но свирех… Свирех на кеменето, пеех, мърдах уста… ”Бил е Марко, бил е добър юнак…”
Хлипах, милвах ръката му, гълтах сълзите.
Обаждаха се… там, другите… А-а-а, Попето пропя… оцеля и тоя път… Щом свири на кеменето и пее, ще се живее още… Той край нас, ние край него… Преди бях страхотния капитан Попов, сега Попето кеменджията…
Татко млъкна, дадох му една лъжичка вода, намокрих устните му, пуснах вентилатора по-леко и пак приседнах край него.
Хвърлят ме, то почака, почака, па ме повика…Чувах го, събирах онова… останките, остатъците от мене, навивах вървите, затягах, затягах, поизправях се, чувах, вика ме, напипвах го, отговарях му… свирех … Покрай мен и другите свикнаха с него … Знак ни беше … засвирех ли на кеменето, замърдах ли с ръце и уста, отминало е страшното… И тая нощ, и тоя ден…
Татко, добре, татко… Стига толкова, не се измъчвай… Не си се предал, устоял си, не се предаваш ти лесно…
Приведох се, обгърнах го и го целунах.
Обичам те, татко… Толкова те обичам...
Обичаш ме, не ме обичаш... Знам… сега ли намери? Не ме слушаш ти… Чуй главното, длъжник съм аз, с дълга ще си тръгна… Длъжник бях, купих кемене… години след това го купих, истинско кемене да засвири у дома, но не би…
Не, не е вярно… Ще засвири, у дома ще засвири кемене, твоето, нашето… Ето сега, с тебе, двамата… Ето, аз… сега.
Пуснах ръката на татко, вдигнах лявата си ръка, дясната сложих пред гърдите и засвирих. Не умеех да пея марковите песни, но опитах, даже “тресенето” опитах. Пеех, свирех, плачех, спирах за малко, хващах татко за ръка.
Татко, мили, просвири… чуваш ли го… Аз свиря, свиря на кеменето… Както ти, умея като тебе да свиря… и пея, твоите, Марковите, пея… Чуваш ли?
Татко отвори свършените си, загасващи очи и ме погледна.
Ех… да бях знаел, на тебе да го бях купил... На тебе.

Потърсих момичето с гъдулката. Не го намерих. Тръгнало си. Не обича навалицата, такава си е обясни ми неин познат, свършва, каквото има да свършва и изчезва.




Гласувай:
2



1. fumiko - Силен разказ. . . харесва ми със с...
11.10.2014 10:28
Силен разказ... харесва ми със своята искреност и дълбочина. Браво на писателката!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2010197
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031