Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.10.2014 06:00 - Тодор Николов: Вилите в дъжда
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 850 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg




    Разказ


Още горе, във вилите, Мила знаеше, че ще вали. Сега стоеше сама в магазина и гледаше навън.
Първият порив на дъжда бе отминал, над булеварда плющяха гумите на колите и хвърляха в храстите мътни, стреловидни пръски. Бе свършила с покупките и чакаше да просветне. После трамвая за няколко спирки - и вкъщи. Зад нея шумеше с новия “Уикенд” Васила. Докато й плащаше, Мила мярна на първа страница: “Адвокат взима всич...”, останалото бе прегънато.
Преди двайсет години всяко идване дотук наричаха приключение. Живееха във вила, строена някога от дядо й. Магазинът и крайното ухо на трамвая бяха в ниското, под широката зелена ивица. Тя делеше града от рая на вилите и след работа винаги я чакаха долу. “Мамо, днес лисицата пак дойде, но те нямаше”. “Хванах десет светулки и пет светещи червея! В бурканче са, вечер мога да чета на тях!” Големият син търсеше ръката й, в другата тежаха покупките. Малкият бърникаше в чантите. Тръгваха с баща им по склона: край ниски храсти, слънчеви поляни и редки горички с високи, хилави дървета. Понякога сядаха под тях. Сега беше друго. Градът бе плъзнал нагоре като втасало тесто, бе прегазил зелената ивица и раят на вилите бе станал град.
- Не ти ли казах, че имам от онова, твърдото сирене? - попита Васила. - Никакви палми, истинско мляко, знам откъде ми го карат.
- Резни едно парче, неголямо. - каза Мила.
Отдавна внимаваше с покупките. Времето на големите торби бе отминало. Вече не бе жена в полет. Беше жена, здраво стъпила на земята. “Стюардесите, момичета, ги пенсионират рано, както балерините. И ето ти ято млади, свободни жени с мно-ого пари!” - майтапеха се в паузите между два полета. Не стана така. Валякът на промените прегази летището. Мила опита работа тук-там, но все я отпращаха - стюардеса някаква си… След хиляди летателни часа, земята се оказа негостоприемно място.
Звънчето на вратата изпя. Влезе един от старчоците в блока. Беше слаб, говорлив и нахален.
- Ти ли поръча това мръсно време! - скара се той. Миришеше на домашно и на листа от домати. - Прогизнах, а и какъв мач изпускам...
- Заради дъжда? - попита Васила. - А моят отиде, още по обед.
- Друг път казвай навреме! - смигна й той. - Можех да отскоча до вас…
- Казваш го, защото ти давам да избираш от витрините - засмя се Васила. Знаеше, че е малко дебела.
- Само така си приказвам - рече старчокът. - Не ме бива вече… и знаете ли кога проумях, че съм стар? - той се оклюма, врътна глава и загледа навън, в дъжда. - Когато разбрах, че където и да отида, могат и без мене…
Горната му устна трепна, наедря и увисна като жилната от оса.
Мила излезе набързо в още неспрелия дъжд. Не й се слушаха чужди признания. Старецът бе приказлив и две-три жени накуп отваряха голямата му уста. Усети се лично засегната. Стори й се, че старчокът бе бръкнал някъде в главата й, бе насъбрал случайни, само нейни думи и бе нанизал с тях онова изречение. Беше трийсет години по-млада, не можеше да става дума за нея.
По пътя за вкъщи гадаеше дали бе взела от сиренето. Чуваше стъпките си нагоре - хрупливи и самотни - там, където някога крачеха четирима. Над главата й прелетя гарван, извряка и бухна в клонаците. Мила си спомни деня, когато за пръв път видяха лисицата. Палеха старата шума, ръчкаха огъня, а над тях капеха още листа. Лисичата муцуна изникна от храстите: остроноса, с бързи, стъклени очи. Зверчето бавно излезе от касиса, лумна на късното слънце и застана пред тях. Бе висока лисица, много повече от тия, които бяха виждали.
- Лиса е хитра, много е хитра! - ахна големият й син. - С остра опашка и уж гледа насам, а има очи дори на гърба си!
Малкият скочи да види. Беше на седем и лесно вярваше.
- Да можех да я пипна! Кожухът й направо е златен, като цвета на пламъка, с който горяха листата! - каза той и приклекна. - А краят на опашката май си е топнала в сивата пепел…
Мислеха, че ще става художник, а излезе финансист, като баща си.
Толкова години оттогава, децата вече ги нямаше. Мила спря и облегна торбите на камъка до чешмата. Тук винаги спираха. Тя не даваше да сядат, те спореха: минерална ли е водата, или хваната горе, от преспите. “Минерална е! Лиса също пие от нея, знаеш колко е умна!” надвикваше се големият… “С този ръст, такава висока и хрисима!... - мислеше си Мила. - Майка й сигурно бе шетала с рижите кучета от крайните вили!” Това ще е станало - градът бе прогонил дивото нагоре, а мъжкарите, както при хората, бягаха първи.
Когато и мъжът й избяга, Мила се оказа подготвена. Той излезе навремето късметлия: работата му растеше, банките въртяха живота, бяха толкова важни, че хората ги мразеха. Вкъщи стана делови, дръпнат, сериозен. Закъсняваше, губеше се някъде, тайно бе купил къща в града. Мила научи чак след години. “Виж какво сега… - каза той сутринта, преди да си тръгне. - Оставям ти вилата, децата също. Кой друг ще ги гледа като теб!... Пораснат ли, ще дойда да ги взема.”
И в първите дни на една есен дойде. Слезе отляво, новата му жена остана зад волана. В двора той вдигна ръце, огледа се и разкърши рамене като стопанин. Платил бе годишните такси в два модни колежа в чужбина и синовете й отлетяха. О, често ще идваме, кълнем се! - казваха, а горската къща обрасна с трева, с храсти и спомени. Точно тогава Мила прописа в оная тетрадка, купена някога в Мадрид: нежни стихчета, нощни откровения, есета в рими, лични прозрения… Криеше я от всички, бе горда с нея - един път, че я има и втори път - че я пази от чужди очи. След година се съвзе и дворът грейна: цветя, плочки, градина - защо да дава пари за домати!... Лисицата идваше през всичките тези есени - висока, остроноса, с бърз поглед. Мила клякаше с лакти на коленете и слепваше в остър ъгъл длани напред - към зверчето. Гледаха се дълго, да можеше да я опитоми! Щяха да заживеят заедно във вилата, какъв разкош! Ще палят старата шума, ще се хранят с бройлери… Не бе виждала лисици в цирка, сигурно трудно се дресираха. Тази имаше кучешки ген, но знае ли човек? В книгата и на онзи френски пилот нямаше отговор на въпроса, така че идеята избледня.
На оградата вляво, от дворната врата, някой бе облегнал велосипед. Мила остави торбите в тревата и се зачуди: инкасатор, или неканен гост? Само един човек имаше колело и ключ от вратата й.
- Здравей! - каза Стамен. - Влязох неканен, както винаги.
- Както о т д а в н а! - поправи го Мила.
Той замълча, взе торбите и горе, на площадката, ги тръшна на един от столовете.
- Сега е есен. - сметна виновно той. - Не съм идвал значи от…
- Откакто брахме черешата. - Мила махна с ръка, оживи се. - Мазилката в избата е станала един път! Добра работа, с онзи твой приятел.
- Никаква влага, нали? Ако има още нещо, казвай навреме.
- Покривът от запад… - Мила се замисли. - Старият сняг размести керемидите. Изхлузи се мокър още първия топъл ден и ги свлече.
- Само че… - Стамен се зачеса. - Няма да е скоро. Сега трябва…
- О, т р я б в а!... Нещо става, нали?
- Изписват жена ми след седмица. - Той се загледа някъде над касиса. - Окончателно, нямаше как да ти кажа. След толкова години в болници, санаториуми… Един немски професор я взе без пари, заради редкия случай. Ще я гледам вкъщи, слизаме да живеем в града. По-лесно е, ако нещо…
- Ще направя кафе - каза Мила, а нахлу в спалнята. После улучи банята, чак накрая кухнята - къде ли съм сбутала тия кафета! “Донеси и от джина, ако е останал. Само по глътка!” - чу го да вика отвън.
Пиха кафе, той даде две-три идеи за покрива.
- Кога се местиш? - попита Мила.
- След седмица. Имам да оправя две-три неща в Мусагеница, в новото жилище: тапети в кухнята, мивка в банята…
Ето къде се бе губил през лятото. Тайно е стягал къща в града.
О боже, как се повтаряше всичко - сега със Стамен, по-рано с мъжа й, с децата, с всичките ония места, където бе търсила работа, а все я отпращаха.
- Не знам как ще стане, да идвам от града чак дотук… - чу го да казва.
- Без обещания, наслушах се! - спря го Мила. - Едно ми е ясно: където да бъдеш, ще можеш и без мен.
Стамен допи кафето, сдъвка лимона от чашата с джин, загърна се в ризата, сякаш отнякъде бе повял хлад. Тръгна когато съвсем притъмня. Фенерчето в ръката му сипеше криви, светещи пръски над предната гума. След завоя светлинката задра в храстите, угасна и Мила се прибра. Бе виждала бегло жена му. Помнеше как изглежда и знаеше, че никога не бе допирала коленете си в челото! Никога - както Стамен и тя можеха - в онази финална любовна сгъвка от най-горещите им, тайни нощи.
Влезе вкъщи, тръшна се на спалнята и всичкият яд към старчока избухна. Бе почнала дори като него: “Където и да бъдеш, ще можеш и без мен!…” И вмиг проумя: понякога бог изпраща случаен човек да ти каже онова, което сам подозираш, но смисълът все ти убягва. Старецът грешеше в едно: днес не бе нужно да чакаш дълго - да стигнеш 80, за да ходиш ненужен. Днес в града бе пълно със старци на 35.
Мила стана, излезе пак вън и седна край масата. Неговата чаша кафе, нейната - с петна от червило, двете високи от джина - щеше да ги измие след малко. Допи остатъка от своя джин, посегна да сдъвче лимона, но го пльосна обратно. Загледа отвъд храстите: идваше есента, любимото й време. Старата вилна зона бе голяма и всичко можеше да се случи. На 55 човек не се отказва от нещата, които обича. Лятото, топлите вечери и дългите дни замайващ пек бяха отминали. В тях нищо не ставаше така, както си мечтал през зимата.
И Мила зачака есента, когато - принудена от дъждовете - можеше да седне с книга в ръка под тентата и да помечтае куп безсмислени, обречени от лятото неща… Почваха дните, в които лисицата някога идваше. Отдавна не бяха се виждали - клекнали една срещу друга в оределите храсти на касиса. Какво ли е правила през всичкото отминало време? Понякога Мила затваряше очи да я види: как се вслушва в младия пукот на листата през март, как лежи в ленивата тишина на юли, как я стряска късият, объркан вик на птиците, оставащи тук за зимата… Скрита в храстите, навярно е гледала надолу, към растящия град, а нощем е скимтяла сама в тайната си дупка с пет-шест резервни изхода. И нейният бърз, риж пламък бе изтлял и угаснал, кой да ти помни кога?
А може да е станало друго. В някоя топла, отминала пролет, подгонена от женски бяс и неясни желания, може да е слязла надолу, към къщите, но не да ловува. Ще е стъпвала тихо, ще е чула първо глухото ръмжене на дворните кучета, а после - оглупелият им лай. И първото рижо от тях, което е харесала, като нищо я е сдавило, останала без сили да бяга…
Заваля пак, едри капки изтропаха в ламаринените вежди на прозореца. Мила погледна нагоре. Облаците бяха още светли, но от запад идваха тъмни, тежки, напоени. Слънцето трудно пробиваше под тях - колкото да освети далечните, дебели струи на дъжда. “Като струни, опънати между небето и земята. И в тях тъжно и влюбено свири вятърът!” - помисли с умиление Мила. “Хубаво… колко красиво ми дойде само!” - рече си. Стана и заприбира чашите. Трябваше веднага да впише в тетрадката новото си откритие.
По стълбите обаче реши да отскочи първо до горе, да види няма ли пак да прокапе таванът на онова място.

  Разказът е от книгата "Тигър в дъжда" на издателство      Жанет 45





Гласувай:
1
0



1. fumiko - Хубава класическа проза. . . Това, ...
14.10.2014 10:46
Хубава класическа проза... Това, когато се говори уж за обикновени неща, но вътре има много философия и дълбочина.
Аплодисменти!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1107947
Постинги: 1181
Коментари: 519
Гласове: 1435
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930