Постинг
24.10.2014 06:00 -
Георги Михайлков: Лошата вест
Разказ
Морето се разстилаше като безкрайна синя пелерина, леко нагъната от кротките вълни. В тихите есенни следобеди то сякаш си почиваше. Полюшваше се едва-едва и като че ли нещо си шептеше. Редеше тихи ритмични слова като стихотворение без начало и без край. В тези меки топли септемврийски следобеди бай Продан обичаше да сяда пред рибарската си хижа и дълго да гледа морето. “Колкото и да го гледам няма да ми омръзне – казваше си той. – Винаги е различно. Ту бурно и навъсено, гневно и страшно, ту кротко и тихо като заспало момиче, ту игриво като босоного хлапе, което тича покрай брега с развян рус перчем.”
Седеше пред хижата си бай Продан и си почиваше, наслаждавайки се на последните есенни дни и на вечното море, без което не можеше да си представи живота. Зад него слънцето бавно потъваше в езеро от медни и златисти багри и последните му лъчи топлеха гърба на стареца. Около хижата на бай Продан се гушеха и други рибарски къщички, наредени край брега като детски играчки. Изникнали постепенно, почти незабелязано, те образуваха малкото рибарско селце, наречено Черноморка. Рибарите наричаха къщичките си хижи, но ги бяха построили с желание и мерак. Иззидани с тухли, измазани, варосани, с червени керемиди те се белееха като чайки, накацали на морския бряг. Бяха малки, едноетажни, всяка от тях с по една или две стаи, но обзаведени с най-необходимото: легла, печки, маси, бюфети, шкафове. Рибарите прекарваха в тях цяло лято. Тук живееха. Сутрин, още преди слънцето да се покаже, излизаха с лодките в морето, после се връщаха с наловената риба, следобед оправяха мрежите, чистеха лодките, приготвяха това-онова и вечер сядаха пред хижите, на малките дървени кейове, запалваха фенерите, слагаха на масичките изпържена риба, дълбоки чинии със салата, нарязани едро домати и краставици, бяло като сняг сирене и бистра като сълза домашна ракия и започваха дългите и сладки приказки, които не свършваха до късно след полунощ. В летните вечери морето сякаш притихваше, заслушано в безкрайните рибарски истории. Тук, в Черноморка, всички бяха като едно голямо семейство. Помагаха си, уважаваха се. Повечето възрастни мъже, пенсионери, но събрани от риболова, от копнежа по морето. Едни от тях, бивши моряци, потомствени рибари, други станали рибари като момчета, но отдадени изцяло на тази страст. И бай Продан обичаше риболова от дете и как няма да го обича като беше роден в морски град, а и баща му беше запален рибар. Цял живот бай Продан работеше като учител, предаваше в гимназията български език и литература, но винаги, когато имаше свободно време излизаше за риба. Някак неусетно и бързо минаха годините. Гергана, единствената му щерка се омъжи, роди, дари го с две внучета момчета, които старецът искаше да направи също рибари, за да обичат морето и природата. Жена му, Мария, рано почина и едничката му радост бяха внуците, но те бързо растяха и жилището в града започна да става тясно за петима. Един ден бай Продан реши и каза на Гергана: -Намислил съм нещо. Ще стегна рибарската хижа в Черноморка и там ще живея. Децата се вече големи и за петима тук е тясно.
-Но, татко, – възпротиви се Гергана, – защо говориш така? Няма да те пусна да живееш в Черноморка. Какво ще кажат хората: “Гергана изгони баща си!”
-Нищо няма да кажат. Всички знаят, че съм запален рибар и затова живея там, по-близо до морето и до рибата.
-Но как ще живееш в една рибарска хижа?
-Не е хижа, построена е от тухли. Има две стаи, печка, маса, а и цяло лято съм там. Както мога да живея през лятото, така ще живея и през зимата. Добре ми е там. Близо съм до морето, дава ми сила. Знаеш, че без морето не мога. Истински съм щастлив като слушам шума на вълните и дишам соления въздух с мирис на водорасли и риба, а вечер спя като новородено. Тези думи не убедиха Гергана, но какво да направи, как да спре баща си. Щом реши нещо – това става. Пренесе си вещите бай Продан в рибарската хижа и заживя там. Зет му, Игнат, му помогна с колата. Направиха няколко курса, закараха чинии, тенджери, зимни дрехи, одеала… Занесе бай Продан в рибарската хижа и един кашон с любимите си книги: “Дон Кихот”, “Зорбас гъркът”, “Старецът и морето”, “Тютюн”, томчето със стихотворения на Яворов. Всяка събота и неделя Гергана, Игнат и децата идваха в рибарското село. Донасяха това-онова на бай Продан, а понякога преспиваха в хижата. Често Игнат идваше сам. Отбиваше се след работа и в дългите летни вечери до късно оставаха с тъста си пред хижата. Хапваха пържена риба, отпиваха от лютата ракия или от изстудената мастика, говореха си и се вслушваха в монотонния плясък на вълните. Обичаше бай Продан Игнат като роден син. Не беше роден край морето, а в София, но умен и добър мъж – инженер, работеше в общината. Бай Продан му показваше как се лови риба, как се правят моряшки възли, как се кърпят мрежите, Игнат му помагаше и когато беше свободен заедно излизаха с лодката в морето. И в този есенен следобед, седнал пред хижата си, на малкия дървен кей, бай Продан отпиваше от кафето си, гледаше морето, а до него лениво се полюшваше старата му вярна приятелка – лодката. Хубаво заливче беше Черноморка, закътано от морските ветрове, тихо и спокойно. Отдясно се издигаше висок скалист бряг като стръмна крепостна стена, отляво се простираше плажът с дребен мек пясък сякаш от златен прашец и вълните го галеха и милваха ласкаво Зад залива започваше гъста гора, която го скриваше от големия и шумен свят. Райско кътче – мислеше си старецът и му идваше да запее, някоя от тъжните рибарски песни за рибаря, който излязъл в морето, но не се върнал, защото русалката със смарагдовите очи го омагьосала и подмамила към кораловия дворец на дъното на морето. Някога, като млад, и бай Продан се опитваше да реди стихове, но не стигна поетичното майсторство на любимия си поет Яворов. Както седеше загледан към лазурния хоризонт и може би задрямал от тишината и от лекия морски вятър, който го галеше като женска длан, изведнъж усети, че някой стои до него и го гледа. Отвори очи. Игнат – зет му. -Добре си дошъл, синко – зарадва се бай Продан – отдавна не си идвал. Как сте, що сте?
-Здравей, татко. Добре сме.
Старецът го погледна по–внимателно и му се стори, че долови нещо особено в гласа му, което прозвуча тревожно.
-Какво има? – попита напрегнат – Да не се е случило нещо с децата, с Гергана?
-Нищо, нищо – опита се да го успокои Игнат, но продължаваше да гледа встрани, а върху черните му очи сякаш беше паднала сянка и някакъв смут, като подплашено куче, надничаше от тях.
-Добре сте, казваш – продума бай Продан, – а ти как си? Виждаш ми се нещо притеснен.
-И аз съм добре, но лоша новина ти нося.
-Лоша ли? – погледна го бай Продан. – Защо лоша?
-Днес ме извика кметът и ми даде заповедта.
-Каква заповед? – продума старецът и посивялата му брада леко потрепери.
-Заповедта за събарянето на рибарското село. Знаеш, че отдавна се говори за това. Всички къщички тук са незаконно построени и дойде денят да ги събаряме. Аз като началник отдел трябва да изпълня заповедта.
-Ти ли?
-Да.
-И кога?
-Утре, вдругиден, тези дни. Вече не търпи отлагане.
-На теб ли, Игнатчо, се падна този скръбен дял?
-На мене, татко…
-И как ще дадеш заповед на булдозерите да започнат да събарят? – и старецът се огледа безнадеждно наоколо сякаш за последно.
-Не знам…
-А какво ще стане после? Няма да ги има лодките, кейовете, няма да седим до късно тук, да си приказваме и да гледаме голямата сребърна луна, увиснала като калайдисана тава над морето…
-Няма…
-Ще ти даде ли сърцето да събориш всичко това?
-Заповед, татко, няма как, знаеш…
-Ех, Игнатчо, как ще живея без морето, без рибите… Знам, че не ви трябват нашите хижи, но някой си е харесал Черноморка и е решил тук да построи хотели, комплекси и да вади не риба, а много пари, а нас, старците, да прати на дъното на морето.
Игнат гледаше вълните и мълчеше, знаеше какво чувства тъстът му, но нищо не можеше да направи. Той беше само вестоносецът на лошата вест, а някога тези, които са носели лошите вести, са били убивани или хвърляни на дъното на морето.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4317
