Постинг
28.10.2014 06:00 -
Рада Добриянова: Небето е поляна със светулки
СЕВЕРЕН АКВАРЕЛ
Снегът – син балтон.
Кучешки впряг.
Посока: Йоокмоок.
Полярен вятър звъни.
Самски рибари в шейни
улов през дупки от лед
са събрали.
Пари бял залез силните
мъжки очи.
Планина с обли била
като пудинг
езерата завива с твърда кора.
Докога
мушици от слюда ще летят презглава? -
В стремената еленови светят.
Пет мъже се завръщат.
Утре заран рибарите ще разгръщат
“рьодинга” жив на пазара:
ще прииждат там много жени
и деца с везани пъстри манта.
Най-младата песен ще дръпне
надалече,
най-дръзката с добър мъж
ще си тръгне довечера.
А зад кошовете празни
ще заспиват
дванадесет хъски красиви.
Те като хората в сънища чезнат –
с глух вой все да търкалят
на Полярния кръг колелото небесно,
докато изгревът ябълков
благо
не разбуди отново животинския
лагер.
Дива земя.
Кучешки тропот.
Самски рибари.
Снежен Бог.
Тръгване в пет
от Йоокмоок.
*Рьодинг – вид риба сьомга
СЪН С МАМА
В тихите мигове,
когато твоето лице на мадона
профучава в кръвта на съня ми,
о, мамо,
властта има център.
Жеравите върху шадравана
скришом са отлитнали.
И става излишно
отново да се дефинирам,
и става леко като люлка в Лунапарк,
когато стомахът от шемет се свива,
и галиш ме подсъзнателно,
но някак по новому благо,
и в сънния бяг
твойта ръка ме догонва,
о, мамо!…
Но плах е сънят, а небрежни са дните,
нервен клаксон светлинките по пътя помита -
ликът ти мадонен
отново блуждае в спомен,
о, мамо!...
В беседите странни на времето
потъвам, участвам, залитам,
но знам - има властта център -
в полумесеца сюрреалистичен,
с божествена реч отдалече,
сънят ми те враща,
о, мамо!...
XOPOCКОП
Като кон-вихрогон,
като гълъб без дом,
като хамак без въже,
като подземна река,
като вълшебно драже,
във мускал на врата
все те нося у мен,
моя Двойна везна.
Като хвърчило от дъжд,
като дете в пелена,
като чужд таен грях,
като фреска във храм,
като сълза на сърна,
във мускал на врата
все те нося е у мен,
моя Двойна везна.
Като хляб със шафран,
като маса за пир,
като френски фазан,
като кипнало вино,
като зряла смокиня,
във мускал на врата
все гладът е у мен,
моя Двойна везна.
ЗА ТЕБ, ЛЮБОВ
Небето е поляна със светулки -
в шепите ни светла кана.
Луната е засмяна,
петната й - свенливи булки.
За теб, любов,
не станах рана.
На пристана останах.
Но ти донесе някак си отнесено,
на космоса от музиката тон :
не бе ни Григ,
ни на Достоевски стон,
не бе на птиците по две летящи, мит –
ти бе най-веселият ерудит,
в прериите на смеха останал.
С теб плъзгахме канутата на рими,
летящи кенгура редяха откъде да минем,
ключът за хумора дистанционен,
кутия криеше с атракциони.
И като приумица за диво
в кресчендо се надигаше
имагинерната ни страст.
За теб, любов,
съдбата не отворих
в пътната врата.
Не станах рана.
На пристана останах.
Навярно ще се стори някому
несъстоятелно -
термометър, вдигнал градус
в делението с надпис:
умопомрачение.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4326
