Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.12.2014 06:00 - Миролюб Влахов: Късмет
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 774 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
   


      Разказ

Димката и Манаси се измъкнаха от Добриня рано преди обяд - в оня ничий час между утрото и обеда, когато мракът вече е отстъпил достатъчно далеко, разпръснат накъм контура на прихлупеното от сиротност поле. Само тук-таме из ниските места бе останала несигурна дрезгавина, която бързо се топеше като сладкиш. На мястото й се примъкваше светлината на деня - изпълнена с неприкрита и някак си уморена досада, без да бърза да се разположи по хълмовете и сред храстите и дърветата по тях. Беше студено и влажно, но не чак дотам нетърпимо, дори напротив - въпреки това, въздухът бе наситен със свежест и обещание за неща, които всеки носеше дълбоко в мислите си и очакванията си и само от него зависеше дали да ги потисне, или да им се наслади и сподели.

Двамата поеха към Бели бряг, но още преди да превалят билото, срещу запустялата къща на художника, отбиха вляво. Над тях останаха вече превзетата от папрат и трънаци кариера и руините на колибата на Танко Бонев. Вървяха мълчаливо. Димката - нисък и плещест, с широки, огъващи се крачки, като че ли при всяко докосване до земята прео-доляваше съпротивата на невидими пружини, Манаси - длъгнест и суховат, заметнал на рамо ловджийската пушка, цевта й климкаше отегчено до бедрото му, втренчила изцъклено око в премръзналата земя. Така, почти без да обелят дума, само просумтявайки или прокашлювайки от време на време, прошариха и лозята в Гръцки дол и опосканите от последните есенни стада ливади под Юрта. После забиха из бранището на Дъртата гора.

- Кучешко време - наруши мълчанието Димката. Думите му изскочиха без охота, прецедени и недоволни, из стиснатите му устни. На рамото му висеше шарена вълнена торба. Беше съшита с едри бодове от срязана на две тъкана възглавница. Безформена и поизбледняла на места, тя го биеше тежко в хълбока. - Да беше тук и Линда…

- Ама я няма - без усърдие отговори почти след цяла вечност Манаси. - И без нея ще минем, даже по-добре…

- А бее, все пак - проточи Димката, колкото да не излезе, че веднага се е съгласил. Той се чувстваше задължен да каже нещо, мълчанието им бе започнало да му навява усеща-не за вина. - Опитна беше.

В гласа му се премесиха съжаление и възторг, но не надделя нито едното, нито другото и той остана равен и възглух, може би неусетно настроил се към дрезгавината на деня.

- Да, особено в гощавката напоследък. И то ако завреш муцуната й в дивеча. Само дето преди това трябва сам да го откриеш, да го препитиш натясно и да го гръмнеш.

Линда беше старата кучка на Манаси. Остана от баща му. Той беше я донесъл от Стара Загора - още като двумесечно кутре, - но не каза как точно се е озовала в него. Манаси не го и попита. Когато баща му се помина, Линда беше вече на три години, пъргава и гъвкава, с пиринчен лай - настойчив, злобен, опиянен. Беше великолепно гонче, ловът й доставяше удоволствие и страст и бе трудно да се прецени дали за нея това бе игра, или смисъл на съществуването й. Манаси не се отказа от нея дори когато остаря, гръбнакът й се изметна като кобилица, задницата й хлътна, около ноздрите й гладката и мека като кадифе козина посивя, после побеля. Тя продължаваше да го следва тихо и незабележимо като верен приятел, с когото откак се помнят, вършат една и съща работа, вършат я добре, даже великолепно, и не е необходимо да говорят непрекъснато за това, да се ласкаят един друг или пък да си правят забележки, ако по нечия вина станеше издънка.

Миналата зима Линда отпадна съвсем. Изведнъж изгуби интереса си към света, не лаеше по врабците, не се радваше на храната, дори спря да се вре в ръцете му и да проси погалване, както им бе обичая, макар че иначе не бе лигава кучка. Ветеринарният отказа да се занимава с нея. Цяла седмица Манаси се влачи подире му и едва го склони все пак да я прегледа. Йонко дълго сумтя и пъшка около нея, даде му едни бели прахове, би й инжекция за подсилване, но сам призна, че не вярвал да помогнат. Губела нюха си, оглушавала и единственото, което можело да се направи за кучката, било или да се остави на спокойствие да умре или веднага да се застреля, та да не се мъчи.

Манаси извади пет лева да плати, но Йонко не ги взе.

- Няма смисъл - рече му, - не съм помогнал и няма да мога. То и преглед не мога да ти таксувам. Все едно да констатираш, че някой вече е станал старец. Всичко си отива от тази земя, Манаси, и няма защо да му се пречи.

За последен път Манаси изведе Линда през лятото. Струваше му се, че й дължи още поне един лов. Тя се мушеше из нозете му, не смееше да се отдели от него, колкото и да я насърчаваше. В Моуото пред тях се мерна заек - едър и тлъст, мързеливо нахален самец, и Манаси стреля. Подлъгана от извечния си инстинкт, Линда се спусна по дирята му. Лаят й, обикновено плътен, напорист, кристален, този път се дочуваше нарядко, колеблив и несигурен. По него Манаси разбра, че Линда е спряла между Червенковата чешма и Черни мост. Откри я в пешовете на малка полянка, закътана сред ниски храсти и зазрели шипки. Беше загубила заека и лаеше механично и объркано, по навик, и като че ли усещайки вината си.

След седмица Манаси я изведе на същата полянка, вдигна пушката и я застреля. Линда го наблюдаваше от десетина крачки, покорно приклекнала под увисналите клонки на претрупан с вече червени шипки храст. Очите й бяха пълни с мъка и търпение като на човек, захванал се за последен път да свърши нещо в живота си. Манаси не намери време да срещне погледа й. Тя го гледаше с разбиране и очакване, сякаш подтиквайки го, но и зачудена по какво ще стреля. Гледаше го с доверие и умря на място. Той я закопа под същия храст и се прибра смълчан в Добриня.

Върху лицето на Димката бе застинало странно изражение - нито усмивка, нито гримаса, - като че ли преди малко бе научил нещо весело и особено приятно и сега, скришом от околния свят, след като вече е преминало първото му спонтанно изумление, му се наслаждаваше и оглеждаше от всички страни, стараейки се да не пропусне и най-малката подробност. По широките му лапарести цървули се лепеше мокра трева и шума, ситен клечорляк и кал. Табаните им надебеляваха, ставаха валчести и се опитваха да го повалят на всяка крачка. През няколко минути той спираше да събори налепа, настъпвайки го с другия крак, и с незлоблива завист отбелязваше, че по ботушите на Манаси не се задържаше почти нищо.

Идеята за този лов бе на Бисерка. Дойде й уж случайно, но Димката не се върза, но и не опита да я разобличи, беше свикнал жена му да има спонтанни хрумки, които някак си много точно подреждаха живота й. Несъмнено така бе и тоя път. Двамата внимателно я обмислиха, поотърсиха я оттук-оттам, колкото да добие по неотменим вид, и накрая решиха, че си струва. Ловът бе само малка част от нещо далеч по-важно и съдбовно.

Бисерка бе решила, че е време за втори път да омъжи единствената си дъщеря. Тоя път беше изпипала работите издалеко и изтънко - хем да не се повтори резила от първия брак, хем всичко да мине гладко и без сътресения и за двете страни. Нещата бяха опрели до сватлъка и именно на него много разчиташе Бисерка - искаше всичко да е впечатляващо, обещаващо и сигурно. В целия този план на Димката бе отредена помощна роля, предимно изпълнителска, нещо, което той не постави под въпрос - в тия работи на жена си имаше пълно доверие и бе съгласен с нея, че сам той не е дарен дори с капчица дипломация. И без това не му се нравеше непрекъснатото внимаване кой какво е казал, как се усмихнал и кого погледнал, какво всъщност иска да каже, когато говори за нещо съвсем различно от това, което се опитва да внуши. От него се искаше да накупи някои неща по списък и да осигури пресен дивеч за посрещането на сватовете. Затова Димката отиде при Манаси.

- Ще женим дъщерята - рече му. - Знаеш, младичка е още, защо да отива зян, не може все парясница да е.

- Е? - запита Манаси.

- Трябва ни дивеч. Знам, че моментът не от най-удобните за лов, но си представи ефекта - идат сватовете, а ние им треснем на софрата задушен див заек по рецепта на Бисерка… Но и да не е заек, нещо друго да е, няма да е зле…

- Да-а, но… - провлачи Манаси.

- Знам, знам - побърза да го прекъсне Димката. Неизложеният още аргумент му изглеждаше нищожен, друго ставаше, ако вече бе изказан. - Ама си помислих, че ще се съгласиш. И Бисерка се надяваше.

Манаси се съгласи. Димката се върна и каза на жена си, че работата е уредена. Тя стана добра, не че иначе не беше, но сега стана някак си особено добра, и, сгушена под лопатестото му рамо, цяла нощ обясняваше какво е научила за момчето, джинсът му какъв е, сама се уверяваше, че този път всичко е проучено, проверено от две, от три, че и от повече места и че няма как да стане нова грешка, като че ли ставаше дума за диктовка в прогимназията. Но все пак трябвало много да се внимава, да не се разсъхне пак работата. И най-вече да се внимава по въпроса за детето на дъщеря им от първия брак. Той знаел за детето и бил готов да го приеме и да му стане татко, но все пак трябвало да се внимава. Именно повтаряйки тая заръка, като че ли някой щеше изобщо да даде дума на Димката или той сам да се осмели да изтърси нещо на своя глава, заспа едва на разсъмване Бисерка.

- Стиснало се е като дърта пинтия, мамицата му - процеди Димката, без да губи благото изражение на лицето си. Вече усещаше безсънната нощ в прасците, торбата го дразне-ше и той я премести на къча. - Без да ударим, не трябва да се връщаме. Дали ще пъкне, а?

- Ще, ще! - каза Манаси.

Той се спря, пречупи пушката и смени единия от патроните, можеше да им излезе и нещо по-едро. Бе стара тулка, и тя останала от баща му - посивяла от смазване и лъскане. Прикладът и стоманата лепнеха от влагата. Манаси я предпочиташе пред ижовката. Беше по-удобна, точна и, за разлика от Линда, нямаше опасност да се разболее и да го изостави, колкото и да остаряваше. А ижовката му конфискуваха няколко дни преди откриването на сезона. Беше тръгнал да нагледа пчелина и взе пушката ей така, по навик, колкото да не е сам. Отвъд Бели бряг му изскочи зайче и Манаси без да се замисля, светкавично, по отдавна изграден и автоматизиран навик, стреля. На връщане налетя на ловния. Оня много не се церемони, състави му акта, пък и Манаси не се опита да се одумва и моли, не само защото ловния не беше сам. Тулката остана, тя не беше декларирана, никой не повдигна въпрос за нея - или наистина не знаеха, или се правеха, че не знаят.

Не бе позволил на Димката да го убеждава дълго за този лов, от вчера ли се познаваха. Изпитваше някаква слабост към него, но не бе правил опити да си я обяснява с детството или приятелството им от задругата на гарата в Лясковец. Все пак понякога си мислеше, че ще да е заради греха, който някога се промъкна помежду им. Той не бе сигурен, че е грях, но не знаеше как другояче да го определи. Въпреки това не мислеше, че е гузен, не се усещаше така… Може би с Димката просто си допадаха и това бе цялото обяснение, независимо с какво друго ги бе засрещал или сближавал живота.

Той прихвана пушката под мишницата си - така можеше веднага да стреля, ако изскочи нещо, и въздъхна. Не беше време за ловуване, но трябваше да удари нещо. Много пъти бе излизал извън сезона и много пъти се бе връщал с празна торба, но не приемаше не-щата като несполука - липсата на късмет си бе част от играта. Понякога той се изливаше отгоре му с пълни шепи, друг път дори капчица не падаше. Манаси се бе научил да не страда от това. Но сега трябваше да ударят и той се опитваше да извика скритото дълбоко в душата му предчувствие и да разчете какво му нашепва то. Не се плашеше, че ще го видят с пушка. По това време полето бе пусто и мрачно, дори гарваните прелитаха ниско и мълчаливо над него, вглъбени в някакъв неизвестен никому траур. И да ги срещнеше някой, едва ли щеше да ги накисне, в това Манаси беше сигурен, малко ли хора бе срещал в самотните си походи из землището на Добриня и околните села. Но все още не бе сигурен, че ще налетят на дивеч. На няколко пъти се улавяше, че е притъпил вниманието си, нима и той като Линда започваше да губи интерес към онова, което доскоро умееше да върши така добре. Отново се замисли за кучката и за работата, която му вършеше, докато бе млада. Кметът бе обещал, че ще уреди въпроса и ще анулират акта, само трябвало да мине още малко време, и Манаси вече се канеше да се снабди с ново гонче.

Късият ден не можеше да се задържи, бързо губеше сили, сви се, потъмня. Димката и Манаси напуснаха бранището и поеха на север. Под гората поляните бяха запустели и напръскани с нисък трънак. Минаха край чешмата на Виневец и пресякоха третокласното шосе за Златарица. Тръгнаха към Мочура, направо през застланите с току-що по-никнали жита ниви. Вървежът им стана по-припрян и твърд, вероятността да се завърнат с празни ръце започваше да ги гложди, превръщаше се от съмнение в неизбежност. Димката си представи презрителния поглед на жена си и лицето му потъмня. Вървешком, той извади от торбата комат хляб и петало наденица, раздели ги на две и подаде половината на Манаси. Нахраниха се в движение, мълчаливо, прехвърляйки през бузи едрите хапки. Димката пак бръкна в торбата и извади шише вино, с мътен от бълникането малинов цвят, но Манаси отказа и той без мерак отпи само няколко глътока и го напъха обратно в торбата.

Денят отстъпваше, от падините и деретата заприлазва сивкава мъглица, още рехава и прозрачна, но неотстъпчива и безразлична към двамата вече уморени мъже.

- Да се връщаме, а? - колебливо предложи Димката.

- Още час, докато се вижда.

- Ако питаш мен, може да минем и без дивеч.

- Може - съгласи се Манаси, без с нищо да покаже, че смелото откровение му е направило впечатление, и ускори крачките си.

Вече вървяха към широкия завой на лъката при Чашката. Някога там имаше зеленчукови градини, после пилешарник, който по-късно превърнаха в развъдник за фазани. От две години и развъдникът бе изоставен, но в околните валози и горички още можеха да се открият фазани и Манаси се надяваше, че преди да се стъмни все пак ще вдигнат някой.

- Оня май няма да иска детето - обади се Димката. Гласът му бе уморен и сватлъкът вече не му се струваше така сигурен, както снощи му изглеждаше до топлото тяло на Бисерка. - Избягва да говори за него. А уж се изсилваше, че даже ще го осинови.

- Може да се стеснява човекът.

- Ами, стеснява се. Не му стиска като че ли да вземе парясница. Едно е да спиш с такава, друго е да я вземеш в къщата си. Щото тя, дъщерята, си е парясана, нали така, защо да не си го кажем.

- Хубав ли е?

- Часовникар. Стар ерген. Казват, че бил добър. Така изглежда като го видиш и заговориш.

- Щом казват, значи е добър. Пък знаеш ли го какъв е иначе. За дома си човек е по-различен, не е като пред хората.

- Каквото дойде, ще е то накрая, няма накъде да мърдаме - заключи Димката. - Ей, че и ние не ударихме. Лошо започва тоя сватлък.

Така е Димка, каза си Манаси, така е. Лошо започна тя нашата, само че не сега, ами още преди двадесет и шест лазарника. Но за това по-добре не питай - ни Бисерка, ни мене. Тя една работа както потръгне в началото, така отива до края. Трудно може нещо да я отклони от начертаното, особено ако не е добро. И с човешката съдба е така - само че нейният край не се знае, щото с орисаното, ръка за ръка, тепа и човещината, надеждицата, че ще ни е простено и че ни чака и по-добро. Ей заради това не ме питай. По-добре е човек да не знае всичко докрай. Той се учудваше, че толкова дребна несполука като в един лов без куче и викачи, може да има някакво значение за това дали един мъж и една жена се желаят и се искат. И докато крачеше уморено до приятеля си, все по-често се спираше на мисълта, че и нищо да не ударят, Бисерка едва ли ще вдигне скандал. Тя и без дивеч на масата ще очарова сватовете. Но той знаеше, че трябва да излезе на този лов с Димката и затова не се остави да го моли, току-виж, отказал се, какъвто си е нерешителен и деликатен. Не знаеше само наистина ли имаше вина спрямо него. Може би именно към Димката не биваше да изпитва угризения. Бисерка бе оставила отговора в мълчание, започнало доста преди първия писък на дъщеря й.

- Дъщерята е мекушава. Сега жените са сербезлии. С хъс живеят, а нашата е свита, мека, тиха. Все едно я няма наоколо - поде отново Димката. - Защо, не зная. Хем ме боли, хем ми жал. Но си викам - добро си е детето. Ама има да тегли.

- Добро е - съгласи се Манаси. - Все ще й дойде късметът, може часовникарчето да го носи в душата си…

Съмнението, че няма да ударят, беше надделяло и в него, но той още не искаше да си го признае и да свие към Добриня. И без това бе по-добре да се приберат по тъмно. Не зарад Бисерка и тебе, Димка, тръгнах. Не и заради дъщеря ти, която може да не ти е дъщеря. Нима някой знае какво ще е до края и къде точно е началото. Аз не зная. Сигурно и Бисерка не знае, затова мълчи. Но за днес съм сигурен - излязох заради себе си. Късметът си да пробвам още веднъж… Не ми се иска да си призная, че може да е ялов…

Те бяха вече в лъката. До ушите им стигна шума на реката.

- Е-е-е, до там хе-е - махна някъде напред Димката, но не се разбра точно до къде сочи - и се връщаме.

В същия миг той замръзна. Срещу му, само на двадесетина крачки, под стряхата на унил глог, се гушеше женски фазан, неподвижен и едва забележим сред околната сиво-та. Манаси също го видя, плавно, без да престава да се движи, вдигна пушката и стреля. В последния момент фазанът се опита да литне, но сачмите го застигнаха и запратиха в клечака.

- Вземи го, аз ще обиколя храсталака - нареди Манаси с пресипнала, едва-едва доловима възбуда в гласа. Някъде наблизо трябваше да е и другият, фазаните обикновено се събираха на двойки, дори и през зимата.

Провървя им, каза си Манаси. А за моят още не се знае, това е просто един лов. И докато се промъкваше из рехавия трънак, запрегъва за кой ли път пръстите си. Неее, едва ли дъщерята бе негова. Бисерка не би мълчала толкова години, реши той и в следващия миг отново се усъмни в заключението си. И все пак, само техният късмет излезе. Той просто бракониерстваше, докато над полето, окуражена от близката привечер, настъпваше пропита с досада мъгла.

Това вече е друго, мислеше си, преливащ от доволство, Димката, пристъпвайки към ранения фазан, друго е. Всичко ще тръгне по реда си. Очите на фазана - охреножълти, мънички и кръгли като лещени зрънца, се приближаваха обезумели от болка и ужас. Дали усеща, че умира, запита се той, мрази ли ме. Видяла над себе си човека, птицата направи последен опит да се спаси. Тя се измъкна изпод плонжа му и с последните тласъци на крилете си запърполя над върхарите на ниския храсталак. Димката се хвърли след нея. В същия миг съвсем наблизо, проеча втори изстрел. Той направи още крачка-две и спря с безкрайно учудени очи. През мрежата от голи и лъскави от влагата клони видя да пълзи реката. От гъстака с празна пушка изскочи Манаси. Димката се опита да му каже, че фазанът се е измъкнал, но не успя. И още нещо искаше да му каже, но не можеше, ах, как не можеше да си спомни какво…




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1099580
Постинги: 1158
Коментари: 516
Гласове: 1409
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829