Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.03.2015 06:00 - Миролюб Влахов
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 965 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


   ОТБЛЯСЪЦИ СЛЕД ДЪЖД



          На Владимир Шумелов

И преди, при смяна на мястото, бе изпитвал подобна смътна неувереност. Нямаше как да пропусне отклонението, но се чувстваше тревожен и напрегнат. Лила не подозираше за това и Джеки Тонев се надяваше, че и сега е така. Харесваше му да го вижда спокоен и уверен, знаещ нещо повече – да му има доверие при всякакви обстоятелства и да не изразява съмнения, дори с жестове и поглед. Тя не трепна, когато той намали, почти спирайки, и предпазливо отби от макадама към коловозите, покрити с избуяла и после полегнала трева, сега блеснала след дъжда, който бе завалял късно през нощта и спрял на разсъмване. Денят бе започнал със слънце и обещаваше да е свеж до вечерта.
Тревогата не го напусна и докато се любеха. Джеки я отдаде на малкото време, с което разполагаха и на желанието му Лила непременно да хареса мястото. Той се опитваше да си представи поляната, изпъстрена с цветя. Тя се притисна в скута му. Насочи вниманието си към надигащото се в нея. Винаги бе успявал да улови мига на върховната ъ наслада и да го сподели.
− Тук е хубаво – възкликнала бе, когато спряха Лила. Прозвучало му бе като заклинанието, което би я освободило от навика, заради който избягваше да обсъжда с него гледките край пътя.
Камъните в отбивката приличаха на заровени в гнилоча бомбета. Бяха още хлъзгави. Извън стряхата на дърветата денят блестеше прозрачен. Джеки даде на заден и сви в ъгъла на поляната. Така, когато по-късно сянката се изместеше, нямаше да останат изложени на лънцето, което заплашваше да напече непоносимо още преди обяд. Отпусна по наклона мондеото, без да гаси двигателя, бавно, сантиметър по сантиметър, само с освобождаване на спирачката. Усещаше как гумите се приплъзват върху леската под старата шума. Днес не разполагаха с обичайното, но все пак имаха достатъчно време, за да не си тръгнат с угризението, че са се сврели тук само за да залъжат нагона си. Докато маневрираше, коленете ѝ останаха долепени. Бяха точно толкова, а може би вече и повече, съблазнителни, колкото в началото на срещите им. Прииска му се да я обладае преди да са се преместили на задната седалка. Още когато спряха, пролича възхитата ѝ и усилието ѝ да се овладее.
− Случайно го открих − поясни той. − Стори ми се странно, че е останало толкова закътано, само на метри от пътя за хижата.
− Харесва ми – повтори Лила и съблече блузата си. Гърдите ѝ се люшнаха натежали.
Когато за пръв път бе попаднал тук, Джеки бе оставил мондеото в края на оградата, в началото на гористия тунел, и продължил пеша. Слязъл бе до долния край на поляната и запуснатото лозе отляво. Няколко метра по-нататък полегатият склон рязко преминаваше в стръмнина и пътят свиваше на северозапад, за да запази приемлив наклона. В ниското се виждаха покривите на вилите откъм Горна Оряховица. Джеки не намери обяснение защо пътят бе запустял.
Мястото зад тухлената ограда бе поне пет декара и незастроено. Другите ъ три страни бяха защитени от горски пояс. Той го обиколи, оставяйки след себе си диря в гъстата трева. Каза си, че който дойдеше да я коси, вероятно щеше да се ядоса заради отъпканото. Следите му щяха да си личат два, а може би и три дни, и косачът щеше да се пита какво ли е търсил тук някой друг преди него? Поляната бе изпъстрена с нацъфтели глухарчета, парички и детелина. Преобладаваха острица и овчарска торбичка, тук-таме се мяркаха живовляк и самотни стръкове блатен тъжец, отразили седефено зеленината. В краищата бяха пръснати китки нисък, и като че ли притеснен от сянката на дърветата, или по-скоро от оградата, равнец, мастилени туфери див фий, а към границите, и папрат, по-гъста и висока в ъглите.
Тогава му се прииска да е с някого и да му разкаже как е намерил мястото и как е останал поразен от потопената в дъхавина поляна. Искаше му се да се върне в Горна Оряховица, да се обади на Лила, дори и слушалката да вдигнеше първо мъжа ѝ − щеше да му обясни, че е новият мениджър в магазина и че се налага госпожата да дойде спешно до Кауфланд − и да поиска от нея да излезе отново. После щеше да я доведе зад оградата и да ѝ обясни, че това тук е тъкмо поляна, а не ливада или просто място, което си има собственик, способен да го скрие зад стена. Накрая щеше да я заведе в отдалечения ъгъл при тревясалите траншеи, вероятно основи на замислена, сигурно и мечтана, но така и непостроена къща. Щяха да гадаят по изкопите кое помещение къде е замислено и може би да поспорят. Надяваше се, че тя нямаше да мълчи, че щеше да покаже, че го е разбрала и че нямаше да е ядосана за дето я подлага на такъв риск. Знаеше, че се гордее с умението си да избягва рисковете, както той с нюха си да открива нови и удобни места, където да се крият, за да се любят и след това помълчат преди да се облекат и приберат − тя при мъжа си и децата си, той при баща си − разсеян и замислен старец, отдавна освободил го от очакването, че може да го попита къде е бил.
Искаше му се да разбере дали, докато го люби, очите ѝ обхождат поляната. Мислеше ли още, след първоначалната си възхита, за нея като за нещо, което в следващите седмици щеше да е красив щрих от приключението им? Клепачите ѝ останаха притворени, както винаги когато бе над него. Изпод тях погледът ѝ проникваше не толкова изразяващ изживяваното, колкото обсебен от някаква завладяла я точно сега мисъл. Изкушаваше се да я попита каква. Ръцете му ѝ се любуваха. Чакаше мигът, в който щеше да замре. Тогава в ъгълчето на устните ѝ щеше да се утаи усмивка на съпричастност, а може би и на благодарност. Той щеше да я притегли и целуне в слепоочието − там където косата откриваше ухото ѝ – и, докато го правеха, обикновено се появяваше тънка ивица влага − и едва тогава да ѝ позволи да се отпусне. И в най-горещите моменти косата ѝ оставаше суха, ако не се броеше влагата на слепоочието.
− Беше хубаво. Отдавна не съм се чувствала така – каза накрая Лила.
Гласът ѝ бе бистър.
− И аз. Днес си особено красива.
Тя придърпа ризата му върху тях. Винаги се бе удивявал на ориентацията ѝ къде оставаха дрехите им когато се разсъбличаха припряно в тясното купе. После той се луташе, ровейки да открие кое къде е, докато тя не му подадеше каквото търси.
− Мястото е изключително – усмихна се Лила.
− Надявах се да ти хареса.
Бе го открил преди седмица, когато се връщаха по макадамовия път от последното им усамотяване в една закътана под хижа „Божур”, падинка. Караше бавно и си мислеше, че е време да намери нещо ново. Не бе човек, който щеше да приспи вниманието си, ако повече от месец безметежно се любеха на едно и също място. И тогава видя оградата. Бяха минавали оттук десетки пъти, но в тоя момент бе привлечен от нея именно защото досега не ѝ бе обръщал внимание. Бе дълга и висока тухлена ограда, измазана с хоросан и боядисана в цикламено, покрита с цигли и старателно наредени капаци, със стряха, окантена с машинно резбовани дъски и лакирана с тъмен корабен лак, вече позагубил гланца си. Цикламеното също бе овехтяло, бе добило цвят на пепеляво розово, имаше цели участъци, откровено избелели в безформени петна – като от разлята върху детска рисунка вода.
Остави Лила в Горна Оряховица и се върна на макадамовия път. Триста метра преди оградата имаше няколко обитаеми вили. Срещу тях, над южния склон към Велико Търново, но все още на билото, започваха вилни парцели, осеяни с бараки или струпани набързо малки тухлени постройки. Повечето места се навестяваха рядко, някои отдавна бяха изоставени. Вилите откъм Горна Оряховица изглеждаха по-живи и приятни. Понякога се мяркаха и хора и той се питаше сами ли живеят тук?
− Красиво е. И пътят след края на оградата е разкошен.
Тя се притисна и вплете пръсти в неговите.
− Не ми се тръгваше, когато се озовах за пръв път тук − каза той. – Исках да си с мен.
Тя надигна глава, но не попита защо. Той съжали, че днес не разполагаха с повече време. Не беше от жените, които след насита бързаха да се отдръпнат. Беше обещала на семейството си след обяд да се разходят до Петропавловския манастир и погледат планерите, притесняваше се за сина си, който бе луднал по бънджи и се дразнеше от съпруга си, за дето приемаше това спокойно. Навярно се надяваше, че наблюдаването на планерите ще се хареса на момчето, но и че ще го отклони от подобни опасни желания. Не ѝ каза, че съжалява за кратката среща – тя можеше да реши, че не оценява жертвите, които правеше, за да се виждат всяка седмица. Напоследък се бе уловил, че мисли за някои от предстоящите им виждания като за задължение.
− Ако тръгнем веднага, може да откраднем половин час за кафе – каза тя.
− Ти си първа. Ще отключа багажника оттук.
Знаеше, че ѝ трябва минутка насаме, за да се облекчи. В багажника имаше вода, сапун и кърпи, които той подменяше редовно. Бяха нещо като нелегално семейство и багажникът бе техния дрешник, а купето спалнята. Тя обсъждаше с него болестите на децата си, ремонтите на опела, скандалите със съседите и дори боксерките на съпруга си. Избираше му ризи и настояваше да купи дънките, които тя харесва, защото − трябвало да ѝ повярва − му стоели страхотно и правели задника му стегнат.
Лила го целуна по бузата и понечи да слезе. Той се обърна, не искаше да я притеснява, и смъкна стъклото, за да влезе свеж въздух. В същия миг тя изписка, блъсна се в него и го притисна към вратата.
− Господи! Гледа ни!
− Кой? Къде е?
− Зад колата.
− Не го виждам.
− В храстите е. Ще ни нападне ли?.
Джеки се преметна през нея, докопа другата врата и я трясна. Дори и да ги нападнеха, колата бе някаква защита все пак и шанс да се измъкнат. Той винаги бе имал едно наум за вероятността да им се случи нещо подобно. Не биваше да излиза и да се разправя с онзи. С какво можеше да го заплаши Джеки – заплашените бяха те. Щом се бе промъкнал без да го усетят на метри от колата, едва ли бе страхливец.
− Да се махаме, моля те! − повтори Лила. Бе се свила отзад и дори не направи опит да се прикрие или навлече нещо. Още бе без бикини. Джеки се провря между предните седалки и седна на шофьорското място. Даде на контакт и блокира вратите.
− Затвори прозореца зад мен! – извика ѝ той и завъртя ключа.
Обичаше това мондео. И то го обичаше − запали от раз. Беше му вярно, повече от любовница дори. Включи на първа и отпусна съединителя. Харесваше се такъв: бърз, съобразяващ, действащ − лавиращ между паниката и самообладанието. Признаваше го дори баща му. Колата подскочи, притръпна и угасна. Ръчната! Мразеше я. Защо сега я бе опънал? Лила се бе извърнала назад, но в огледалата той не успя да забележи нападателя. Запали отново, форсира, двигателят изръмжа.
− Тук ли е още?
− Не мърда, стои на едно място.
Тя вдигна ръце към лицето си. Още държеше ризата му. Джеки даде газ, включи на скорост и освободи ръчната. Гумите изсвистяха, изпод тях изригнаха струи шума, валма трева и мъх, ситни клечки. Мондеото трепна напред, може би педя, или дори две. Джеки вдигна крак от съединителя и леко отне газта, за да не върти гуми на място, но колата не мръдна повече. Задницата поднесе леко в едната посока, после в другата, и мондеото се отпусна назад. Беше стръмно и влажно. Не очакваше наклонът да е така голям. До зашумената просека имаше не повече от седем-осем метра, но изведнъж те се оказаха непреодолима полоса.
− Ето го! Приближава се.
− Държи ли нещо
− Не, но е много висок. Джеки, защо не го изпъдиш?
− И как да стане това? − Той се опита да прецени би ли могъл все пак да се справи, но Лила, вече с гръб към него, бе коленичила отзад и закриваше ъгъла, в който бе онзи. Със сигурност обаче той виждаше гърдите ѝ.
− Скрий се, Лила!
− Изпъди го?
− Как, като ти продължаваш да го съблазняваш? Поне да имах нещо под ръка.
− Викни му. Смъкни стъклото и му кажи му нещо.
− Какво? Здрасти ли? Той ще се зарадва. Едър ли е?
− Изглежда огромен. Просто му извикай нещо.
− Какво? Да го питам дали говори френски ли?
− Скарай му се. Кажи му „Чиба!”. Дядо така напъждаше песа на съседите. Бе много нагло псе, той го наричаше праодан, изобщо не се обичаха със стареца.
Най-сетне песът се появи и в неговото полезрение. Бе повече от огромен. Облекчението, което на часа завладя Джеки, се удави в гнева, внезапно стегнал гърдите му.
− Ти луда ли си? Това не е човек!
− Куче е.
− Виждам – опита да овладее сарказма си Джеки, но не устоя. Тя не заслужаваше. − Защо не ме предупреди?
− Да съм казвала, че е човек? Ти сляп ли си?
Не беше казвала наистина.
Кучето спря на две крачки от колата. Папратта едва достигаше до средата на туловището му, по което трепкаха бронзовите отблясъци от листата ѝ, застлали ъгъла на поляната като постеля от рибешки скелети.
− Облечи се. Ще се измиеш у вас.
Той се озърна за бельото си. Тя му го подаде и потърси своето. Част от дрехите им се бяха свлекли на пода.
− Изпъди кучето, не искам да рискувам. Теди може да усети.
− Нали не те търси със седмици. Едва ли ще го направи днес.
Дънките му бяха изцапани. Той ги нахлузи и се опита да заличи петното.
− Това не те засяга. Просто натири кучето.
− Откога не ме засяга? Изкара ми акъла с истерията си. Натири си го сама.
− Страх ме е от кучета.
− А мен от хора.
Кучето стоеше и ги гледаше. Бе наклонило глава, може би за да ги чува по-добре. Джеки очакваше всеки миг да попита за някоя дума, която не е разбрало.
− Не сме застраховани.
− Оправдаваш ли се? − Бе облякла блузата си, след като дълго се бе опитвала да закопчее сутиена, но не го помоли за помощ. Друг път го правеше. На него му бе приятно да я докосва, докато се опитва да захване телените кукички. − Малко е късно за това.
− Не си спомням да съм ти гарантирал, че из пущинаците е безопасно.
− Нали проверяваше, защо днес не го направи?
Това куче можеше да се появи отвсякъде. Можеше да е изоставено и подивяло. Или пуснато от някоя отдалечена вила да се разходи за час-два. Нямаше нашийник или маркер от общината. Можеше да е избягало отнякъде или изгубено. И да беше обиколил, както обикновено правеше, околността да не би все пак наоколо да има някой гъбар, ловци или други като тях, бе малко вероятно да попадне на кучето.
Беше минал повече от час след отбиването им при цикламената ограда. Преди това бе проверил дали макадамовия път е чист и в двете посоки. Не бе забелязал нещо подозрително. Мондеото доверчиво бе пропълзяло над почти невидимите коловози преди да свие към дърветата, които обещаваха дискретност.
Лила не питаше как намира новите места и откъде е така уверен, че са безопасни. Сега бе изразила съмнение. Инстинктът му не го бе подвеждал. Бе сигурен, че мястото е подходящо. Дори пътеки на туристи или диви животни не бе открил. Той не очакваше зад оградата да е пусто. В края ѝ пътят изпълзяваше от тревата. Завиваше под прав ъгъл вдясно и надолу и ставаше полегат и дълбок. Бе застлан с обли речни камъни, несъмнено някога специално докарани и наредени тук. Отляво имаше друг парцел с вече подивяло лозе и порутена барака, отдясно – поляната. Бреговете бяха високи и чисти от храсталаци, може би заради леската, покрита с оцелял под сянката на брястовете мъх. Бяха тридесет, или може би четиридесет, годишни и още не бяха заболели. Листата им проблясваха уловени от редките слънчеви лъчи, успели да пробият до по-ниските клони.
Дърветата бяха поникнали на по две-три крачки едно от друго и Джеки предположи, че, докато са били млади фиданки, някой все пак се е погрижил да ги подбере и остави в редици край пътя, прочиствайки излишните. Беше се справил добре и той усети тъга при мисълта, че, ако се съдеше по местата отляво и отдясно, вероятно човекът отдавна не бе идвал тук. И да беше още жив, сигурно бе съвсем стар. Навярно стоеше зад някой прозорец у дома си и всеки ден съзерцаваше една и съща гледка − към улицата, собствения си двор или този на съседите. Сигурно знаеше и чакаше на прозореца си не за да научи нещо ново за нещата, които се случваха, а за да се убеди, че те просто продължават и се повтарят, ден след ден, месец след месец, и то по един и същ начин, начин, който другите не осъзнаваха, дори когато на моменти това им дотягаше и правеха опити да се бунтуват − кой кога се прибира и излиза, кога светват и гаснат лампите в домовете наоколо, за какво се карат и на какво се радват, кръшка ли някой и как успява да запази в тайна похожденията си. Дали вместо всичко това мъжът виждаше лозето си и пътят с калдъръма от речни камъни, които може би сам той бе подбрал от някое речно корито, прекарал и застлал под арката на младите брястове с търпение и предчувствие за бъдеще? Сигурно с него бе идвало и кучето му − вярно и радостно, − разбиращо като човек какво му говори и нямащо нищо против да стои вързано, ако жената от съседното лозе се страхува от него и е помолила мъжа за това. Би ли се огорчил той от молбата ѝ, защото нали тъкмо затова водеше кучето със себе си − да тича то на воля наоколо и да идва навремени да се муши из краката му и гали в протритите му и напръхнали от камъните длани − или вече си бе признал, че реди калдъръма − непохватно, но старателно − и заради жената и че очаква един ден тя да дойде и приседне до него, на високия бряг, сред брестовите фиданки, и да го попита колко още му остава, за да завърши пътя и кани ли се и той да спре да пръска лозето си със син камък и да мине на някой модерен фунгицид, както го прави вече от два сезона другият ѝ съсед − защото тя се колебаела и, честно да си кажела, не можела да реши какво да прави. И мъжът щеше да седне на брега до нея, да запали цигара и да ѝ отговори, без да философства дълго за това, че светът може да бъде събран и между тези четири опорни точки − мъж, жена, куче и път с камъни от река. Дали Лила би приседнала до този мъж, даже и ако не го познаваше, и щеше ли да поиска от него да връзва винаги кучето си или даже да не го води със себе си, за да не се страхува и да ѝ е спокойно, защото тя не обичала кучета и изобщо не я привличали мъже с кучета.
− Да изчакаме − предложи Джеки, − може да се махне.
− Не виждаш ли, че не иска. Чака ние да си тръгнем.
− Сигурно се е изгубило и си търси стопаните.
− Не ме интересува какво търси! Важното е да се пръждоса.
− Ще е объркано и самотно, ако е изгубено. Пък и как да се откаже от гледката на гола жена след секс.
− Не бъди циничен, Джеки! Отърви ни от тоя пес или подкарай проклетата кола. Киснем вече час и половина, ще ме чакат.
Трябваше да жертват кафето в Арбанаси. Джеки запали двигателя и върна няколко метра назад. Колата потъна в папратта. Сега и те сякаш заплуваха в нея. Песът остана на мястото си, само извъртя глава към тях, но на Джеки му се стори, че гледа право в него.
− Мен следи, забеляза ли? – обади се Лила. – Давай, Джеки! Тръгвай!
Той включи на скорост и опита да засили, този път с по-малко газ, избягвайки старите перници. Мондеото се стрелна, достигна средата на баирчинката, но изведнъж пак забуксува. Джеки форсира, но двигателят се натовари и угасна.
− Какво стана? − запита Лила. − Защо спря?
− Стръмно е, и хлъзгаво. Не виждаш ли?
Той изпсува и опъна ръчната.
– Засили се повече и отдалеко. Толкова ли е трудно?
– Ще се разбием в брега отсреща. Как си представяш завиването на скорост в тая теснотия?
− Поне опитай.
Оставаше сега и акъл да вземе да му дава. Докато пътуваха, Лила избягваше да се обръща дори към страничния прозорец. И към него рядко се извръщаше. Предпочиташе да гледа напред, мълчалива и излъчваща тънка смесица от доверие и готовност да се намеси, ако се наложеше. Откакто излизаха и понякога отскачаха до околните градове, или се криеха из горите, за да си направят набързо пикник, а после и насладят един на друг, не се бе обаждала повече от няколко пъти. Джеки трябваше да признае, че във всеки от случаите, бе имало защо. Тя изричаше само едно ”Внимавай!” и той винаги безпогрешно разбираше за какво иска да го предупреди, дори когато опасността бе извън зрителното му поле. Обръщаше се накъдето трябва и инстинктивно започваше маневрата още преди да осъзнае какво всъщност следва. Лила не шептеше и не викаше. Не подскачаше на седалката, не се хващаше за ръкохватката на вратата и не се навеждаше рязко напред. Не добавяше нищо към това „Внимавай!” и не опитваше да му подскаже какво да направи. Не го докосваше дори, и оставаше мълчалива.
В първите седмици Джеки се измъчваше от мълчанието ѝ. Опитваше се да се бори с него, да го пропъди от отношенията им. Струваше му се, че то е лош знак и не предвещава нищо добро. Не знаеше как да го тълкува. След всяка среща дълго се ровеше, за да открие къде бърка и обезсърчен, често на ръба на отчаянието, се опитваше да намери точните думи и верния подход за следващата. Докато един ден откри, че вече е свикнал с мълчанието ѝ в колата.
Не бе така, когато сядаха във Велико Търново или в някоя от закътаните механи в Трявна или Арбанаси. Тогава не му оставаше нищо друго, освен да приема, често не толкова дискретно отправени, съжалителните погледи на персонала и мъжете, а понякога и на жените, от околните маси. Лила просто не млъкваше. Гледаше го искряща и говореше ли, говореше. В ъгълчетата на устните ѝ се настаняваше оная нейна усмивка, която я правеше сговорчива и предразполагаща, и с която тя обвиваше в насмешка, често неосъзната, но и с доверие към него, онова, за което говореше. Той се любуваше на стаената ѝ ирония, но повече се радваше, че е тук, че седи срещу нея и че тя е с него, а не с някой друг, макар да не си представяше какъв точно би бил този някой друг, който тя би харесала след сравнение с него самия. Лила говореше с глас, който изпълваше пространството, невисок, но плътен глас − достатъчно силен, за да бъде не просто чут, но и пропит с доловеното и от останалите ѝ сетива – сякаш бе глас с аромат, с картинност, която можеше да се види и пипне, с чувствителност, завоалирала чувствеността ѝ, за която не бе необходимо да се търсят повече доказателства, сякаш светът се отразяваше по-истински и разгадаем, но и по-примамлив, първо в гласа ѝ, а после и в очите ѝ, които тя не отместваше от него, докато му говореше.
− Потегляй, Джеки, ще се напикая!
− Ами излез и клекни зад колата, няма да гледам.
− Не се дръж като идиот!
− Ще е някакво решение. Песът може да ти влезе в положението.
− Ще намокря скапаната ти кола.
− Примири се. Ще закъснееш.
− Вече съм закъсняла. Ти поне няма за къде да бързаш. Никой не те чака.
Чакаше го баща му, който отдавна не бе искал нищо от него. Беше останал вдовец на четиридесет и две и дори не бе направил опит да се събере с друга жена. Стигаше му само да знае, че синът му ще се върне вечерта. Не му натякваше, че е останал ерген и че в къщата му не щъкат внуци и няма женски глас, който да ги нахока, за дето влизат с обувки в антрето. Не задаваше въпроси и не искаше обяснения. Със старческото си темпо готвеше яхнии и правеше салати, които Джеки се опитваше да яде без да си личи усилието му, не защото не бяха вкусни и приготвени с обич − напротив, именно заради това. Изпитваше дотеглива вина, от която обаче не смееше да се оплаче дори пред себе си. Лила броеше самотата му за предимство, а наличието на баща му, за когото трябваше да се грижи, за незначителен недостатък на живота му. Не говореха за тия неща, но Джеки не се бе отказал да я попита някой ден защо нейната вярност към семейството ѝ трябваше да се приема безусловно като извинение, а и оправдание, за всичко, което предприемаше, а неговото завръщане при баща му всеки ден да бе ненужно и досадно, дори излишно, задължение.
Кучето доближи на метър и спря. Козината му бе лъскава и черна, със синкав оттенък, ушите високи и остри, бузите провиснали над продълговата квадратна челюст. Отново наклони глава, сякаш се опитва да дочуе какво говорят в колата или търси ъгъл, от който да ги вижда по-добре. Вероятно го объркваха отраженията в стъклата. Беше гледано куче. Въпреки огромният ръст − при върха на ушите изглеждаше доста над метър − стойката му бе грациозна и не толкова заплашителна.
− Махни се, изрод!
− Красив е − обади се Джеки. – Не изглежда злобен. Трябва да е дог.
− Вземи си го у вас тогава.
− Баща ми няма да го иска. И той като дядо ти не обича праодани.
− Не издържам повече. Ще викам за помощ.
Тя спусна стъклото и извика към песа няколко пъти „Чиба! Чиба!”. Опита се да звучи заплашително, но все пак да не крещи. Кучето пристъпи към открехнатия прозорец и завъртя глава зачудено и като че ли с добронамереност. Лила изписка. Догът трепна, изправи глава и се впери в нея. Чу се ръмжене, дълбоко и дрезгаво, сякаш идваше някъде иззад него, но челюстите му останаха затворени.
− Не издържам. Ще се пръсна. Нали няма да се нахвърли и счупи стъклото.
− Не го дразни, Лила! Това явно е негова територия и ние сме навлеците, не той.
− Голям си всезнайко. И как ще обясня на децата си защо съм съсипала деня им?
− Ще измислиш. Може да се разходите след обяд или да отложите за друг път.
− Лесно ти е на теб.
− Ще купиш по нещо на децата и ще прилъстиш Теди довечера.
− Не се прави на умник, а мисли как да се измъкнем оттук. − Догът се доближи съвсем и задуши около процепа. Проскимтя, направи опит да се подпре с лапи върху колата, но се хлъзна и се отказа. − Господи, Джеки! Усещам дъха му. Отвратителен е.
− Не мърдай! И стига си циврила! Ще одраска боята.
− Измисли нещо! Кажи му да се маха.
В този момент Джеки видя детето. Нямаше представа откъде се бе появило и дали е момче или момиче. Напредваше уверено, макар и някак патраво. Не бе повече от пет-шест годишно. Беше в другия край на поляната и едва се забелязваше във високата трева, дори следа не оставяше след себе си.
− Измисли нещо! Само да се махне. – продължи Лила, но долови трепването у Джеки и проследи погледа му. − Ужас! Джеки, момиченцето! Иде право насам и не вижда кучето.
Догът усети промяната в гласовете им. Заскимтя още по-нетърпелив, изпъна тяло и замаха с опашка. Бе въпрос на време да забележи детето. То вървеше без да бърза, спираше и клякаше в тревата, за да откъсне някое цвете. Струваше им се, че се бави по цяла вечност. Сега вече и Джеки съобрази, че е момиче.
− Баламосай кучето! − Той спусна докрай своя прозорец. − Аз ще му извикам да бяга!
− Кретен! − изсъска Лила, докато поднасяше длан към дога с надеждата, че ще му е интересно да я подуши, но няма да може да провре муцуна през процепа, за да я захапе. Наивникът се хвана. Прие го като награда за дългото увъртане край колата. Бе щастлив. Лила хвърли поглед към поляната. − За колко ще го настигне този звяр! Мисли, Джеки, мисли! − прошепна тя и поднесе още по-близо дланта си. Догът я докосна с език и подскочи от възторг. Отстъпи назад, поклащайки се, и отново се залепи за процепа.
Джеки се провря през прозореца на шофьорската врата и размаха ръце. Момиченцето го забеляза и отвърна.
− Бързо! Бързо, дете! − извика той. − Бързо, ела насам!
− Ох, милото! − проплака Лила. – Не вижда кучето.
Догът завря нос в процепа и потърси ръката ѝ. Тя смъкна с нови два пръста стъклото и той още по-възторжен повтори танца си от преди малко. Джеки махаше отчаяно към детето:
− Хайде, момиченце! Ела! Ела бързо! Тичай, дете!
Почти бе излязъл от прозореца. Изтръпна, че в следващия миг ще се катурне навън и стане лесна плячка за песа, а детето ще се окаже беззащитно. Осъзна, че догът още не бе забелязъл момиченцето и че заслугата за това бе на Лила. Дори неговото показване през прозореца не го бе отклонило от играта с нея. Надушил бе къде е хубавото.
Детето спря. Най-сетне бе забелязало огромното куче и това бе пробудило инстинкта му за самосъхранение. То извика и се втурна, заплитайки крака в тревата. Джеки се намъкна обратно в колата, за да отвори вратата и го поеме. Малката стискаше букета и тичаше, но на двамата им се струваше, че тъпче на едно място.
− Ох, горкото! − простена Лила и рязко спусна почти докрай прозореца си. − Тичай, миличко! Тичай!
Догът провря глава в купето и опря мокър нос в лицето ѝ. Започна да я ближе захласнат и тя обви ръце зад главата му. Джеки отвори вратата си и спусна крака навън. Момиченцето бе само на няколко метра, когато извика и се спъна. Полетя напред и падна. Песът рязко се дръпна от Лила. Застина изпънат и настръхнал и в следващия миг се втурна да заобиколи колата.
Повече с останалите си сетива, отколкото с очите си, Джеки разбра какво става и се спусна да пресече пътя му. Лила изпищя и скочи да излиза. Момиченцето се бе изправило. Още стискаше цветята. Джеки се метна пред дога, но той елегантно го прескочи и се стрелна към детето. Лила се спусна откъм багажника.
− Господи! Нападна го!
− Чиба! Чиба! – изхриптя Джеки, докато се изправяше.
Догът направи огромен скок, но не се приземи добре и тупна пред момичето. То някак си оцеля. Кучето заподскача около него.
− Мути! Мути! – развика се момиченцето. − Глупак такъв! Пак ли се изгуби? Разплака ме, Мути!
Полудял, догът се въртеше в удивителни лупинги около детето. Лила се свлече в несвяс до багажника. Джеки несъзнателно разтриваше лакътя си и гледаше втрещен как кучето вършее из поляната.
− Хайде, Мути! − заповяда момиченцето − Кажи „чао” на чичкото и лелята и да си вървим! Глупак си ти, Мути, как само ме ядоса!
Догът описа широк кръг около мондеото, Лила и Джеки. Стопанката му се обърна към посоката, от която се бе появила. Кучето я настигна и тръгна, извисяващо се над нея. Тя сложи ръка на гърба му и двамата се отдалечиха, стопявайки се бавно в цветните отблясъци на деня.





Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1108041
Постинги: 1181
Коментари: 519
Гласове: 1435
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930