Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.03.2015 06:00 - Диана Атанасова: Вдъхновение
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1452 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 



        Разказ

Най-напред дойде студът, режещ, леден, минусов, а след него и грипът с всичките усложнения. Мракът на стаите, недокоснати вече месец от слънце, влудяваше Лидия.

– Спри тоя тъп филм! - репликата към сина й не беше ласкава, по простата причина, че съвсем не бе първата такава.

– Всички ги гледат тия филми, само ти си най-умната! - реагира синът.

– Това е най-лошото, че всички се хващат на въдицата. Не разбираш ли Кириле, че искат да затъпят мозъка и чувствата ти!

– На кого му пука за един-двама нещастници, щом цялото човечество загива.

Лидия облича коженото си палто и излиза в парка. Навън студът не е чак толкова голям, колкото изглежда от къщи. Дори слънцето като че се опитва да пробие. Хубаво е човек да не пренебрегва разходките и заради здравето и най-вече за килограмите.  Иска й се да изгони мрака, целия този кошмар. Ако е само зимата... Както казваше нейната преподавателка по немски, винаги има едно “абер” - обаче, как да изгони другия мрак?

Беше се разделила с мъжа си, след като той замина за Германия, където се устрои с някаква германка и повече не им се обади. Лидия живееше със сина си, но той си беше в някакъв негов свят, който я изключва. Приятелите й намаляваха с годините и се обаждаха все по-рядко. Нищо вече не беше като преди. Постоянната грижа за пари в този странен и страшен преход, изсушаваше душите и сковаваше сърцата на хората в нейната страна. А медиите ги довършват. Там нивото върви все по-надолу. И как няма, кой вече работи това, за което е учил? Като нея - завърши културология, а вихрушката на демократичните промени я отведе първо в адвокатска кантора, като секретарка, после беше брокер на недвижими имоти, сега пък продава мебели в магазина на приятелката си. И това е нещо, разбира се, при тази безработица, която все повече расте в кризата. Ето фирмата дето работеше синът й фалира и сега той е на борсата с двете си магистратури. Да, ситуацията е убийствена, полека-лека почти всички станаха  излишни - най-напред работилите в многото заводи и фабрики, които закриха, после хората занимаващи се с изкуство, след тях учените и кой ли не още. Вече не е престижно да си писател, художник, учен, дори лекар и адвокат. Могат ли всички да са ай ти специалисти, търговци, шоумени и журналисти? Последното е силно казано, сега повечето журналисти са заменени с водещи. И това звание е парадоксално, защото те собствения си ум не могат да водят, затова са им слушалките в ушите - да ги  водят. А хората все повече се озлобяват и отчуждават. И откъде да дойде топлината помежду им? Явно е, че животът не им я дава, а изкуството? „Какво ти изкуство, хората нямат хляб” - казваха приятелите й, щом отвори дума за това. И не са прави. Защото те, както и мнозинството, всеки ден гледат телевизия и са под обстрела на това същото изкуство, за което нехаят. Опростачването е завладяло буквално всичко. Както е тръгнало, скоро няма да има и спомен за истинско  изкуство. Години наред разни културтрегери се надпреварваха като папагали да повтарят, че изкуството е игра, и наистина си играеха с него.

„Трябва да се направи нещо и защо не аз, дори се сещам какво... Мога да открия галерия, която няма да е само за изобразително, а покрив за различните видове изкуство - литература, театър, кино. Без нравствена и художествена цензура обаче, няма да се мине. Обезателно трябва да има и класика! Когато се прожектират филми или се играят постановки, ще трябват и билети, но на поносима цена... Залата ще е с подвижни столове, които да се подреждат според случая - мечтае Лидия. - Само че няма да се справя сама. Добре ще е да се обадя на племенницата ми Милена, тя би ми помогнала. Може и Кирил да се включи, вместо по цял ден да стои пред монитора на компютъра и телевизора и да се оплаква, че няма работа, да свърши нещо полезно! Как ли ще приемат тая идея приятелите ми? Знаят че духовната нищета ми е болна тема, макар и да се чудят защо, малко ли са ми другите проблеми...”

Лидия наближаваше подлеза, когато насреща й отнякъде изскочи голям, черен ротвайлер. Тя спря и безпомощно се огледа. Добре че все пак се появи и собственикът.

– Приберете си кучето, моля ви! - ядосано го посрещна тя. - Защо не е на повод?

– Нали  и то трябва да се поразтъпче на свобода.

– А аз не трябва ли?

– Какво Ви пречи животинчето, то не хапе!

– Вас със сигурност - не, а мене? Откъде знаете, че няма да реши да захапе някого - хвърли тя сърдито въпросите си към младия мъж.

– Я се разкарай и не ми нареждай, че да не насъскам кучето!

Ставаше безмислено и опасно да спори с мъжа и Лидия заслиза по стълбите на подлеза. Когато излезе от него и  тръгна по улицата за вкъщи, срещу нея се втурнаха две деца, които пищяха неистово.

– Деца, защо викате така? Не бива да крещите по улицата!

Момиченцата се спряха и млъкнаха. Затова пък майка им, каквато вероятно беше жената, която ги догони, се намеси:

– Защо не  на улицата, в къщи ли да викат?!

„А защо изобщо трябва да викат?” - щеше да контрира Лидия, но жената демонстративно й обърна гръб, повеждайки децата.

На няколко метра от нея, те отново закрещяха. Това й напомни едно  интервю по улиците на Студентски град, когато на въпроса на журналиста: „не мислите ли, че не трябва да има заведения тук, защото се напивате и се биете”, един от студентите  репликира - „А къде да се бием ако не тук?”

 Прекъснатите й от двата неприятни инцидента мисли за галерията се върнаха. „ Да, приятелите ми не искат или не могат да проумеят, че както е тръгнало, улиците ще се напълнят с някакви хуманоиди, които освен да ни подлагат на тормоз, ограбват, пребиват и убиват, няма да са способни за друго! И ще трябва да се залостим по къщите си, като доброволни затворници, където пък ще ни се усмихват от екраните и ще продължават да ни казват, колко е хубаво, че сме свободни, защото живеем в демокрация. Тъкмо за да намаля проблемите си, а не защото ги нямам, трябва да направя нещо, колкото и то да е безмислено за някого!”

Наем за зала не може да си позволи, затова пък може да използва бащината си къща, която и без това остана необитаема, след като се преместиха с Кирил в апартамент. Мислиха за квартиранти там, но трябваше ремонт, съвременно обзавеждане и още куп неща, които липсват. После щяха да я наемат за склад, ама и този проект пропадна в кризата. Сега ще я постегнат малко и ще стане. Непременно! А защо само една галерия - мислите на Лидия ставаха все по-смели. - Защо не мрежа от галерии „Вдъхновение” в различни градове? „Не съм забравила да мечтая, слава Богу!”- усмихна се тя на себе си и ободрена тръгна към къщи.





Гласувай:
1
0



1. fumiko - Актуално е...
18.03.2015 08:52
Всичко така ни е близко, че всяка дума попада в "десетката". Телевизията ни стана майка и баща, а всекидневието носи само страх...
Обаче все пак има надежда, че облаците ще се разведряват и ще се появи и слънцето, щом има такива хора, като Лидия.
И в Русия ги има, особенно в нашия град - Санкт Петербург.
Браво на тях! И.... на Христина!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1142642
Постинги: 1247
Коментари: 583
Гласове: 1749
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031