Постинг
25.03.2015 06:00 -
Божидара Цекова: Ненаписан разказ
Н Е Н А П И С А Н Р А З К А З
Телефонът иззъня. Непознат, груб глас попита:
- Божидара Ценова ли е?
- Не Ценова, а Цекова.
Гласът криеше заплаха. Един преподаветел, навремето, отдели доста време да говори за благородство в гласа и как образованието, социалната среда и не на последно място характерът на човек се отразява в тембъра му.
- Говорите с инспектор Стефанов от първо районно управление.
- О-хо! Измама по телефона! Намерете друга жертва – и затворих. Не стига, че мокрото петно на тавана в банята се уголемява, ами и разни мошеници... Телефонът пак звънна.
- Не е измама. Трябва да дойдете в управлението утре сутринта в десет часа.
Прозвуча стресиращо.
- За какво? – и веднага се изплаших дали сина ми или внука не са катастрофирали или бутнали човек.
- Като дойдете ще разберете.
- А, не! Кажете ми ориентировъчно за какво ме викате иначе няма да дойда.
- Във връзка с Александър Тасев.
- Не го познавам.
- Ще освежим паметта ви.
- Слушайте, как ви беше името?
- Инспектор Стефанов.
- Инспектор Стефанов аз съм написала доста криминални разкази, новели, дори роман, членувам в AIEP – международна асоциация на писателите криминалисти и мога да ви кажа, че ако изпълнявате ролята на следовател, вие сте лош следовател след като за 3 минути ме настроихте против себе си. Ще дойда от любопитство. – и ядосано затворих телефона.
Ако не беше петното в банята сигурно щях да бъда по-учтива.
Веднага се обадих на сина си с въпроса в последните дни извършил ли е нещо противозаконно. Той се изсмя и ме посъветва да не пренасям криминалните си фантазии в живота. Попитах отделно внука защото може да е направил някоя беля, за която баща му не знае. Той дръзко отговори, че не помни да е изнасилил някоя... последва нецензурна дума. Скастрих го, че пред мен не може да употребява тази дума и той също се изсмя. Успокоих се. Значи аз някъде съм згазила лука, но не се сещах къде.
На другия ден отидох в управлението. На пропуска съобщиха на инспектор Стефанов, че го търся и насреща ми се зададе едър, мургав мъжага, с малки близко разположени до големичкия нос очи, в които подозрението бързо се смени с учудване.
„Горкият – си помислих, - сигурно е очаквал мацка, а се сблъсква със седемдесет и пет годишна баба. Не очаквах да ме възприеме като дама. Гласът отговаряше на външността - груб, ограничен и вероятно злопаметен човек.”
Той ме поведе към една малка стая с две бюра. Зад едното седеше, сигурно пак инспектор, но с добродушна младежка физиономия, с кръгли наситено сини очи, които като че се учудваха на всичко, което ги заобикаля. Имаше интелигентно излъчване. Стана, покани ме да седна и се представи като старши инспектор Иво Миланов. Той беше по-високо в иерархията. Бяха чудесна двайка за доброто и лошото ченге. Заговори доброто.
- Разбрах от разговора ви с колегата, че не познавате Александър Тасев.
- Да. Името нищо не ми говори.
- А това говори ли ви?
- Миланов ми подаде листче с моя номер и името ми собственоръчно написани.
- А-а, нямах визитка и дадох номера си на един мъж, с когото разговарях вчера. Не зная как се казва.
- Значи разговаряте и давате кординатите си на непознат мъж, на когото не знаете дори името.
- То нямаше значение за мен. На масата ми в сладкарницата седна мъж, на когото му се говореше, имах време, историята му бе прелюбопитна, а аз съм ловец на истории. Това е.
- Какво ви каза? – със заповеднически тон попита Стефанов.
Помъчих се да не се ядосвам и много бавно, ама много бавно си отворих чантата, в която има всичко. Двамата се втренчиха напрегнато, като че ще извадя пистолет, измъкнах папка и от нея няколко листа.
- Записах целия разговор почти дословно.
- Защо? – подозрително попита Миланов.
- Не, за да ви го предоставя, не съм си и помислила, че ще ви трябва. С малки допълнения, описания и доза фантазия това е готов криминален разказ.
Стефанов понечи да вземе листовете от ръката ми,
- Не! Не мога да ви ги дам. Преснимайте ги, но оригиналът остава при мен.
- Това е веществено доказателство – сърдито репликира Стефанов.
- Това е моя интелектуална собственост.
Наложих се. Стефанов излезе да направи копия.
- Убил ли я е? Не ми се обади. – попитах Миланов.
- Вероятно защото веднага го арестувахме. Жива е.
- Слава Богу!
- Какво е впечатлението ви от него?
- Не става за убиец! Добър, сантиментален и глупав мъж.
- Защо глупав?
- Защото жена му е кучка и ще го изработи.
- Познавате ли я?
- Познавам породата.
Стефанов влезе, подаде ми ръкописа, копие на Миланов и за себе си.
- Четете вместо да ме разпитвате.
Какво пишеше.
„Стоя в сладкарницата, съжелявам за провалилата се среща и за загубеното време до следващата. Не се научих да пия кафето бавно за удоволствие. Употребявам го като лекарство - да ми вдигне кръвното и сега се чувствам неудобно, че с едно кафе ще заемам масата повече от половин час. Ако времето беше хубаво щях да обиколя магазините. /Да се редактира./”
- Никак не ни интересува как си пиете кафето – отбеляза Стефанов.
- Писала съм го за читатели не за следователи.
„Влиза мъж под четирийсетте. /Описание – впечатление за светло кафяво петно, дълги, прави светли коси, голямо обло чело, големи зелени очи, голяма уста с плътни устни/ Има много свободни маси, но той сяда при мен, може би защото съм най-близо до вратата. Движенията му са механични, мисълта му е другаде. Разтревожен е. По навик вади цигари, сеща се, че вече не се пуши и ги прибира. Погледът му блуждае и случайно се спира и задържа върху ми. Втренчва се в мен.
- Имате ли малко свободно време?
Отчитам благородство в гласа, а и мъжът е хубав.
- Имате нужда да говорите с някого, нали?
- Ще се пръсна, ако не споделя.
- С непознат човек е по-лесно. Слушам ви.
- Страх ме е, че убих жина си.
И заби поглед в очите ми. Очаквах всичко друго, но не и това. Помълчах. После много внимателно, както вероятно бих разговаряла с луд, казах:
- Това не трябва ли да съобщите в полицията, не на мен?
- Да, така е, но може да не съм я убил... отивам и казвам, а на нея нищо и няма... не знам..
Има логика..
Мъжът скрива глава в дланите си. /По-горе, при описанието – на бузата му две червени резки, като одрано с нокът. Моето впечатление./
- Разкажете ми какво се случи.
Поръча коняк.
Наблюдавам двамата инспектори – от дясно - русия, от ляво – мургавия, погледът му е в началото на стораницата, явно се затруднява с почерка ми, който не от най-четливите, но следи текста с каменна физиономия, А Миланов е заинтригуван. Отварям чантата си за кърпа за нос. Погледите им отново се стрелват към ръцете ми. Професионална деформация.
- Забравих го вкъщи.
- Кое? – пита Стефанов.
- Пистолетът.
- Ние разследваме опит за убийство, а вие се забавлявате.
- Прав сте, инспекторе, всеки със занаята си. Значи опит за убийство?
- Да продължим с четенето – властно се намесва доброто ченге.
- Толкова е хубава! Като я погледнеш – дъхът ти спира! – започна разказа си мъжът. – Изпивах я с поглед, отдалеч, не смеех да се приближа, около нея винаги имаше група състуденти. Тя сама дойде при мен, тя ме избра... Как стигнахме дотук? Толкова я обичах!
- А тя обичаше ли ви?
- Казваше... вече знам... Днес видях в очите й такава омраза! И двамата крещяхме. Пресипнах.
- За какво? Имаше ли повод?
Сервитьорката му донесе коняка. Преполви чашата.
- Заради дъщерята, заради Оли... Като се оженихме тя следваше, аз работех и я издържах. Роди се Оли. Аз я къпех, тя се страхуваше да не я изпусне, сменях памперсите, нея я беше гнус, разхождах количката, тя все нещо пишеше, разказвах приказки, тя нямаше търпение, тичах подир детето – беше уморена. Водех и взимах от детската градина, после учех заедно с Оли. Предложиха ми хубава работа, но щях да бъда много зает, отказах.
- А тя?
- - Направи дисертация, пише проекти, работи с ЕС, все заета, все уморена, ние не съществуваме. Миналия месец предложи развод. Съгласих се. Остана да живее при нас докато си намери квартира.
- Изпразни чашата. Картината се очертаваше – отчайващо банална,
- - Днес ми съобщи, че заминава на работа в Англия и ще вземе със себе си Оли. Полудях! И започнахме да крещим. Аз я отгледах, а тя ми я отнемаше в най-трудната възраст, когато имаше нужда от родител до себе си. Казах й че винаги е била лоша майка и съпруга, че е студенокръвен егоист, тя крещеше, че съм мързеливец, некадърник, неудачник, че деградирам, дори не я възбуждам... Отвърнах, че и розичката и сърцето й са в камерата на хладилника и тя се хвърли върху ми, одра ме, хванах ръцете й и я блъснах, падна, без да погледна изхвърчах навън... Уплаших се! Можех да я ударя. Няма да й дам Оли.Тя провали брака ни, ще провали и бъдещето й./Да се прецизира./
- - Изневерявал ли сте й?
- - Веднъж за няколко месеца.
- - Разбра ли?
- - Да. Исках да разбере, да ревнува.
- - Прости ли ви?
- - Не знам. Продължи да не ме вижда както преди.
- - И сега ви мрази. Знаете ли какво мисля, че ще направи жена ви?
- - Какво?
- - Ако е умряла – нищо. Отивате в затвора, но ако ви ненавижда може да инсценира борба, свидетелство е издраното ви лице, да ви обвини, че сте искали да я убиете и ако е убедителна в съда – пак отивате в затвора, а тя заминава с Оли в Англия. Имате мотив – да задържите дъщеря си при себе си.
- - Нали, ако я убия Оли ще остане без родители? Аз да не съм идиот?
- - Но съгласете се, че полицайте и съдиите не знаят, че не сте идиот. Толкова идиоти щъкат по земята.
- - Господи!Тя може да бъде много убедителна.
- / Да не забравя историята с огледалото и възрастната жена на долния етаж./
- - Каква е историята с огледалото?
- - Жена му ще предпочете борбата да е в спалнята. Ще обясни, че след съгласието за развод, тя живее в нея. Ще бутне масичката, на която стои козметиката й. По земята ще се разхвърчат кремове, спирала, фон дьо тен. Ще има счупено стъкло и потекъл крем. – ефектно, нали? Но – огледалото ще е поставено. Никоя жена не чупи огледало – седем години нещастна любов. Ако разследващите не са достатъчно наблюдателни – номерът на съпругата ще мине. Ако не са разпитали възрастната жена, която седи на балкона и знае всичко за всички, няма да научат, че е видяла как мъжът гневно напуска блока, а малко след това на горния етаж се чува шум от паднали вещи.
- Стори ми се, че двамата инспектори се спогледаха.
- - И как продължи разговора ви с Тасев. Бележките свършват дотук.
- - Казах му да си върви вкъщи и да ми се обади. Написах името и номера си.
- - Защо решихте, че съпругата ще инсценира опит за убийство? – този път питаше Стефанов със значително по-мек тон.
- Пиша криминални разкази. Тя иска да накаже съпруга за изневярата му, да се отърве от него, да отведе дъщерята в Англия и нещо много важно – да престави бащата в лоша светлина. Като го прати в затвора връзката между тях се скъсва.
- Как ще завършите разказа? – заинтересува се Миланов.
- Осъждат го. Не съм сигурна дали да има продължение, ако има то в общи линии ще е нещо такова - жена му заминава с дъщерята, но работата й пречи да общува с нея, момичето не приема промяната... В училището го избягват, чувства се самотно в един чужд свят... Страда за баща си, за приятелките, за родното си място, за всичко, с което е свикнала. Мрази майка си. Адът настъпва! След бурна сцена майката катастрофира. Боейки се, че ще умре изповяда стореното. Оживява, но момичето се прибира в България, делото се възстановява с оправдателна присъда... Не съм решила още.
- С други думи - хепи енд! – засмя се Стефанов.
- - Само че в душата на всеки остава дълбока травма, мъжът не забравя дните в затвора, дъщерята – няма да прости на майка си, а съпругата губи детето си и ще куца до края на живота си.
Така завърши престоят ми в управлението. По-късно разбрах, че не е повдигнато обвинение. Тасев не ми се обади. Аз бях само една възрастна жена, седнала на маса близо до вратата, която имаше свободно време.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4262