Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.03.2015 06:00 - Андрея Илиев
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1826 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
         image



             Играчката на мъжете

      Откъс от първата повест „Стрелата лети”




Ославна бързаше и въпреки това закъсня. Когато след три дни надвечер наближи мястото, където на отсрещния бряг се намираше онази тайнствена горичка, той срещна уплашени, ужасени хора.
– Идат! Колят наред!...
– Спасете ни!...
– Избиха ни!
Напразно разпитваха колко са, къде са.
– Безбройна рат!... И все на коне!
Със следващите вълни дойдоха и по-трезви хора и Ославна успя да си изясни първата картина на нашествието. Въпреки паниката, въпреки голямото бягане, оказа се, че всъщност на¬паднати бяха само две села – най-близките до мястото, където на салове и лодки се прехвърляха хазарите. Другите бягаха от страх за кожите си.
Багатурът спокойно даде почивка на отряда си. Опаса местността с постове и нареди на стотниците да разрешат на войниците да спят на смени така, че винаги половината да са будни и готови за бой. Подбра няколко ловки младежи и ги из¬прати към брега на разузнаване.
Късно вечерта часовите му доведоха един от конните раз¬езди на Шун.
– Видяхте ли? – попита ги Ославна.
– Видяхме, господарю.
– Препускайте тогава при копана Окорсис и му кажете, че хазарите ще минат пътя до Ястребец не за три, а за четири и половина дни.
Подбраха им добри коне и ги пуснаха.
Малко след това се завърнаха разузнавачите и докладваха, че хазарите преминавали реката на около три километра по-нагоре и че на отсамния бряг вече имало към две хиляди души. Те нападнали селата, а сега сечели дървета и също правели са¬лове. Постовете били удвоени, пазели ги добре.
Очите на Ославна блеснаха хазартно. Той си представи клането, което можеше да им устрои, писъците до бога, бяс¬ното цвилене на конете, лакомото пращене на огъня, който поглъща всичко – хора, трева, дървета – и веждите му хищно подскочиха нагоре.
– Ще ги изколим, слава на Тангра! – хванаха се за мечовете стотниците.
– Майките им ще разплачем!
– Да ги ударим!
– Тангра!...
– А саловете и лодките къде са? – запита багатурът разузнавачите.
– На другия бряг.
Ославна разочаровано плю.
– Лягайте – рече той на стотниците.
– Господарю...
– Не. За нас сега е важно времето.
Той си мислеше, че Менемороут не е нито новак, нито глу¬пак и сигурно е взел мерки за охраната и че дори да изколи 78 79
Рано сутринта Ославна вдигна бойците си, възседнаха ко¬нете и тихо, внимателно се придвижиха към реката. Въпреки мъглата, хазарите бяха започнали прехвърлянето. Щом набли¬жиха стана им, разгънаха се във ветрило и пришпориха конете с диви викове. Прегазиха предните охранителни групи, счепка¬ха се с вторите и там спряха, защото за броени минути от лаге¬ра край брега дотича неизброимо множество сънени, сърдити мъже в пълно въоръжение и се включи в схватката. Хазарите също бяха спали на смени.
Ославна видя как две колони се отделиха и препуснаха по¬край сипея северно – искаха да му отрежат пътя. По това колко уверено и бързо се движеха той се досети, че е било запланува¬но и проиграно още предния ден. Дали бе идея на таркана, или на някой негов патил човек, Ославна не знаеше, но си рече, че не е лошо да заколи в капището на Тангра един тлъст овен за благодарност, задето го възпря от снощното нападение.
Виковете, трясъкът на оръжията, тревожното цвилене на конете, изглежда, достигна до другия бряг, защото оттам се чу шум, мъглата криеше какво става, но не ще и дума, че щяха да побързат с прехвърлянето.
Бавно, но сигурно хазарите напредваха. Вляво над храсти¬те се показаха копията на обхождащия отряд и Ославна вдигна ръка. Мигом изсвириха два рога, българите обърнаха конете и ги пришпориха към степта.
Хазарите ги последваха по петите.
Ославна препускаше, чувстваше се лек, пълен с живот, кръвта му кипеше, той живееше с всяка фибра на тялото си във вихъра на този необуздан танц. Конят му, мускулесто, пре¬красно животно, се носеше плавно, също така красиво цепеха покритото със зеленина поле и конете подире му.
След като ги увлече и разкъса достатъчно, багатурът вдиг¬на лявата си ръка с камшика, закова на място и се обърна с лице към хазарите. За няколко секунди безразборно бягащата група се преустрои и първите от преследвачите се удариха в стоманения строй на ветераните. Първите писъци още не бяха заглъхнали и двете крила се изнесоха напред и обхванаха в кле¬щи хазарите. Боят постепенно се превърна в клане.
Ославна захвърли продупчения си щит, извади бойната брадва и се вряза в пъшкащото, врящо кълбо. Гъвкавото му тяло се привеждаше, отбиваше и нанасяше удари. Уби двама, трима, докато четвъртият, съзрял на гърдите му златната торква със свещени знаци по нея – знак за багатурското му достойнство – смуши коня си и отскочи встрани.
Малките точки отзад наедряваха – разбрали какво се е случило с другарите им, насам препускаха изостаналите групи преследвачи. Ославна посочи с меча си степта и роговете из¬свириха пак. И конниците отново подгониха вятъра, оставяйки край малкото хълмче десетки трупове и шепа ужасени мъже...
През деня отрядът се пръсна на стотни и закръжи около реката. До вечерта българите кръстосаха безброй пъти мечове с охраната, разузнавателните разезди и успяха да внушат на нашествениците, че не са дошли на разходка и че не трябва да се отлъчват от лагера.
Вечерта от запад задуха вятър, събра всички облаци от Ателкуз, дотъркаля ги до Днепър и ги раздруса. Потече вода като при потопа. Вятърът се кикотеше в напъпилите клони, фу-чеше злорадо в камъните, грабваше пясък и подло го хвърляше в очите.
Хазарите напалиха огромни огньове и въпреки всичко се опитаха да продължат прехвърлянето. Тарканът, мокър до кости, с посинели устни стоеше на брега и лично изпращаше пълните лодки и салове. Викаше, окуражаваше, наказваше. На¬правиха един курс, по чудо сполучлив. Започна втори.
Вятърът се разгневи от това предизвикателство, изчака по¬вечето съдове да стигнат средата, изду бузи и духна.
Менемороут с ярост наблюдаваше гибелта на хората си. Плю злобно, но вятърът върна плюнката в лицето му.
Успяха да се прехвърлят едва на другия ден следобед. Пре¬устроиха се и огромната конна маса потегли на юг.
Скоро доприпкаха разузнавачите и объркано докладваха, че пред тях има войска. Строена е на пътя в боен ред и очевид¬но е решена да се бие.
– Тук? Войска? – не повярва Менемороут.
– Войска, господарю.
– Какво стоите? – Тарканът бе човек, когото неудачите разяряваха. – Построявайте се в боен ред, отзад да останат отряди¬те...
– Те са около пет стотици, господарю – прекъсна го при¬стигналият командир на авангарда. – Навярно са тези, които ни нападнаха вчера сутринта.
Менемороут посиня.
– Че какво чакаш? Имаш хиляда и петстотин човека! По¬мети ги!
– Мястото пред тях е неудобно за развръщане. Застанали са зад един дол...
– В походен строй! Напред!... Та вие сте три пъти повече от тях! Боже! Петнайсет хиляди стоим заради някакви си пет¬стотин негодяи!
Авангардът потегли неуверено, объркано и челото му из¬чезна в дола. От могилата, на която бе застанал, Менемороут не можеше да ги види, но затова пък превъзходно наблюдаваше какво вършат българите. Те хладнокръвно опънаха лъковете, вятърът духаше в гърба им и даваше допълнително ускорение на стрелите, тарканът го стегна под лъжичката, нечутият звън на тетивата отекна в гърдите му. По неистовия рев в дола раз-бра, че малко от тия петстотин стрели не бяха попаднали в цел.
Първите от авангарда изпълзяха по нанагорнището, ала се натъкнаха на копията на конниците от челните редици. Задните наново опънаха лъковете и пак се килнаха в калта хазарски бойци.
Някой все пак се сети и две групи по стотина души тръгна¬ха вляво и вдясно. Дерето не беше безкрайно и все някъде тряб¬ваше да има излаз. Но още щом минаха на отсрещния склон, отрядът на българите обърна конете и се спусна в стремглаво, хаотично бягство. Разпиленият, окървавен авангард ги послед¬ва тромаво.
– Пътят е свободен! – извика победоносно Менемороут. После подхвърли на тръбача зад него: – Хайде, свири!
Колоната потегли омърлушено. Конете се хлъзгаха по раз¬каляната земя.
След близо четири часа, късно следобед, една обезобразе¬на група от неколкостотин души застигна строя. Начело яздеше Истеми, командирът на авангарда. Конят му бе оплискан с кръв и тиня, на рамото и бедрото му зееха дълбоки рани, а лицето му, болезнено жълто, изразяваше по-скоро душевна покруса, отколкото болка от разсечената плът.
– Истеми!
– Аз, господарю... – приближи той и се свлече от седлото.
От разкъсаното му ухо се изцеждаха тежки, черни капки кръв. Скъпата му и рядка византийска броня бе огъната на ня¬колко места от нечовешки удари.
– Боже мой! – мръднаха устните на Менемороут.
– Подведоха ни на изток, в мочурищата на Днепър. Първи¬те така и не разбраха къде влизат, тези след тях ги ругаеха, опитваха се да ги изпреварят и всички затъваха по-тежко. По последните, които не можаха да се съберат в блатата, удариха българите... Спасиха се тия, които имаха яки и бързи коне.
Истеми изтри лицето си, размаза парче кал по брадата си и попита тихо, но мнозина го чуха:
– Ще победим ли, таркане?...





Гласувай:
1
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1109540
Постинги: 1185
Коментари: 519
Гласове: 1440
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930