Писмо до сина ми

Мило момче, усещам как искаш по-бързо да изляза от стаята! Толкова те дразни присъствието ми. Изглеждам не на място в собственото ти пространство, където имат привилегия телевизорът, телефонът, игрите по интернет. Майка ти е чужда на твоя различен свят. Седи като музеен експонат, подобно срамежливо мушкато сред екзотичните и скъпи черни и сини рози. Толкова ли са различни световете ни? Кога се отдалечихме или разминахме? Нима допирните ни точки са единствено храната на масата и питането ти дали можеш да отидеш до приятел след училище, и да закъснееш... Вероятно трябва да съм благодарна, че все още искаш позволението ми?

Мило момче, боли ме, когато ми казваш, че искаш да останеш сам. Понякога се страхувам, че тинейджърската ти възраст е кръстопът и не знаеш накъде да тръгнеш. Търсиш сам отговорите, изобщо не се сещаш да споделиш с мен. Приличам ли ти на престарял човек, който никога не е била в пубертета, не са му избивали грозни пъпки... Майката не е някаква институция. Майката е живо същество, твоят най-близък приятел. Другото ти „аз” – ако не почти винаги, то поне в трийсет процента от случаите.

Мило момче, когато думите напират в устата ти и си готов да изречеш, че това не те интересува... погледни в огледалото. Погледни се спокойно. Не бързай! Разпознай майчините черти по кожата си, красивите вежди и скулите. Представи си, че някога ще си баща и ще ти предстои подобна ситуация. Ще се загубиш ли в разочаровано свитите устни на детето си, едва сдържайки се да те изгони от неговата стая.

Човек расте и в един момент се отдалечава от родителите си. Съвсем естествен процес. Идва време, когато макар и голям, подкрепата на майката и бащата започват да му липсват. Нуждае се от съветите им, от разбирането и опората им. От гледната им точка. Но те вече са се преселили в друг свят. Или болестта ги разделя с непробиваема стена. Изричайки: „Моля те, остави ме сам!”, нараняваш сърцето ми. Нараняваш и своето, но още не го осъзнаваш. Разбирането ще дойде постепенно, след хиляди дни. В моментите на съзравянето ти и когато си в позициите на родител.

Мило мое момче! Обичам те и правя нещо, които смятам за най-разумното. Правя го във времето, което предполагам, че е най-важното. От момента да ме слушаш и да ми държиш ръката, минаваме на миговете на сприятеляване, на отпускане, на преодоляване на границите и надзъртане в тайните. Не е лесно. Но нима си мислил, че без усилие се расте нагоре. Не се заблуждавай, че на цветето му е забавно да пробие обвивката на семенцето и да се провре през пръстта, за да се покаже на света. Бори се с обстоятелствата и още повече със себе си.

Мое момче! Аз съм до теб. Днес и може би утре. Остави телефонът си, загаси телевизора. Хайде да си поговорим! Не е необходимо да се притесняваш, че приятелите ти ще разберат и ще ти се подиграват. Те също очакват поканата за разговор.

   Христина Панджаридис

Подписвам се под всяка дума! И поддържам Христина и желая и на нея, и на себе си едно голямо приятелство и разбиране с децата ни....