ЗАТВОР ЗА ПРЕСТЪПНИ НАМЕРЕНИЯ
Само не си мислете, че това е поредният разказ, в който вариететни кукли ще оживяват, или пък аз ще се превърна в старец, разказващ истории на хлапаците до кея. Не очаквайте от следващите редове да разберете нещо повече за моя стар приятел трамвая, който обича сладко от боровинки. Тук няма да намерите и нови спомени на прогнилия дънер, плаващ по течението на реката. Нито пък ще вали сняг от накъсани хартийки. Няма да се въплъщавам, нито в розовата, нито в която и да друга фланелка на момичето от балкона отсреща... Нищо такова!
Разочаровах ли ви? Нищо, и аз съм разочарован. Така ще сте наясно как точно се чувствам, криейки разстроеното си лице зад тези редове. А ако все още някой е останал тук, нека да знае, че това дори не е история. Това, което смятате да прочете, не е онова, което ви се иска да откриете. Така че най-добре не си хабете времето. Вземете си нещо друго за четене. Може и да не е от мен. Няма да ви се разсърдя. Сигурен съм, че по рафтовете на домашните ви библиотеки прашасват стотици книги, които очакват да ги разтворите. Приятно четене...
* * *
... най-после успях да разкарам всички. И в края на краищата останахме само ние двамата. Дано да е така наистина. Не ги виждам, но се надявам, че съм ги накарал да си тръгнат. Боли ме за тях! Те са ми верни и не заслужаваха такова отношение от моя страна, но нямах друг избор. Как мислиш, много ли съм ги наранил? И дали някога ще се върнат отново при мен? Не ги ли отпратих завинаги?
Господи, какво направих! И то, само и само да останем двамата. На четири очи. Все едно нямаше начин да останем насаме извън този текст. Аз съм виновен, защото много държах всичко да бъде записано. Да бъде протоколирано, подписано, прошнуровано и заведено под номер в архива на чувствата. Все пак казаните думи отлитат. Силни са в момента на изричането им, но после се забравят бързо. А тези, които останат живи по-дълго, лесно биват смачкани, изкривявани, преиначавани, заменяни с други, размествани... Все пак прави са хората – написаното остава. Завинаги!
Сега съм пред теб сам и съм разтворил сърцето и душата си! В този момент ти виждаш всички мои помисли. Няма нищо скрито. Ето, тук са всички чувства, които изпитвам към хората около себе си. В онзи ъгъл съм отделил завистта. Оградил съм я с много любов. Хем да я пази да не излиза от клетката си, хем да се опита да я промени. Да я превърне поне в благородна завист. Макар да не съм сигурен, че съществува такова нещо като благородна завист, колкото и да се опитвам да повярвам в това.
В съседната клетка към заключил омразата. Много е важно е да я държа отделена от завистта. Ако успеят да се съберат заедно, определено ще загубя контрол над душата си. В третата клетка е лъжата. Нея пазя с всичките си истини, които все още вярвам, че съществуват.
По-нататък имам още доста килии. Ще ги видиш и сам. Ето там съм заключил отчаянието, охранявам го с цялата си останала надежда. Безверието пазя с вярата си. Ключовете на решетката, зад която е безразличието, съм дал на състраданието. В следващия коридор ще видиш клетките с неблагоразумието, похотта, изневярата. На по-долния етаж съм заключил страха, яростта, користта, подлостта, непостоянството...
Разделил съм отрицателните чувства едно от друго. Настанил съм ги в отделни килии. И съм разпратил всичките си светли сили да ги пазят. Да бдят пред железните врати ден и нощ. Но докато са заети с това да охраняват злите си събратя, не ми е останал никой, който да изпратя навън. Няма кой да занесе сладко от боровинки на трамвая, да разказва истории на момчетата край кея на реката. Не е останало добро чувство, което да вдъхне човешки дух на парцалената кукла Нора, или пък да се въплъти в розовата фланелка на красавицата от отсрещния балкон. Няма кой да изслуша разказа на прогнилия дънер, оставил се на течението. Няма кой да накъса договорите и формулярите в безбройните учреждения и да ги извали като сняг върху главите на децата ни...
