Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.06.2015 06:59 - Христина Панджаридис: От едно кълбо прежда
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 2071 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


     
    Разказ


Тя имаше своята стая. Удобна и широка, с мебели покрай стените. С глобус, който държеше като топка в ръцете си, а когато и ставаше тъжно, хвърляше по стената. Беше пукнала два, но татко й побърза да забрави белята и купи нов глобус. По-голям и със светлинки, които се появяваха вечер при завъртане. Вече три пъти го запращаше към стената, а той оставаше цял, без пукнатина. Глобус герой!

Имаше прозорец, гледащ към градината и къщата, заобиколена от цветя и невинност. Високата ограда се криeше между израсналите борове и елхи.

Имаше любимата си баба, която плетеше по цял ден и денят ставаше все по-дълъг и мек. Научи я да плете. Научи я да не забелязва гърбицата на гърба си и щом момичето започваше да плаче след училище, бабата я погалваше отзад и казваше: „Мисли за нея като за крило. Ти си с крило.“ На баба й бе лесно – тя умееше да плете, да разказва приказки без край и нямаше отзад гърбица-крило.

Изпратиха бабата в дом за стари хора. Пречела на внучката да приеме съдбата си и да изгради силен характер, а и с тази инвалидна количка напомняла за тъмната страна на живота.

Тя се затвори в къщата. Отказа да ходи на училище, момичета й се подиграваха и страняха от нея, момчетата не я забелязваха. За какво й е голямата къща с градина и десетметровите елхи, и още по-високите борове? Майка й тропна вратата на хола и за съжаление не яхна метлата да отлети нанякъде, а захапа телефона и се зае да осигури образование на дъщеря си. Учителите можеха да идват и да й преподават уроците в къщата. Ако в очите на съучениците й светеха жестоки пламъчета, зад диоптрите на възрастните съжалението се прикриваше с тренировки и безразличие.

Момичето се влюби в стаята си. Стаята събираше девет крачки напред, кръгом и девет крачки назад. Разрешено беше и да се движи в кръг или да се премята, да прави кълбо напред и кълбо... ама я убиваше гърбицата-крило. Самотата й се побираше в стаята. Сякаш беше направена по поръчка за нея и за безбройните недовършени плетки. Самотата й се пъхна в кълбетата прежда. Овъргаля се и тихичко възкликна! Щеше да плете и да намалява тъгата за липсващата баба. Щеше да плете и от самотата й да се раждат... приятели. Какво по-лесно? Любимата й баба повтаряше, че ако ти липсват приятели не ти остава друго освен да си ги измислиш. С кълбото прежда ще си ги... изплете. Жълто за косите, бежово за тялото, розово за ботушки на краката.

Вече знаеше часовете, когато пристигаха един по един учителите и се стараеше да запомня уроците, за да й остава време за плетене. Първата нощ, когато довърши момичето с розови ботушки и жълти коси, и го обяви за своя приятелка, усети как дъждът не чукаше по прозореца, а се търкаляше и надзърташе да види кое е непознатото момиче, полегнало на канапето. Тя стана и прибра приятелката си под завивките при себе си. Пожела си насън да й измисли име. Приятелката, която спи до теб, задължително носи хубаво име. Анна, дойде й наум, щом отвори очи сутринта. Анна се казваше новата й приятелка. Изплете за нея дълга червена рокля, зелена пола и бяла блуза, шапка за слънце, още един чифт кафяви ботуши. Следващите дни й подари конче, на което да се люлее, докато тя е заета с учителите и уроците.

С Анна си говореха. Смееха се. Беше забравила как баба й я гъделичкаше зад ушите и тя се заливаше от смях, а историите, които излизаха без спиране от бабината уста... Понякога краят обещаваше да е тъжен, но бабата го извървяше – май и с помощта на иглите, - и ставаше весело.

Майката се спираше и подслушваше на вратата на детската стая. Не разбираше детето си, което отказа да оперират гърбицата му, а страдаше повече от липсата на онази възрастна жена, бабата на мъжа й. Беше й внушила, че плетенето е достойно занимание за една млада и богата дама, и малката не се спираше. Напоследък започна да се смее и майката го изтълкува за признак на помъдряването. Е, говореше си, но по какъв друг начин да изразява емоциите си малкото й затворено момиченце? Надяваше се да се случи някое изключително събитие и двете да се сближат или поне да си бърборят по десетина минути на ден. Сега дъщеря й само я слушаше и лекичко се усмихваше. „Да, мамо!“ „Искам да бъда сама в стаята си, мамо!“ и вариациите на тези изречения.

Момичето подразбра, че на Анна й е скучно, когато тя учи, и изплете цветя за нея, въже за скачане, добави езерце, рибки. „А защо не изплета птици, птиците ще излетят, ако им отворя прозореца и...“, тя се спря. Хем се изненада от откритието, хем се стресна. Плетеше от година сама, без баба си, а не се беше сетила да изплете птици и да ги пусне навън. Птиците щяха да намерят нейната баба и да я поздравят. Можеше да й изпраща писма и обичаните шоколадови бонбони с пълнеж от кокос. Можеше... Спря се. Стана и светна нощната лампа. Синята прежда беше свършила и посегна към черната. Изплете гарван и за украска му сложи бяло на крилата и на човката. После още един, да си правят компания като тях с Анна. Изплете им трохички и нетърпеливо разтвори прозорците. „Летете и намерете баба. Кажете, че я обичам!“ На втория ден след обяда гарваните долетяха. Носеха й подарък – кълбо морскосиня прежда, предпочитаният бабин цвят. „Далече ли е баба?“, полюбопитства момичето. „Пътят е дълъг, летяхме все на изток“, отговориха преди да заспят.

Мога да си изплета криле, огромни криле, но... никога не съм летяла. Кой ще ме научи? Да изплета кола, но не умея да шофирам. Дори баща ми ползва шофьор. Птиците ми казаха, че пътят е дълъг, все на изток. Пътят... път ще си изплета, подскочи нагоре от изненада и остави настрана куките и кълбото, спомнила си за артрита на баба й, и как тя кръстосваше ръцете си една върху друга вечер.

За пътя нямаше значение какъв цвят е преждата. Ако се намираха повече зелени кълбенца щеше да е приятно – горският път е за предпочитане пред асфалтираните улици, но нали вече знаеше, пътят направо и на изток ще я заведе при нейната любима баба. Плетеше и си пееше, изплете едно слънце, което да й свети денонощно и да й помага по пътя, защото ако завали, къде ще се скрие, ако задуха силен вятър и я отвее в обратна посока? Не искаше да моли майка си да купува още прежда, не трябваше да я кара да се съмнява и да подозира, затова целуна и се извини на Анна. Разплете приятелката си, въжето, кончето, езерцето, рибките. Когато стигнеше при баба си щеше отново да ги изпрете. Разделяха се временно. Баща й, когото рядко виждаше и не би могла с точност да каже дали е висок метър и осемдесет и пет или метър и деветдесет, обичаше да повтаря, че любовта се изпитва чрез разделите. Сигурно затова отсъстваше за дълго.

Плетеше и криеше пътя под леглото. Майка й не биваше да се усъмни за миг какво беше намислила и да я спре.

Тръгна по пътя. Вървеше, не се оглеждаше, следваше пътеката на изток. След десет или сто часа, след десет или сто въздишки чу гласа на баба си. Напевен и кротък, а на края на думите, завършващи на „о“, леко дрезгав. Разговаряше с друга жена. Беше нейната баба, но не я виждаше. Изплаши се. Ходене, надежди, разплетени скъпи приятели... „Къде си, бабо?“, „До теб съм, но липсва вратата. Изплети я!“ Натъжена се върна, но нямаше време да плаче. Плачът изяждаше силите й и очите й се зачервяваха, ставаше трудно да плете. Баба й я чакаше, баба й, нейната любима, беше зад вратата. Тя ще я изплете и отвори. Ще сложи на вратата прозорче и голяма ключалка, да се надзърта. Наложи се да разплете гарваните, своите шалове, ръкавички и дори покривката на леглото си. Нямаше да остане повече в къщата, в стаята. Искаше да е на друго място. Вратата беше пред нея.




Гласувай:
1
0



1. fumiko - Да измислиш един такъв разказ, т...
14.06.2015 08:30
Да измислиш един такъв разказ, трябва да гледаш на живота през калейдоскоп... май че това никак не не лесно, но поне е интересно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1142768
Постинги: 1247
Коментари: 583
Гласове: 1749
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031