Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.08.2015 05:00 - "Бягащите жени си приличат."
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 2532 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image

 

  Майката

„Майка ѝ си е тръгнала с раница и куфар?“ Бягащите жени си приличат. Бягащите животни също.
Куфарът беше кафяв, от естествена кожа и купен изгодно от пролетна разпродажба. Къде ли е пъхнат сега?
За раницата не си спомням. Честна дума.
Раница и куфар. Приличам си с тази жена по единствената притежавана движима собственост. По онова време. Дрехи и десетина книги. Антидепресанти, които не вършат особена работа, но ти внушават, че вървиш към подобрение, ако ги пиеш редовно.
Колко ли жени са напуснали домовете си набързо? Заслужава да се направи проучване.
За кого ли ще бъде интересно? За бъдещите бегълки? За жертвите? За социолозите, които се захранват със статистически данни?
Жените овдовяват. Развеждат се. Аз оставих момичетата на мъжа ми. Срамувах се от себе си. От слабостта си да не издържам товара на строгия режим на майка/готвачка/гладачка/възпитателка/лекарка/артистка. И още… Жал ми беше. Не за децата. Оставих ги в добри ръце. Той се оказа разбран и грижовен баща. Отначало хич не му личеше.
Жално ми беше за очите ми, че няма да ги виждат. Жал ми беше, че няма да се отърквам в тях при прегръдка – като напоена с шампоан гъба за баня.
Девет месеца минаха от раздялата с момичетата. Първите девет. После се навързаха много по девет. Девет месеца – изневяра на дома и познатото. Девет месеца – време за износване и раждане на едно бебе. Надявах се при мен да се роди навика да не обръщам поглед назад. Да практикувам забрава. Да си тананикам песнички за големи.

Беше обърнала гръб на децата си. Подозираше, че съвместният им живот щеше да е тренировка за несъвместимост. Всекидневна. Без упойка. Без празнични дни.
Майчиното чувство „подви опашка“ и даде път на разума.
Майката се сгуши, избута напред удобството и сигурността на децата. Откъсна ги от себе си не от необичане, а от любов. От желание да са облечени и сити. С майка – спомен. Сувенир, омотан в паяжини.
Ако се намират съдници, ще ги изпревари. Осъдила се е сама. Ходи по земята, дърпа от кислорода, но е само две ръце и два крака. До нея няма друг.
Избягва да гледа снимките от някога. Нарекла ги е “черната кутия“. Ще ги целуне преди да си замине от света.
Роди ги. Даде им гените си, бенките на левите бузи. На малката и белег над коленете. В седмия месец на бременността падна по стълбите в болницата. Белегът от удрянето премина и в момиченцето ѝ.
Защо да страдат и трите? Тя ги отдели от себе си. Откъсна ги и намали общия студ, който търпеше като не пускаше парното. Цялото страда повече. Намали глада. Хранеше се на лъжички и само в краен случай.
Раните не зарастват с непрекъснато ровичкане. Веднъж почистени, оставят се да заздравеят.
Взе решението и го изпълни. Хленченето остави на сантименталните и нерешителните. Наложи ѝ се да стане силна. Вярваше, че спомените като къртица ще изкопаят тунели, но по някакво стечение на обстоятелствата ще се изгубят и изчезнат.
Болката ще е избледнял цвят на мебел от младините на дядо и баба.
„Майка зарязва двете си малолетни деца“ – подобно или още по-жълто заглавие се е наместило на първа страница. Тя не е търсила, за да го види. Чуваше думите зад себе си. Трупаше ги като лавина. Лавина, която не подлежи на разтопяване. Но не те задушава. Само те държи под заплаха.
Тайните в живота трудно се съхраняват. Човешкото любопитство рови и дỳши за чуждите кривици. Чуждите грехове миришат по-силно!
Тя избяга от града. Отиде на юг. По-точно на югозапад. На двеста и петдесет километра.
Смени си прическата. Подстрига дългите чупливи коси и заприлича на младееща жена. Качи пет килограма и тънките ѝ ръце и талия добиха нормален вид. E, не че и сега не прилича на скелет без грам тлъстина, която така приятно отива на жените на средна възраст. Заради вените по левия крак не се съблича на публично място и забрави за морето и басейните. Приучи се да ползва червило и безцветен лак за нокти. Хареса си нова марка тоалетна вода. Започна да ходи по-бавно и си купи чифт обувки с висок ток.
Беше ранена, но никой не го допускаше.От пръв поглед не ѝ личеше, а за втори никой не намери време.
За довършване на промяната продължи да води дневника си. Увлече се в терапевтичната употреба на думите. Услади ѝ се да украсява истории, да променя собствената си съдба върху листа. Пробва с два разказа в един вестник. Втурна се да пише. Беше изненадана. Вътрешното излизаше навън. Като извор. Водата не ставаше за пиене, но я измиваше.
По-малко сълзеше, когато се правеше на друга. Описваше и измисляше герои, и забравяше коя е. Писането не приличаше на омразното гладене. Думите омилостивяваха ден след ден ръбовете. Не можеше да се надява да е изгладена като от професионалистка, но и най-малкото подобрение я радваше.
„Чувах ги по телефона. Беше като кислородна маска, нужна при изкачване на голяма височина. Увивах се с гласовете им сякаш с електрическо одеало. Стоплях се и продължавах.
Залъгвах се, не, наистина смятах, че след година ще се върна при тях. Че ще съм се справила с депресията, с вглеждането в дребните недовършени и невидими за другите детайли. Ще съм се научила да бъда майка, истинска майка.
Година, две, три. Уверявах се, че се оправям, че ще се прибера. Просто е въпрос на малко време. Още седмици търпение. Или месец. Да мине горещото лято. Не съм стабилна. Не съм уверена. Разплаквам се бързо. Избягвам да гледам хората в очите. Говоря с кратки изречения. Не завързвам запознанства. Притесняват ме вниманието и въпросите на непознати. Уж ходя бавно, а се затичвам и седемсантиметровите токчета отекват заплашително.
Отдалечавах се. Не се приближавах към децата. Страхът как ще се справям с порасналите си момичета се превърна в страх как ще се разбираме. Ще свикнем ли отново – те с мен, аз с тях… Няма ли да прилича на осиновяване. Деца си адаптират майка?
Баща им беше запълнил липсата. Висок и едър мъж. Намираха го привлекателен. Умееше да говори интересно. С другите. На мен обикновено крещеше и казаното ми звучеше заповедно.
Чувствах се като мръсно петно, изтъркано със специален препарат според указанията.

   Откъс от романа "Някъде другаде", Жанет 45, 2015 г.





Гласувай:
1
0



1. fumiko - Пожелавам на авторката много чи...
13.08.2015 09:50
Пожелавам на авторката много читатели и да има още много талантливи творби!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1109513
Постинги: 1185
Коментари: 519
Гласове: 1440
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930