Книголюбие :: Христина Панджаридис: Преди четири години

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.09.2015 04:00 - Христина Панджаридис: Преди четири години

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 2217 Коментари: 3 Гласове:

    Париж без любов

   Живея на 500 км и няколко кръгчета отгоре от френската столица.
    По време на всекидневната разходка с куче, порода Кангал, на улицата с къщите, оцветени в бяло и кафяво, намирам малка статуя украшение на Айфеловата кула. Побира се в дясната ми ръка. Гледам я лакомо като бонбон, но не дръзвам да го изям.
Слагам си късметчето над аспиратора в кухнята и започвам да си мечтая да отида и да видя чудото.
   И един юнски ден, без помощта на парашут, се спускам в Париж. Улиците са облизани от езиците на все още пролетния дъжд, слънцето се заиграва с водите на Сена, туристите разшиват подгъвите на града във всички посоки. От снимки яркостта на фасадите се олющва и аха да почне да се рони.
Париж е в очите ми. Те са пъстри, с него заблестяват още по-многоцветно.
   Париж е в краката ми. Ходя по камъните му, заоблени от история, надничам в улиците, заключени в романите на класиците, дебна за котки, мяукащи срещу сенките си.
   Сядам в едно кафене, отвън. Искам да усещам въздуха. Мириса на град и вода, на любовни думи и очаквания. Пия скръндзавото кафе, чашата е малка, наподобява къса лятна пола на 18-годишна госпожица, и отсреща ми е Айфеловата кула. Премрежила очи протягам ръцете си и я докосвам. Не е наистина, но какво от това. Кои са истинските и кои измислените неща... не определяме ли ние границата. Краката ми се изкачват по стъпалата и поглеждам града отгоре. Град, за който са се събрали толкова въздишки, че ще образуват един нов континент. Влюбените мечтаят да дойдат до тук, да се отъркат в сградите на прочутите улици и чувството им да се запечата с восъка на вечната обич и привързаност.
Париж живее потопен в блянове. Не може да порасне и да остарее. Той е градът, който всеки жадува да посети, да седи под чадърите на лятото му и да пуши лулата на блаженството. Град, който хората искат да пипнат, докоснат с повече от две ръце и два крака, да поканят в чаршафите си за разговор, а и по-нататък.
   Париж е възхищение, наслада, мечтание, незалепена снимка в албума, недорисувана картина, билет, за който спестяваш пари и си готов на жертви...
   Париж съществува от бляновете на милионите. Ако ги нямаше, фееричната му обвивка щеше да се разпадне, и магията да се разпръсне като мъгла.
   Париж. Името му звучи подобно мелодията на кларинет. Извива се нагоре-надолу, пролазва по петите, коленете, ханша, гърдите и косите ти щръкват в прическа пънк. Гласът на инструмента се провлачва, задъхва, издрънчава като изпуснато калайдисано менче, накланя се над реката с цветни води и още повече къпещи се момичета в нея, полюлява се в такта на шопската ръченица, издига се нагоре и провира през комина на недоизмислената ти къщичка.
   Париж е мелодия. Ти избираш инструмента и започваш да напипваш нотите.
   Свири! Любовта е една и съща, но вкусът на целувката по устните е винаги различен – ягодов, черешов, липов, розов и какъвто си изфантазираш.
   Париж не може без любов, както лятото ще се изпоти и получи слънчев удар без топки сладолед.

Нагоре