Преди повече от месец започнах да чета книгата на Христина Панджаридис "Някъде другаде", издадена от "Жанет 45". Дълго четох тази книга, съпътстваше ме, защото мимоходом се случиха събития, които ме изумиха с приликата им със сюжета на романа и прекъсвах моето четене.

Животът се намеси. И за сетен път се убедих, че тя не е измислица.

В известна степен тя е статистика, хваната с върха на копието на една амазонска литература.

Тази книга е книга за майката в един свят, който е кроен за всичко друго, но не и за да бъде по мярката на жената. Въпреки догмата за всеобичащото, самоотричащото се, себеотдаващото се същество, на което са му поверени грижите за бита и битието, отговорностите за еднородния и противоположния пол, животите на дъщерите и синовете.

Тази книга е изпъстрена с множество сюжетни линии и частни случаи, които проследяват мита за избягалата майка. Образът на избягалата майка сам по себе си е многоспектрален, понеже побира в себе си съдбата на бегълката, на затворничката, на "сурогатна" майка, на самовглъбената в себе си жена, на преминалата границите обвързаност и ревност, граничещи с възмездие.

Това е книга за контрастите в „театъра“ на човешките егоизми, в който всички сме актьори, играещи под прикритие самите себе си. Общо е чувството за недообичане, недооценяване, като следствие от прибързаното клиширане на ролите и липсата на толерантна възможност за постигане на емоционална интелигентност. А без последното и най-добрият театър рискува да се превърне в зоопарк.

Тази книга е повик към съвестта, според която всички са прави, освен майката. В допълнение на художествената линия, авторът прибягва и до гласа на анкетата: на две анкети с участници на зряла възраст. Този документален експеримент по свой начин подкрепя „хора“ на литературните герои – онези, които са потърпевши от майката или не проумяват нейното несъвършенство. Нравственият „пейзаж“ се обогатява с изповедни мнения и „нагледни“ примери в търсене на отговори по въпросите: „Талант ли е да си майка?“ и „Защо майките изоставят децата си?“

Това са двата кардинални въпроса, които авторът настойчиво задава, и чиито отговори преследва, привличайки обществеността към съавторство. Защо ли? Защото това е важно, основополагащо, съдбовно. Защото всяка жена, дори заключената в женския затвор, държи в себе си ключа за Ноевия ковчег. Дори без да иска, без да го осъзнава, без да я питат. Така е прието, такава е митологемата и никой не разсъждава (освен авторът): какво щеше да бъде, ако Ева „беше обърнала гръб на Адам, след като го осведоми, че се нуждае от творческа свобода изначално, а роенето на потомство остава за насетне?“

А къде е Адам в тази книга? Разбира се – той е навсякъде. От първопричината една жена да се превърне в майка – удачно, или не; през слабостта на собствената му сила; чрез себичността на синовете; до онова, тъй любимо същество, без което жената е тъй нелогична, че още по-малко логично започва да става и призванието ѝ да бъде майка. Адам е важен в тази книга и – забележете – всеопростен. Той търпи обиди само от лошата майка. Но нея никой не я жали, дори бива откровено мразена. С редки изключения: когато децата са с душа от по-висша степен, вместо в жертви, те се превръщат в спасители.

Всички обичат добрата майка. Но това е съвсем лесно. Не изисква усилия, дори не буди размисли. Добрата майка е незабележима. Тя е ангелът, който не товари рамото ти дори с бялото си крило. Добрата майка е отсъстващият герой. Без да е бегълка. За нея не иде реч, макар че тя се подразбира: отвъд хоризонта на лошите примери, недобрите практики.

Тя е вечно завръщащата се майка – там, където отсъствието й е немислимо, и дори там, където не я очакват. Някъде там, „Някъде другаде“.

Това е един от възможните прочити. Не издавам останалите, за да остане зона за свободния читател.