Идва всяка нова пролет

и надеждата за малко радост

със усещане за светъл порив

след  неистовия зимен хлад.

После бавно тръгва  уморен

с жаждата за дълго лято

тъжният ни и угрижен ден

и тревожно спира в есента.

Запустяла е земята ни злочеста

от пороя лицемерни речи…

Стон и укор е гората ни, без вест

всеки ден я губим в люта сеч.

Не запазихме за хляба си житата

прекроихме генетичния им код,

не опазихме дори децата

Както и където да се лутаме

майка  свидна имаме една,

в този свят от болка неуютeн,

неизменно родната завинаги страна.