Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.01.2016 04:00 - Вечер, след смяна
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1520 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 27.01.2016 09:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

   Миролюб Влахов

ВЕЧЕР,

 СЛЕД СМЯНА

 

На Владимир Шумелов

 

Наближиха кръстовището. Доста преди да свият в двора на кантона,  подадоха мигач и намалиха плавно, за да не налети отгоре им тира, който би увиснал над багажника на полото. Дидо си бе присвоил привилегията да паркира вътре, въпреки знака „влизането забранено” и фактът, че не познаваше лично никой от дежурните. Те се държаха с него приятелски, той с тях също, и това се харесваше на всички.

 

Йоси си мислеше за уговорката с Катерина. Гласът щ се впиваше в ума, пронизваше гърдите, изпълваше го с мъркащия си трепет и той се опитваше да се овладее и да не изпада в безтегловната лекота, която го обземаше в нейно присъствие.

 

– Ще почерпя, нали знаеш – всеки път добавяше тя, бе го казала и този следобяд преди да получи уверението му, че ще намине.

 

Някои го смятаха за апатичен. Изчервяваше се трудно, а когато бе смутен или под напрежение, изглеждаше отпуснат. Отдавна бе престанал да страда, сега по-скоро се ядосваше, и тъкмо това го притесняваше в присъствието на Катерина – да не го види гневен. Беше безсмислено притеснение, даваше си сметка, че е така, но продължаваше да си представя как тя изпитва гнева му. Надяваше се, че не му личи.Страхуваше се да не открие, че този гняв му е приятен. Дали и тя щеше да  долови същото? Говореха пред очите на всички. Това бе единственото им провинение, ако изобщо можеше да е провинение, но го тормозеше склонността щ да изглежда мъченица и липсата на съпротива да я възприемат по този начин. Допускаше, че ако повиши тон или избухне, тя ще го приеме за слабост. Не очакваше жена като нея да разбере гневът на мъж като него. Беше срещал такива и преди. Те му оставяха усещането, че го разбират, че са готови да говорят за чувствата и страховете му, само че по-късно, не точно на момента. И въпреки това му бе приятно тя да се държи по този начин, а той да се съсредоточава в усилието си да не каже нещо излишно.

 

Не мислеше, че е влюбен. Дидо бе сигурен в обратното.

 

– Никога не сме били гаджета. Мислех, че харесва мен, така изглеждаше, но някога ходеше с Радко.

 

– Вярвам ти, Йоси. Но моята вяра не е от значение за останалите.

 

Напоследък Йоси страдаше заради намерението си  да прекъсне срещите с Катерина. От месец търсеше начин да щ обясни, че не му се рискува повече да се отбива след втора смяна в бара, където тя заработваше допълнително. Както не искаше и да подхвърля толкова често по левче на Рони, беше го направил вече два или три пъти. Катерина не настояваше, но Йоси не можеше да се отърве от усещането, че тъкмо това очаква от него, след като тя  самата му даваше редовно от бакшиша си, понякога целия.

 

– Ела довечера, моля те, – бе му казала преди няколко часа, – нали ще дойдеш?

 

Опита да щ откаже.

 

 

– Мисля тази вечер да се прибера по-рано. 

 

Подухваше вятър, не толкова силен, но достатъчен, за да напомни, че вече е късна есен. В дъното на двора дремеха редица пътно-ремонтни машини  и камиони, някои с гребла отпред. По притъпкания чакъл чаткаха, подметени от вятъра, сухи листа. Беше студено. Почувства се сам и чакащ. Беше просто само едно смътно очакване – без адрес, без име, без очертания – и това го натъжаваше. Може би защото осъзнаваше, че още не е преодолял дистанцията към спомена, за да се почувства готов да разкаже на приятел като Дидо за едно момчешко приключение с момиче, което дори не бе негово. Но липсата на конкретна надежда се превръщаше в нещо приятно и той, по някаква необяснима логика, стигаше до откритието, че не трябва да се опитва да търси по-ясни очертания на мислите, чувствата и очакванията си. Случилото се някога можеше наистина да е било начало и за двамата, но сегашното едва ли бе негово продължение.

 

– Йоси, само ти казвам какво се мълви.

 

– Не ми пука. Рано или късно, ще утихне.

 

На кого ги разправяше? Мълвата също имаше памет. При това, често и за неща, които никога не бяха се случвали. Никой не знаеше, кога ще щ щукне да ги изрови и представи за истини. Над кантона, озарено от неоновото сияние на двете бензиностанции, гостилницата, пред която винаги имаше спрели коли, понякога и автобуси, сервиза и хижата с десетината стаи и двата апартамента, дръпната малко встрани под пътя, до микроязовира, и кръстена гръмко „Лазур”, небето изглеждаше бистро и стъклено. Звездите сякаш бяха отражение на нещо, което бе на земята. Между тях, вече не толкова мамещ, бе и барът с Катерина.

 

Дежурният излезе, видя, че е Дидо и двамата се поздравиха. Наближаваше единадесет, можеше да му разкаже, до бара имаше не повече от стотина крачки, бяха достатъчни, но тогава Дидо можеше да реши да не отиде в гостилницата, а да дойде с него. Нямаше да е тактично да го зареже на някоя странична маса. Щеше да се наложи да го покани при тях. Какво толкова щяха да си кажат те тогава с Катерина, макар че и двамата умееха да поддържат незначителни разговори, които да изглеждат смислени.  Освен това, щеше да е и бягство от намерението му да щ обяви какво е решил. Никога не се бе залъгвал, че е била негова. Трябваше да реши дали се отказва от нея и сега.

 

През портала се точеха служители от фирмите в района, докери и шофьори от товарния терминал, диспечери и оператори от кулата на летището, и можеха да чуят нещо от разговора им. Бог знаеше как щяха да го изтълкуват, макар че съвсем не бе минус жена като Катерина да спре при някого. Можеше дори да дочуят как го умолява за нещо. Беше намислил да се оправдае, че децата нещо се сополивят, но те отдавна бяха пораснали и едва ли щеше да е убедително. Може би бе по-добре да излъже, че ще гледа повторението на мача между „Кристъл Палас” и „Арсенал”. Тя знаеше, че е обсебен от английския футбол, но и, че не обича да гледа повторенията.

 

– Хайде, дее, Йоско! Нали баба им си е у вас? И без това трябва да донесеш разпечатката.

 

– Ще я донеса.

 

– Ще поговорим. Напоследък няма клиенти, ще ми правиш компания, нали?

 

Често оставяше у него усещането, че ще му довери нещо важно. Така бе и този следобяд.  Гледаше го в очите и сивият щ поглед бе настойчив, но не до там, че да изпитва  неудобство. Тя го  отместваше преди да стане неизбежен отговорът на въпроса какво иска? Йоси не можеше да прецени дали очаква от него знак да продължи  и да му признае, че го харесва или така му  дава кураж пръв да  стори същото.

 

 

– Но не бива да закъснявам – отстъпи той. 

 

– За колко се пие едно малко? И да има някой, стане ли дванадесет, затварям. Ще те чакам.

 

Остана още миг извърната към него и едва тогава си тръгна. Ръката щ като че ли опита да докосне неговата.  На паркинга я чакаше мъжът щ. С тесния ханш и твърдата  походка на жена, която не се качва често на високи токове, отзад изглеждаше като момиче. Йоси проследи как се отдалечава. Валентин му махна от колата, тя я заобиколи и също му махна над покрива.

 

 

Беше му споделила, че мъжът щ е ревнив и сприхав, имала чувството, че цял живот щ отмъщава за нещо. Валентин не говореше с Йоси, но се държеше като стар приятел. Обикновено пръв вдигаше ръка да го поздрави, ако се срещнеха на улицата или дойдеше няколко минути по-рано да я вземе от работа.  Познаваха се от деца, но бяха от различни махали и бе донякъде непонятно защо това сега изглеждаше като  някогашно приятелство. Докато я чакаше, Валентин седеше в колата с ръце на волана. Понякога слизаше и му махваше. Изчакваше Йоси да го забележи и да му отвърне, явно държеше на отговора. После отваряше багажника. От портиерната не се виждаше какво ровичка вътре. Беше странно, какво толкова можеше да има в багажника на един голф на счетоводител, та да го преподрежда така често? Друг път изтръскваше стелките и предпазливо ги изтупваше в пилоните – ръждясали и без знамена, между паркинга и шосето за Попово. Когато свършеше, кръстосваше ръце пред гърди и оставаше да чака облегнат на шофьорската врата. Нито един път обаче не дойде до самия портал и Йоси още не бе решил дали това е добър знак.  Според Дидо беше. 

 

– Той ти има доверие, не разбираш ли?

 

– Откъде-накъде трябва да се тревожа за неговото доверие?

 

– Не се прави на идиот! От километър се вижда, че се е залепила за теб. Може да си смахнат, но не си малоумен като Рони.

 

– Какво толкова? Говорим си. Когато съм втора смяна щ нося късната разпечатка от метеорологичната станция. Така подготвя прогнозата още през нощта, на сутринта само я сверява и коригира, ако се налага.

 

– Дрън-дрън. Да не искаш да кажеш, че дежурните не могат да съставят сами прогнозата, а на другия ден тя да я провери и разпише? Какво като е началник?  И без това за десет часа може да настъпят какви ли не промени в обстановката. Без тия, Йоси, поне мен не прави на ахмак. Ами когато ти си първа смяна, защо твоят сменник не щ носи разпечатките вечер?

 

В очите им това, което се случваше между него и Катерина, си бе свалка. Може би малко по-елегантна и не така нескопосано прикрита, за да е явно съмнителна, но все пак свалка. Въобразяваха си врели-некипели, но когато се поставеше на тяхно място,  Йоси трябваше да се съгласи, че имаха основание. Когато за пръв  път ги бе видял да разговарят, Дидо го бе предупредил, че тя съвсем не е светица и че Валентин не току-така си я кара и прибира лично от работа, знаел  си човека що за стока е жена му и предпочитал да я държи изкъсо.  Йоси също осъзнаваше, че това с разпечатката, като повод да се отбива в бара, не е убедително. Беше му се видяло странно още от самото начало. Но тя с нищо не показваше, че е нещо, което може да е причина за смущение. И това, че не криеше близостта си с него постепенно взе да губи смисъла на гаранция, че всичко в отношенията им е чисто. Явно бе много добре премислен ход. Тя без страх излагаше общуването им на показ и той все по-често си мислеше, че това е най-сигурното прикритие на желанието щ да е с него.

 

– Нейна си работа – отвръщаше той. Беше безсмислено да опровергава Дидо, само щеше да досипе повече плам в съмненията му. – Не ми пречи да щ нося разпечатката, да прави с нея каквото си иска, не ме засяга.

 

– Обещаното – поднесе му след няколко минути  Катерина питието. – „Савой”-че, нали?

 

Той бе проследил как бе взела чашата, как дъното щ тракна върху ламаринения плот, потъмнял от употреба и безразличен към всичко, но все още лъскав, как бе отляла от бутилката, доверявайки се само на ръката си, и как му я поднася. После донесе лед и наля и на себе си. Имаше неколцина посетители, но не бяха от Леково, вероятно пътуващи, които не знаеха, че повечето от постоянно преминаващите вече предпочитаха да отсядат в гостилницата или да се отбиват до хижата, където също имаше бар.

 

– Ето – извади разпечатката Йоси.  – Малко се е поомачкала, пречи ли?

 

– Няма значение. После ще я видя. Или като се прибера. Валентин може да е легнал.

 

– Няма ли да те чака?

 

– По-добре е вече да е в леглото.

 

Йоси не попита защо. Щеше да му каже, че предпочита да го заварва вече заспал. Че така ще се изкъпе на спокойствие, ако щ е оставил вода. Ако не е, щеше да си налее още едно и, да се отпусне в хола и направи прогнозата. После дълго щеше да стои под душа, стараейки се да е тиха.

 

Преди няколко седмици му бе показала синините. Твърдеше, че Валентин я пребил, защото не била промила добре зелето, той не обичал да е прекалено кисело. Бяха сами в бара и тя повдигна блузата си. Йоси гледаше смълчан синините, размазани и безформени, тук-таме почти черни, другаде лилави, и му се прииска да ги погали.

 

– Пипни, не се страхувай – каза му тя и продължи да държи задигната блузата. Йоси докосна хълбока щ. Кожата щ бе гладка и петната от побоя приличаха на полирана рисунка. – Не знам защо го прави. Кълне се, че не ме ревнува.

 

– Защо не поговорите?

 

– Да не мислиш, че не съм опитвала. Той не говори за чувства – нито за своите, нито за моите. Отчуждил се е от децата и те не искат да се връщат у дома, стоят си в Русе.

 

Тя не искаше да се развежда и Йоси се опитваше да я разбере.

 

– Защо  стоиш тогава? Още ли го обичаш?

 

– Няма къде да отида – бе му отговорила. – Когато нашите починаха, продадохме къщата, за да изучим малките и купим пежото. Оказах се гостенка в дома на мъжа си. Шетам, готвя, правя секс, задоволявам го. Замислял ли си се какво много често държи заедно или разделя мъжа и жената?

 

– Сигурно безброй неща – свикването,  интересите, парите, изневярата, секса, досадата и омразата, обичта и очакването.

 

Тя стана. Заведението бе празно.

 

– Аз съм установила, че е друго.  Сега ще разбереш – каза Катерина и се скри зад бара. Когато след минута се показа, държеше в ръка бикините си. – Ето това е разликата, това е нещото, което ни разделя. Дали сме с гащи или без? Събуваме ли ги още, за да се съвкупляваме  или забравяме за тях? Какво, не си ли съгласен? Знаеш ли колко тежат едни дамски гащички? Сега ще разберем. – Тя отиде отново зад бара и ги сложи на везните. – Ето. Тези са четиридесет и четири грама. – После се върна и ги метна пред него на масата между чашите. – Някакви си четиридесет и четири грама! Осъзнаваш ли? Ако си с ръкавици и затворени очи дори не би усетил докосването им, при положение, че някоя ги постави в шепата ти. Но те са моряшкият възел на отношенията ни с Валентин. И никой не иска да го развърже, или поне да се осмели да опита.

 

Тогава щ бе казал, че когато един възел не може да се развърже, трябва да се среже. Или съсече. Той бе направил така и със Соня бяха продължили всеки по своя път. Тя никога не бе ламтяла за общото им имущество, но той щ бе оставил двустайния в Горна Оряховица и се бе прибрал в Леково. Понякога съжаляваше. С годините възелът, който някога му се струваше смъртоносна примка, взе да му изглежда като безобидна фльонга, която е можело да развържат само с леко подръпване. Соня се бе омъжила повторно и заминала за Италия и той прие да гледа децата. Не си спомняше да е изпитвал гняв към Соня. Не бе сигурен дали това е нормално и дали не е проява на овчедушие. Някъде в миналата им обич, като в зажадняла почва, бяха потънали без следа инстинктите му за съпротива спрямо разпадането на живота му. Сега седеше на служебната масичка до Катерина и търсеше подходящия момент да щ каже, че от следващата втора няма да може да щ носи всяка нощ разпечатката и да стои с нея до затваряне на бара, а после да делят разходите за такси. Дали наистина би изпитал гняв заради отношението щ  към него, дали предчувствието, че би могъл да избухне и да бъде рязък, груб и готов за насилие, не бе само закъсняла защита спрямо някогашното му решение да се върне при децата си и примири, че вече не си струва да търси друга обич.

 

– Какво мислиш за нас? – запита го Катерина, след като се върна на масата.

 

Тя задържа очи върху  лицето му. Току-що бе оправила сметката на мъжа и жената в ъгъла зад вратата и прибрала използваните чаши. Йоси проследи как те станаха, как мъжът помогна на жената да облече якето си, късо и лъскаво, от мачкан лак във виолет, без тя всъщност да има нужда от помощ, но не това бе важно - моженето или неможенето да се облече без помощ, а жестовете между двамата, онова, което не оставяше никакво съмнение, че те са един за друг, че им е приятно и потребно да са заедно и че ще бъде така още дълго занапред – без срок, без обещания и очаквания. Семейството под климатика също се канеше да си тръгва. Момченцето бе загубило битката със съня и клюмаше, а сестра му, с две или три години по-голяма, го побутваше с рамо и му шептеше нещо, хвърляйки поглед към родителите им в очакване на подкрепа.

 

Рони седеше в тъмния ъгъл и ядеше сандвича, който Катерина му бе направила. В сумрака Йоси не можеше да види лицето му и да проследи накъде гледа, бе застанал така, че можеше да е навсякъде, но все пак реши, че сигурно следи движенията на Катерина. Дали пък той, на свой ред, не си мислеше, че Йоси е навлекът? И не го ли чакаше да си тръгне, за да остане най-после сам с Катерина и постои с нея още, докато тя приключи касата и подреди всичко за утрешната смяна. Тук бе на завет, можеше да щ помогне нещо, тя винаги му намираше какво да премести в склада или отзад, в заграденото с раздърпана мрежа място. Когато и Катерина си тръгнеше, щеше да преспи в стаята зад бара. Прозорците щ бяха с напукани стъкла, а касата на вратата със зейнали фуги, но имаше маса, стол и легло, стъкмено от празни каси за бира и с дюшек, неизвестно от кого домъкнат тук. Йоси бе надниквал в стаичката и се бе удивил колко чиста е и как са сгънати опърпаните одеяла. Бе попитал Катерина тя ли му чисти и подрежда, но, видимо изненадана и прибързано, тя му отвърна, че не, че Рони всъщност не бил толкова смахнат, че бил просто едно запуснато дете, което сега вече е никому ненужен мъж – без  бъдеще и почти без минало, мъж, само с настояще, и затова тя често се питала не е ли той по-истински от останалите, толкова безпомощни и разкъсвани от гордост и срам. Срамът също е средство за израстване на едно момче, бе опитал да щ опонира Йоси, но тя бе подминала думите му и добавила, че само е научила Рони да се носи спретнато.

 

– Не искам да ти докарвам беля на главата – отговори със закъснение Йоси.

 

– Нямах предвид само себе си, и за теб питах.

 

 

– Именно. Не искам да ти създавам допълнителни проблеми. Сигурно това, че вече са ни пуснали приказка, ще се стовари първо върху теб. 

 

– Най-много някой бой да отнеса още. Ще издържа, свикнала съм. Все някога ще му омръзне и ще се спре.

 

– Не търся връзка без перспектива, Катя. Искам жена, чието бъдеще да ми принадлежи. Не ми е достатъчно само да спре до мен. Може да е непостижимо, но нямам ли право да си го мечтая?

 

– А ако не е мечта, ако е оправдание? Ако просто е едно много красиво оправдание с вкус на мечта? Цинично е да посегнеш или да се откажеш от мечта, дори от своята. Добре си го измислил, но ако не е така? Тогава?

 

Той не се възпротиви, когато тя му наля още уиски. Трябваше да го е разбрала, макар че не пожела да продължи разговора в посоката, която той искаше. Не щ отвърна. За момент завидя на Рони, може би Дидо наистина бе прав за храненика на Боряна и Траян. Бе останал сирак още преди да завърши осми клас на помощното училище в Миндя. Йоси често се бе питал дали Рони осъзнава съдбата си като несправедлива и това огорчава ли го. Гнездеше ли в душата му злоба към останалите, към тия с нормалните съдби. Боряна и Траян бяха го осиновили, когато вече минаваха петдесетте. Йоси помнеше как, когато Рони не бе в пансиона, новите му родители го мъкнеха навсякъде със себе си и Траян спираше хората на улицата и се хвалеше, че си е купил Рончо. И че му е излязъл три хиляди лева чиста пара за държавата, отделно рушветите. Но си струвал парите, бил ячко дете и сега били спокойни, имало кой да ги гледа на старини. А спокойствието нямало цена. Те за какво били блъскали цял живот, нали за да си подсигурят старините, и внучета искали да дочакат. Рони дъвчеше марципан и стоеше кротко до него, спокоен, защото вече не се съмняваше, че новия му баща има цял склад с марципани в безбройните си джобове, и чакаше да го помъкнат напред, към следващия минувач, пред когото сценката се разиграваше повторно с незначителни разлики. Стриганата му глава оставаше все така неподвижна, той не се обръщаше, ако нещо встрани привлечеше вниманието му,  извърташе натам само очи, бавно, но разсеяно, колкото бегло да фиксира обекта на интереса си и да отбележи, че не си заслужава по-продължително изучаване, после отново ги вперваше напред. Заради въшките, остригахме го – обясняваше в края на всяка сценка Боряна. Чувстваше се горда, че така добре се справя като майка, макар никога да не бе раждала. После, за няма и година, и двамата се споминаха. Оказа се, че къщата им е ипотекирана в полза на някакъв племенник, който им бе заел пари за осиновяването и намерил връзки, за да се уредят с дете от здрава майка. Банката я взе и Рони остана без дом. От храненик на осиновителите си, се превърна в храненика на квартала.

 

Когато над кантона  построиха бензиностанциите и сервиза, Рони започна да се навърта около тях. Появиха се бара, гостилницата, хижата… Винаги имаше хора. Впускаше се да помага, не му тежеше да отиде пеша до Леково, ако го пратеха за нещо, да мие тоалетните и направи уборка на района. Кръстовището прерасна в малко селище, само че без свое население, но може би все пак с един постоянен жител  – Рони. Всички други идваха и си отиваха, дори и да работеха по-дълго, пак един ден си тръгваха. Той оставаше – в стаичката, която първоначално бе склад за въглища, но след като се появиха климатиците, остана само негов дом. Йоси не можеше да каже на колко години е Рони и подозираше, че и той самият едва ли знаеше.  Постепенно бе престанал да се размотава из Леково. В селището на кантона го търпяха, хранеха го, даваха му дрехи и обувки, кафе, понякога спрайт. Постоянните пътници и някои от шофьорите, които предпочитаха да почиват тук, го черпеха по бира. Той помнеше имената им, знаеше наизуст графиците им, и ги познаваше отдалеко по камионите, още преди да слязат, за да се разтъпчат.  Ако някой не се появеше, Рони отбелязваше, че Вичо от Добрич днес не е дошъл или Илия от Кнежа ще мине в чак в четвъртък.

 

Семейството си тръгна.

 

 

Рони дояждаше сандвича. Йоси се опита да спре усмивката си. Рони бе погледнал часовника на ръката си. Изглеждаше скъп и солиден. Начинът, по който  Рони непрекъснато проверяваше колко е часа. Не беше самоцелно взиране в циферблата, както би следвало да се очаква от бездомник, сдобил се загадъчно с толкова луксозна вещ. По някакъв инстинкт, незнайно как пробуден в занемарената му душа, той го правеше в подходящите моменти и това придаваше смисъл на  присъствието на часовника на китката му. Поглеждаше го по навик, загрижено, с деловитост и  увереност, че стрелките ще покажат тъкмо това,  което сам той очакваше, и това бе просто една сверка на графика за деня му,  изпълнен с неща, които несъмнено имаха значение. Йоси случайно бе открил, че часовникът е безвъзвратно повреден. Това го бе разочаровало. Но стрелките действително бяха замръзнали, втурнали се в четири, имаше и стрелка за аларма – дълга, сива, но по-дебела от тази за секундарника, посоки и застинали в устрема си, без надежда, че някога ще извървят докрай пътя. Тогава Рони бе уловил погледа на Йоси и задържал своя върху лицето му. В очите му за миг се бе появила паника, но бързо се бе сменила с разсеяност. Устните му шавнаха в опит да промълвят нещо, но Рони почти веднага се отказа от намерението си, или изобщо не можа да го избистри, и Йоси се запита дали наистина е искал да обясни видяното или това бе само тик. Да се извини или да се усмихне бе искал Рони, да се оправдае или да нападне? 

 

Храненикът заслужаваше да не му се напомня онова разкритие. Сега Йоси се постара да не поглежда към часовника.

 

– Не очаквах, че ще свикнеш с Рони – каза Катерина.

 

– Не съм мислил за това. Той е просто Рони, един пораснал Рончо. Не знам дали е щастлив, но не е нещастен. Сигурно това е много по-важно от щастието и той го е открил без да го осъзнава.

 

– И аз не знам. Ти си предпочел да останеш при децата си. Всеки има нужда в един момент до него да приседне татко му. Сигурно и Рони.

 

Беше престанал да се дразни от появата на Рони  всяка вечер, около час преди да стане време за затваряне. Той влизаше тихо, безшумно плъзгайки крачки. Дори звънчето над вратата някак дискретно, оповестяваше това. Като че ли бе брониран. Стремеше се да остане невидим за случайните клиенти. Даваше им време само колкото да го забележат и после да откъснат поглед от странната му фигура и да я забравят. Този  късен час бе разпределен до минута. Рони поздравяваше и усмихнат,  с отнесен поглед, питаше:

 

– Катерино, има ли нещо за мен?

 

Стъпките му замираха на крачка от бар-плота, но усмивката оставаше и той поглеждаше часовника си.

 

– Чакай, де, Рони, още не си влязъл. Почини малко. Искаш ли нещо?

 

– Нищо не искам. Ако има, да свърша нещо – това  искам. Дай някоя работа.

 

– Да ти направя нещо? Не огладня ли?

 

 

– Не, не  съм гладен. Цял ден съм наоколо, ядох оттатък, не съм гладен. 

 

– Седни си на масата – нареждаше му Катерина и се връщаше зад бара.

 

– Няма ли нещо за свършване? – питаше пак Рони и тогава Катерина отваряше спрайт и от половин педя го изсипваше в чашата, изтегляйки ръка нагоре плавно и бързо, но и малко рязко, за да отреже струята преди изпразването на бутилката. Веднъж беше казала на Йоси, че това много се харесва на Рони – шумът от наливането и високия слой пяна, който се образуваше, шупливото пукане на мехурчетата и спадането щ, и добавила: „Представяш ли си? Харесва му! Не е ли мило?”

 

Рони се надигаше на пръсти и след стопяването на последното мехурче тръгваше към мястото си в сумрачната част на заведението. Държеше напитката пред себе си и наблюдаваше  как искрят пръските. Преди да седне, вдигаше чашата към ухото си и накланяше глава, за да долови последния шепот на стопената газировка. По някое време Йоси се бе досетил, че Катерина държи изгоряла крушката на  аплика над масата, където  го настаняваше, само заради Рони – да е на спокойствие, защитен, да не събира лепкавите погледи на посетителите. После му носеше сандвича.

 

– Ама  да знаеш, Катерино, не съм гладен. Разбра ли? Не съм.

 

– Разбрах, не си, но ще хапнеш. Не е за наяждане, Рони. За хапване е. Ей, така, заради мен, нали ще го изядеш. Аз черпя.

 

– Е, добре, щом е заради теб, Катерино, добре... може…

 

Влязоха двама мъже и попитаха за цигари. Не им хареса предлаганото, но все пак си купиха, след като поспориха дали да е синьо или златно виктори, те търсеха фемина, беше свършила. Решиха, че ще вземат и от двете, не знаеха дали щяха да намерят друго отворено заведение в нощта, която ги очакваше. Рони събра старателно трохите, смачка салфетката, избърса с ръка устни, и отнесе чинията и чашата на шубера за кухненския бокс.

 

– Почвам, Катерино – каза и се хвана за метлата.

 

– Не вдигай прах, нали знаеш?

 

– Знам.

 

Щеше да измете, да изхвърли  боклука от кошчетата, после да забърше праха и полее саксиите по цветарниците и масите. Знаеше кое цвете, кога се нуждае от вода и колко. Случваше се да спре, да се обърне към Катерина и, с навесена над цветето бутилка, да попита: „На това стига ли му толкова?” Но обикновено не дочакваше отговора щ и досипваше още някоя капка, все едно изпълняваше рецепта. После Катерина щеше да го преведе през вътрешния коридор и Рони щеше да изнесе празните каси от бара и донесе пълни, да подреди склада така, че на сутринта да е удобно за получаването на новата стока.

 

– Наистина исках да поговорим, беше важно, и още е, но те разбирам – седна до Йоси Катерина. Проследи погледа му и видя, че е спрял на останалата след семейството и Рони  посуда. – Тази вечер не съм в настроение. Колежката ще ги измие утре.

 

– Пак може да поговорим. Но от това нищо няма да излезе, Катя.

 

– Няма, защото не може или защото не искаш?

 

– Просто няма как да излезе. Ти няма да го напуснеш, а аз не искам да си ми любовница. Ти любовница ли искаш да ми станеш?

 

– Не си ли чувал, че във всяка жена дреме и по една необуздана  любовница? Но не обичам тая дума и не ти искам прошка. Достатъчно е само да поговорим. Може да има какво да си кажем.

 

– Беше момиче, аз момче, бяхме глупави и искахме да пораснем. Не мисля, че има какво да ти прощавам.

 

– Ти не знаеш какво мисля, защо го пренебрегваш? Или смяташ, че съм ти ясна? Не е ли по-важно какво чувствам аз? Не си ли забелязал, че момичетата и момчетата порастват по различен начин и с различна цена.

 

– Какво значение има? Не мога да го променя. Важно е израстването.

 

– Да, но не на всяка цена. Защото все някой я плаща. Виждаш ли Рони? И той е част от нечия цена…

 

 

Катерина запали нова цигара и погледна към чашите, той кимна и тя доля по нокът от бутилката. Донесе нов лед. Питието избледня, бучките  се хлъзнаха лигаво в утробата на чашите, клукнаха в дъното и затихнаха. Йоси се запита дали, ако Рони не бе в склада, щеше да  се приближи и заслуша в пукането на леда. Тя не беше мъченица и той не искаше да щ го признава. Не правеше нищо, за да не е такава и това го принуждаваше да се балтави в желанието си да я уязви. И Валентин ли не можеше да се справи с това? 

 

– Всеки плаща своето израстване. Цената е различна.

 

– Някои поемат и тази на околните. Случва се да е непоносима. И да е за цял живот.

 

Нямаше какво да щ отговори. Или не искаше. Всъщност, беше щ благодарен. Отдавна бе престанал да страда заради оня горещ след обяд, когато Радко  я бе довел  под язовира, в оврага зад помпената, където работеше дядо му. Той бе отишъл до Горна Оряховица да търси  свещ за явата и оставил Йоси да наглежда станцията, не бе ден за поливане.

 

 

– Нали сте приятелчета, какво се свивате? Страх ли ви е? Йоско, за пръв път ли ти е? Или да ти покажа? Искаш ли? Ще ти покажа, ако искаш, но е по-добре да станеш мъж без помощ… 

 

Радко бе завършил тракторното в Златарица и знаеше какво е да си с момиче. Не се хвалеше, но всички от махалат




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1099512
Постинги: 1158
Коментари: 516
Гласове: 1409
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829