Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.02.2016 04:00 - Светът си седи неоправен...
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 2159 Коментари: 1 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

  
            Славея    

               Разказ

   Светът си седи неоправен и едва ли една бабичка ще го докара към асфалтиране при толкова черни пътища, облизва лъжичката със сладко от смокини и реди мисли Славея. Не й е мъчно за селото, което вече не е село, а махала от три постоянно живеещи баби и един старец. Към групата се включват още десетина пенсионери и деца, но само когато денят се затопли и прецъфтят лалетата.

   На Славея й е мъчно, че миналата година пролетта беше кратка и дъждовна, а есента гореща и суха. На Славея й е мъчно за оградите на къщите, които лягат като тревите след любов. Мъчно е, че насред лятото няма кой да брои падащите звезди.

   А за селото й е болно. Изтича животът от него и след трите бабички и стареца ще останат къщите и необраните плодни дръвчета. Реката, в която и риби се намират, ако си гладен.

   Славея заспива последна в селото и първа се събужда. Нейните ръце месят баница, очите я заливат с вода. Дъщерите отидоха да попълват бройката на кенгуратата в Австралия, както на инат изрича, ако някой я попита. Синът избяга на оня свят – десетина години стават днес. Очите му красота все търсеха и като не я намериха, един ден не пожелаха да погледнат. За него сега баницата точеше. Споменът да нахрани.

   Само внукът българин остана и в София живее. Обича баба си и често в събота осъмва в къщата. Той я придума да запази домашния телефон и тя се съгласи да бъде неговото. Ако можеше сега този телефон, тази връзка със света, да подскаже начин да спре търкалянето на селото към края му... “Винаги, когато съм мислела, все съм издокарвала някоя нелоша идея”, похвали се самичка и пъхна тавата във фурната. Докато се пече баницата със сирене може и нещо в главата да се опече.

   Излезе на двора да простре изпраните дрехи и да погледне не идват ли бабите. Беше ги поканила за обяд. Едно Рено изплаши тишината отляво. Внукът караше същата. Но мъжът, който спря и слезе, беше с костюм и нервиран.

   Славея познаваше такива. Преди да направят магистралата всекидневно дигаха прахоляк край оградата. На трийсет и осем километра оттук беше заводът за преработка на битови отпадъци и разни началства се разкарваха напред-назад. Сега пътят стана по-задна категория. Път, който свързваше селата. По-кратък, но неподдържан.

-         Може ли чаша вода? – запита костюмираният висок непознат, забравил и да поздрави.

-         Добър ден. Заповядайте! И две чаши студена вода ще ви почерпя! – зарадва се Славея, че ще размени дума с външен човек. Влезе вътре и извади нова, неизползвана чаша. Мъжът, недочакал, по детски пиеше с шепа от чешмата. Сакото му беше изпръскано, а той поуспокоен. “Нервите му са били ожадняли”, засмя се Славея и посочи на госта сянката под презрялата череша.

-         Спрях до изворчето преди завоя, но вода не течеше. Колко пъти съм минавал оттук, но пресъхнал извора не съм виждал. От сушата ще да е! – обясни мъжът появата си.

-         Оставете другия път една кутия цигари и после ще се чудите колко сладка вода ще пиете! На чешмата е издълбана вратичка и преди стоеше черпака за вода. Сложете цигарите.

 

   Костюмът се изопна и почти да стане и да си тръгне. Но любопитството му беше повече от бързането.

-         Някаква тайна ли има около извора?

-         Тайна няма. Просто направете едно добро. Едно истинско добро. – Славея го загледа право в очите и той разбра, че повече няма да чуе. Тукашните баби се славеха като баби с дървени глави. Тя и за десет прашни коли като неговата началническа не би му признала за сприхавия Манол. Талисманът на селото. Като свършеше цигарите и търпението му, запушваше  пътя на извора надолу и го отклоняваше към градината си. Неговите деца бяха направили басейн в двора. В началото идваха и го пълнеха. Цяло лято Манол се фукаше с единствения басейн в селото. Но селото взе да се изпарява откъм млади хора и водата в басейна също. Веднъж или два пъти в годината гладът за никотин беснееше и си го изкарваше на случайно ожаднелите пътници.

 

   Бабата сигурно не е наред, констатира началникът. Ала вечната игра с огъня го изкушаваше да направи някоя дивотия. Изпи водата и си тръгна. В колата стои кашонце с цигари. Завъртя и подкара към извора. Мушна в отвора кутията. Нямаше смисъл да чака чудо. Сигурно това беше начина на бабичката да си иска тютюн. Да проси й се виждаше срамно. Ама на нейните поне седемдесет и отгоре години да запушва извора... Вдругиден ще идва отново. Проблемите с документацията около реконструкцията продължаваха. Щеше да спре и да разбере взети ли са цигарите. Сети се, че не бе подушил мирис около бабата. Пушачите си носеха със себе си цигарения дъх като парфюм.

   Странната баба и нейното “едно истинско добро” се бяха стопили в наблъсканото му със задачи ежедневие. Едва седмица след подарената кутия цигари мина по краткия път и спря. Вода не му се пиеше, беше любопитен. Изворът течеше.

   Дали бабичката нямаше някакви гадателски способности. По селата се намираха още престарели жени, говорещи с духове и лекуващи с билки. Бившата му по време на развода им беше ходила при гледачка и оттогава късметът му го изостави. Жена му се омъжи повторно за богат англичанин и сега украсяваше огромен лондонски апартамент. С наглостта си му изпрати снимки, за да се порадва на нейното щастие.

-         Изворът тече и няма да ви искам вода! – изненада седящата пред вратата Славея. - Вие да не сте магьосница? Кой друг би живял в това пусто място. Страшно село... без улично осветление. Затворено кметство. Празни къщи.

-         Не е пусто. Имам си компания. И не ме е страх.

-         Имате ангели пазители?

-         Всеки си има ангел.

-         Не вярвам. Моят е избягал.

-         Не е истина. Ще видите, че още днес ще получите хубави новини! – окуражи го Славея. Мъката я беше научила да внушава сили и надежда на хората. Какво й струваше да се усмихва и да ги кара да бързат към доброто.

 

   Вечерта секретарката му позвъни и преди да се извини за късния час задъхано съобщи, че министърът е одобрил проекта му и утре в девет го вика на среща. “Бабата е вещица! Бабата познава!”, разлюшка се в уискито му казаното днес.

   След разговора с министъра той довери на секретарката си какво му се е случило. Тя, както всеки човек, имаше повече ядове, отколкото поводи за радост, и се заинтересува за селото. Измисли си “остра мигрена” и подкара натам.

   Славея пиеше кафето си. Тя поне го наричаше така. Иначе беше цикория.

   Секретарката от бързане спря колата на сантиметри от оградата. Чудеше се за кое да я попита по-напред: за втория заем на сина си, за спечелилата зелена карта дъщеря, за приятеля си, когото подозираше в изневяра или за предложената ѝ нова работа.

-         Приемате ли днес? – попита, защото наоколо нямаше никого. Около гледачките обикновено се редяха опашки.

-         Приемам всеки ден! – отвърна по своему на особения въпрос Славея. Идват тук разни граждани и свикнали на приемни часове бъркат свободния селски живот с градската лудница.

-         Дъщеря ми ме тревожи. Напоследък не споделя и случайно разбрах, че се готви да ме изостави. Синът ми...

-         Няма страшно! Седнете. Да ви направя кафе?

-         На кафе ли гледате?

-         Не. Гледам в очите и познавам! – помайтапи се домакинята. И без кафе усещаше, че кръвното на жената се е вдигнало от грижи. Отговори не можеше да даде, но с минути спокойствие разполагаше. – Поговорете с момичето, ама приятелски. Синът ви не е лошо момче. Децата ви ще се оправят. Лошото е зад тях.

-         Наистина ли? Не ме ли лъжете?

-         Какво да ви кажа... – за измъкване вече беше късно. Бе започнала да играе ролята на всезнаеща. – Аз съм обикновена жена.

-         Не бъдете скромна. Готова съм да чуя истината.

-         Нищо не знам. Но вие можете да пробвате.

-         Кажете! Не ме мъчете!

-         Направете едно истинско добро! Не за вас или за семейството ви. Направете нещо за един непознат.

 

   Секретарката си тръгна без желание. Предпочиташе да чуе конкретни факти, а не призиви за човечност. По невнимание блъсна колата пред нея и едва след часове се осъзна с гипсирана лява ръка и срязана лява вежда. Лекарят с нескрито възхищения я увери, че се е отървала по чудо. Имаше и подробности, но тя се хвана като муха в паяжина за “чудо” и образът на бабата се проясни. Не спомена за премеждието. Не е искала да я плаши. 

   Прибра се и синът, и дъщерята се надпреварваха да се грижат за нея. Отдавна бе забравила как звучат техните гласове в гальовни тонове. Разговориха се и тя заспа Почти блажено. А сутринта наистина се оказа по-мъдра от вечерта. Дъщерята заяви, че никъде няма да ходи. Остава си в столицата. Започвала работа, а получила и предложение за брак. Как нещата, мързелували месеци, се наредиха изведнъж.

  “Бабата не само познава. Бабата носи късмет”, реши секретарката. И ако една хубава новина не се съобщи на целия бележник от колежки, познати, братовчедки и приятелки, каква новина е тя?

   Славея се зачуди на внезапното автомобилно нашествие в селото. Напразно хората се озъртаха в затворените капаци на кръчмата. Добре, че заедно с изгрева измете двора си. От дългите им погледи и настоятелните им питания разбра, че притежава способности, за които самата не подозира. Слухът беше тръгнал и не можеше да го спре. Селото се пълнеше с непознати. Търсеха къде да починат, да хапнат, да пият безалкохолно.

   Славея молеше посетителите да дойдат друг ден. Смущението прерастна в отговор на неразрешимия въпрос за спасение на селото. От безлюдно ставаше пренаселено. Позвъни на внука.

-         Спасявай ме от този народ! Идват и искат да им гледам. Чакат от мен да им решавам кръстословиците.

-         Бабо, не бой се. Идвам. Може би си открила, без да искаш...

-         Спасението!

-         Да. Имам идея. Чакай ме.

 

   Внукът я насърчи да не отказва на хората, а като начало да ги отклонява. Обиколи двете останали баби и ги придума да дават стаи под наем за идващите.

   Манол срещу три кутии цигари издири кръчмарят и заведението приюти на сянка чакащите.

   Вече се знаеше, че водата от извора е лековита. Земята наоколо крие съкровища от римско, тракийско и турско време. В стените на една, но неизвестно коя стара къща, живеел добър дух, който благославял с шанс стопаните.

   Попитаха Славея не е ли чула за коя къща става дума... Тя ги забърка, че според слуховете била от къщите край реката, а според дядо й, някоя от къщите край запустялото училище.

   Внукът се грижеше мълвата да се разпространява. Подсказваше на почитателките си, че не зад девет села в десето, а близо една баба... Без да издребнява дотам, че да разберат коя е тя.

   Славея не обичаше да лъже. Лъжата за нея беше камък, който тя не хвърляше нито срещу хора, нито срещу животни.

-         Бабо, ти не лъжеш! Ти даваш надежда на хората.

-         Давам им вяра. Но те все ме питат за имане, за късмет.

-         Продължавай да им даваш, пък те нека си копаят и купуват къщи и земи.

-         Селото живна.

-         Не. То ври, бабо. Започва строеж на хотел.

-         Остава и ти да се върнеш и да се развихрим.

     Внукът прегърна Славея. Тя се остави в ръцете му.

-         Бабо, казах ли ти, че си страхотна!


Христина Панджаридис





Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. fumiko - Ама така е. . . направиш ли нещо добро ...
23.02.2016 09:39
Ама така е... направиш ли нещо добро и то ти се връща трикратно! Обаче... чак дотам.
Е, браво на баба! И на Христина за страхотен разказ!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2010176
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031