Ако до преди развода си мислеше, чеще полудее от самота, след него се запозна с ужаса. За учудване на приятелки и врагове, мъжът й напусна къщата и я остави да живее нашироко като принцеса. Почти. А около принцесите винаги се навъртат вещици, грозни кандидат-принцове, отровни ябълки.

   Още първата свободна нощ празнуването започна. Леглото й, нарушило навиците да пази равновесието от две тела, се разлюля. Удари по стените отляво, отдясно и отгоре, счупване на огледалото и подареният сватбен полилей прекъснаха съня й. Събуди се и се спаси от шума в градината. Тишината растеше заедно с цветята. Звездите се излежаваха в блаженство и не поглеждаха към нея. Легна в шезлонга, зави се до брадичката със зимното одеяло, и изкара нощта под небето. Нямаше изригвания, бомбандировки от падащи комети, счупване на галактики, падащ космически прах. Не беше по-различно и през следващите нощи. Имаше петна от кръв по пода и по дрехите й, които изчезваха щом се опитваше да ги почисти. През деня оставяше отворени прозорците и вратите, надникна във всеки ъгъл, под маси и зад шкафове. Откачи снимките по стените и опипа тапетите. Смени пердетата и занесе килимите на химическо чистене. Къщата беше здрава, чиста и нейна. Денем. През нощта ставаше опасна.Клатеше се. Тропаше. Пропукваше се. През нощта й се изплъзваше от ръцете. Шумовете и виденията гонеха съня й. Отслабването й не остана в тайна, а очите й издаваха безизходица, оцветена в угасващо пъстро. Искаше да спи нощем и да живее в тази къща, но нито едно от двете й желания не изглеждаше възможно. Преспивателните не вършеха работа и тя потърси авариен изход. Нае стая в хотел и спа непробудно 15 часа без друсане на леглото, удари по стените, трошене на огледала и гонене на кървави петна из стаите. Обичаше къщата, обожаваше всеки квадратен метър, беше галила тухлите, целувала и лакирала дъските, избирала боите и мебелите. Къщата й принадлежеше, но някой го оспорваше. Разкъсваше нощите й, тя започна да се чувства нарязана с нож. Боеше се сутрин дали ще й липсва малкия пръст на крака, побелелият кичур над лявото ухо, ударените в тъмното рамене. Опипваше се и се чудеше до кога ще е цяла.

   Злото не ходи само и щом се прибра звънецът извести, че на вратата я чака майката на бившия й мъж. Торбичките под очите й съперничаха с нейните. В лицата и двете бяха за окайване. Тя нямаше нищо против майките на бившите съпрузи и я покани. Къщата се разтресе, нищо че слънцето още си играеше на въже из дворовете и приспивателните дремеха в опаковките си.

   Кръвта течеше в тази къща и на разведената нямаше да й се размине. Кръвта изискваше нераздяла.

   В семейството на мъжа й от векове се предавала традицията да се строи дом за младото семейство. В основите на строежа се слагали за сила и вярност кръв на младоженците, техни дрехи от първите им нощи, любими вещи. Мъжете знаели заклинания, които изричали насаме, и ако жената напуснела семейството, скоро полудявала или намирала смъртта си.

   Майката не била щастлива в брака си, но предпочитала живота пред дупката в земята. Спасявала разума си с кратки ваканции на изневяра. Тук следваше едноминутно мълчание за подсещане.

   „Моята кръв е зазидана в къщата, която ме мрази и не ме оставя да спя. Лудее из стаите и се плиска по стените. Моята кръв, омешана с кръвта на бившия ми съпруг, настоява за обещаното й при строежа. Имало е кръв и думи. Събиране. Сега сме разделени и тя не стои спокойна, кръвта като змия кръстосва из стаите. Съска. Сменява кожа след кожа. Чувам я, наистина я чувам. Не е илюзия, не е бълнуване.“

   „Можеш да напуснеш дома и клетвите няма да те гонят, те действат само тук, на място... или...“ Имаше и друга ключалка, тунел, ракета за бягство. „Можеш да унищожиш дома, ако издържиш на разрухата, ако не си крехка и милостива.“

   Свекървата прозря, че жената остава не от инат или за да си го връща на съдбата. Пътищата са готови да й се поклонят и да я хванат за ръка, да я скрият в гънките си. Тя се вкоренява тук. Очите й не се прехласват по разните посоки, разпръсват цветовете си в градината и градината натежава от хубост. Кръвта храни клетвите и те ще я галят с коприва, разкъсват, въртят на бавен огън, тя няма да помръдне. Ще се вкамени, ще онемее, ала ще векува тук.

   „Ето ти орехчета. Посади ги. За да никнат три пъти по-бързо, три пъти по-силно от обикновените, носи ги под гърдите си три дни и нощи. Започни от новолунието утре. А после – ще видиш. Всички ще видим. Хване ли те страх, затваряй си очите, че то си е страшно!“

   Понякога сърцето плаче наум, а изглежда, че се смее. Измисля си песен, а под ритъма тъгата подскача на един крак, после го сменя.Понякога сърцето е по-силно от кръвта.

   Тя засади орехите, напоени с нежна плът и женска орис, от четирите страни на къщата. Орех до орех. Денем ги оглеждаше, сравняваше, наторяваше, поливаше, четеше им любовни сонети, нощем спеше в градината или градината спеше в нея. След девет месеца за първи път се разбуди от шума. Къщата  - наклонена наляво, а от сенките на вятъра изпълзяваше шум от трошене на орехи.