“Каква е тази бира? Блудкава. Повече прилича на бирена вода с изтекъл срок...”, констатира по вечерно време Иглика. Удоволствието от личните тридесет минути преди заспиване се наводниха. Твърде много вода. Малко бира. Сбъркани пропорции.
Цял ден се бъхтеше и бързаше към нейното свободно време- да изпие човешки хубава бира. Погледна в хладилника, но от мъжката лакомия не беше останала друга. Налагаше се да се залъгва с телевизията и вдигнатите нагоре крака на стола. Почивката от поредния дълъг ден. Кон да беше – от препускане да си е счупил краката, но тя е жена. Краката я болят, подуват се и като не им обръща голямо внимание, продължават да ходят. “Старостта и свободата май не вървят заедно”, търкулна се в гърлотонаместо бира поредната глътка вода. “Старостта е враг на свободата да препускам накъдето ми видят очите.” Иронията размекна и успокои тялото.
Преди окончателно да му отпусне края и да заспи, видя сина си да влиза при нея като закъсняла за първа среща девойка. Гладен ли беше още? Учуди се, но нямаше резултат. Сънят я взе при себе си.
Сутринта се полюбува на изгрева преди домочадието и тананикайки си рефрена на навика направи закуска. Мъжът и големият й син се славеха с добър апетит. Изпи си чая с трите маслени бисквитки и мерна биреното шише на масата. Стоеше обвинително неизпито. Помириса го и си спомни за сидрата. Един от клиентите й във фризьорския салон беше ходил на екскурзия и за подарък донесе бутилка. Добре, че я отвори веднага и разля по чашите за здраве. Нямаше да стане любимото й вечерно питие. Бирата оставаше победител без никакви усилия.
Звънчето на вратата на малкото салонче за подстригване дрънна. Мисълта се затича напред, а седемдесет и шест годишното тяло я следваше. Усмихна се на ранобудния мъж. Той не знаеше, че я спасява от майчини размисли, настанили се в главата напоследък. Цяла година вече тревогата квакаше подобно жаба. Не подбираше дните, нито сезоните. Истинските жаби поне зимата кротуваха. Тези в главата й, никакъв срам, никакво изчервяване, никаква ваканция. Надпреварваха се да я отрупват с грижи. Грижи по къщата и съпруга, че болнав го раздаваше откакто се пенсионира, а от година и синчето. Първородният й син! Трима роди, а този най-калпав излезе. Петдесет години отпразнува на 1 юли, а след развода си и безбройните любовни гнезденца пак свърна към бащината къща. За кратка спирка ставаше, но той се заседя. Не общуваше с никого, избягваше я като шофьор катаджии, единствено на трапезата отваряше устата си. Беше напуснал или го бяха изгонили от последното работно място и заживя при мама и тате като корабокрушенец на остров.
Иглика мълча един, два, три месеца, пък го издебна сам в коридора и му каза да си търси работа. Той не остана длъжен. Веднага й върна отговора, който вече беше чувала от други мъже. Нямало работа за тях. Възрастните не се котирали. Брей, брей! Че откога мъжете не се търсели. Едно време беше трудно за жените. Тя не му остави седмица да се вее около нея вместо ветрило и го притисна с предложението си да продължи занаята й. Така де! Салонът за подстригване е нейн, няма да плаща наем – нали е в къщата на първия етаж. Ремонт направи миналото лято и стаята е прилична и светла. Кварталът е пълен с мъже и жени. Косопадът не е характерен за тукашните, очертава се добра клиентела и за в бъдеще. Какво друго да иска? Ще се върти около нея, ще гледа в ръцете й и ще краде всеки ден по малко. Ще се научи. Не е трудно. Синът дори не й даде възможност да се надява. Отказа на минутата. Не било за него да се рови в пърхута на непознатите! Непознати? Ще ги опознаеш хората. Повечето от идващите при нея са постоянни от години. Един месец да й прави компания, докато се подрязва цъфтящите крайчета и белите косъмчета, и е готов майстор. Тя ще го насърчава. Няма да го остави да се удави в хорските подигравателни уста. Не! Повтори, че не желае. Денят й се видя като твърда и неразресвана скоро коса. Мълча, въздиша, слънцето пукаше мислените й сапунени мехури на надеждата, че ще въдвори ред в домашното си царство.
Синът опърничаво продължаваше да си изяжда закуската, обеда и вечерята. И бира си пийваше готованецът! На кого се беше метнал? Другите двама синове работеха и издържаха семействата си. Снахите наминаваха понякога и от тях разбираше, че и те са оставали без работа, но не са спирали да се надяват. Най-големият водеше първенството по мързел. Или пък най-много харесваше нейните манджи, озъби се на напиращата да я опари мъка. Намисли да го подложи на режим, този нейн синковец.
По традиция лятото вечер пиеха бира. Всеки в своето си време. Тя купуваше по три бири. Днес купи само две. За съпруга и за нея. Нарочно мина покрай сина си с тях и уж от старческа склероза му каза, че бирите са за баща му и за нея. Той не реагира.
За настъпващата вечер я предизвестиха краката. От следобеда болката леко се изкачваше нагоре, като алпинист по заветен връх. След последния клиент наряза салата, изпържи яйца и вечеряха. Изчака мъжете да се изнесат от кухнята и посегна към бирата си. Включи телевизора, нейната чаша я канеше да поседне и да се наслади на вечерното си разнообразие. Бирата нефелаше! Какво ставаше? Не беше чувала да правят опити с новововедения? Утре ще смени марката. Недоволството избута дрямката и тази вечер сънят й стачкуваше. Лежа с притворени очи и се кореше, че в аптечката липсват успокоителни хапчета. На другия ден ще намине да се снабди с лек за заспиване и за бира от друга марка.
Отново мина демонстративно с двете бирени шишета край синето. Не можа да си събере усмивката и само устните й се разтвориха. Той, напротив, се захили. Веселите му игриви очички я зашлевиха вместо шамар. Лишава го от пиво, а той не протестира. Мърмореше, ако нещо не му харесваше. Част от оскъдните му приказки беше да хленчи, щом беше неудовлетворен. Съмнение като ножица я драсна по ушите. “Намислил е план и го прилага, но нали и аз не съм сляпа. Ще го хвана!”, придойде първата сериозна мисъл за деня.
Още преди вечеря извади своята бира от хладилника и я сложи до чашата си. Хапнаха и всеки пое към своя си кът, за да доизкара времето си до заспиване. Иглика на висок глас и с неподозирани артистични възможности се направи на умираща за сън и разочаровано съобщи, че ще си изпие бирицата утре, или ако се събуди по никое време. Като дърта вещица със змиийски намерения изпи едно кафе в 18 часа. Кафето не влизаше в графика й на живот, но случаят го изискваше. Трябваше да провери дали синът долива вода в нейното шише и я лишава от биреното й удоволствие. Завря се в леглото и даже демонстративно захърка. Голяма артистка щеше да стане от нея, ако по-рано беше разбрала за таланта си. Чака, чака, почна да се хока за изпития кофеин. Безсънието й се подиграваше, закачено на блещукащата луна. Приличаше на неплатена сметка за тока. О, свръхнахалство! Тя не закъсняваше никога с плащането на сметките си за ток и вода. И данъците не криеше.
Вратата безшумно се открехна. Фигурата се насочи към масата. По магически начин отвори бирата и надигна към гърлото. Въздъхна облекчено. После моментално грабна шишето и настрани, близо до мивката, наля до горе с вода. Подпря бутилката на малката масичка, където тя кълцаше лука и салатите, и постави капачката. Нова недокосната бира.
Иглика едвам се овладя да не получи сърдечен удар. Развалящият биреното й удоволствие не беше глезеният син. Собственият мъж я нервираше.
"Бум!", изпрати в слепоочието му невидим куршум.
Христина Панджаридис
