ДЕЦАТА РАСТАТ... И МАЙКИТЕ С ТЯХ

                                НА МОЯ СИН...И НА ВСИЧКИ МОМИЧЕТА И  МОМЧЕТА   

Децата растат. Бързо или бавно./Отстрани хората все повтарят: „Кога порасна?“/

   Децата дръпват нагоре. Не се шегуват. Не се мотаят. Ядат и растат! Като зелена тревичка... Ами нали ги „поливаме“, нали си ги „наторяваме“...

Те ни помолят за разни играчки – ние им отказваме с довода, че няма пари сега, че подобни „джунджурии“ се развалят скоропостижно, че утре ще излязат много по-интересни и ние ще им ги купим. А, я да си поговорим мъничко за бъдещата ваканция...Да измислим някоя смешка...

 Гледаме ги и се чудим... Бързо или бавничко се извисяват над нас? Една педя? Педя и половина? Още? Не тичат ли прекалено ентусиазиранонапред?

   Децата се надпреварват да растат. Наистина ли?Зависи от хода на събитията и бързеите, по които се носим. Зависи от „лодките“, с които пресичаме водите на земните си дни. Зависи от издръжливостта ни да плуваме в по-студени или топли води. Зависи от видимостта напред – мержелеели се суша или погледът ни се „закрепва“ върху телата на птиците... Зависи от готовността ни да запазим присъствие и да пазим в себе си надеждата.ЗАВИСИ!

   Децата и майките! Понякога детето може да постъпи много по-зряло и мъдро в една ситуация, а майката да се вдетини, да се затръшка и да ги свърши едни... Меко казано да надроби куп глупости! Защо ли? Ами ние не се раждаме готови за майчинство! То израства и се приготвя всеки миг... слага сантиметър след сантиметър върху тялото на момчето или момичето, но и върху мирогледа ни. Напипваме ден след ден, повод след повод как е редно да отговорим на урагана, стоварил се на главите ни след месеци безгрижно излежаване и изпълняване на написания върху хладилника дневен режим. Трупаме опит и пот, събираме рецепти за злояди дни и с развихрен апетит юноши. Богатеем с бели коси и готини бръчици, но и с цветове и гледки в очите, които иначе не биха открили и с най-съвършения бинокъл. Но за да заслужим този „бинокъл“ си трябват препоръки... достатъчен трудов стаж и инат, любов и дълготърпение!

   Случва се да браним и обграждаме с „бодлива тел“ или „високи каменни дувари“  личната територия, където си почиваме и зареждаме „бойлерите“ с топла вода. А топлата вода е нашата всеотдайност и разбиране, благораположението ни, отворените врати за изслушване. Майка – не е ли човек винаги на разположение... или почти винаги?!

Значи... затваряме вратата на личното си дворче и не нахалствай,  и не доближавай без разрешение. Отварянето става по взаимно съгласие! И ние, майките разбирай!, имаме право да се правим на хлапачки, да поиграем на „спуснати пердета“ , да помилваме, да поговорим с куклите от нашето детство. Да поискаме консултация за наказанието на някоя големичка беля! Когато ни доскучае и самотата вземе надмощие – викаме децата си. Да се разшумят и да изблъскат в гори тилилейски тишината и лъсналата до дъно откровеност. Болката, от която ще се порежеш. Прекаленото вглеждане, от което се ослепява.

 Хей, деца! Не чакайте намигане! Нито втора покана! Нито килограм сладолед! Защо се ослушвате и не ни прегръщате? Повече! В големи, в препълнени дози! Няма да се задавим! Няма да ни измори! Няма да изгорим от обичта ви! Какво като даваме вид  на сериозни и все образоващи се и четящи дебели книги учителки?

   Понякога ти се нервираш, стискаш очи да не тръгнат сълзите ти от собствената слабост, а твоето уж растящо, но непораснало дете, казва изречение, казва няколко думи. И те са като заковани на стената. Пироните, които не причиняват болки и кръв, а те насърчават и радват. Развеселяват те! Точните! Правилните! Търсените от теб, но изречени от възпитаваното и поучавано от теб дете! Поглежда те и ти би се стопила, пропукала, изтекла, телепортирала, разхълцала в краен случай, но напук на физическите закони, напук на научните трактати, запазваш приличен вид и не разваляш сериозния характер на „инстанцията“ МАЙКА!