Постинг
13.08.2016 01:00 -
Картини от едно погребение
Студена неделя. Страшен час. Пътят към гробището още по-студен и дълъг. Подобно сто въздишки. Сълзите замръзват и сърцата им от сол тупват в краката. А те бързат. Януарският ден е кратък на светлина и щедър на вятър. И най-топлият шал се вледенява по този тъжен маршрут.
Следобедът - празна, с използвани вече бои, палитра.
Снегът дразнеше с белотата си. Очите се присвиваха от безразличието на ширналото се, излъскано до блясък, поле. Черните дървета дращеха с клоните си върху чистия пейзаж.
Белота и насред нея сенките на орехи. Ледена графика. Мъртвият би я оценил. Но вече правото му да рисува преминаваше в други ръце.
Тъмните дрехи на изпращачите и снегът изглеждаха като черно-бяла снимка. Тревожни, мрачни, замислени лица. Хлътнали женски бузи. След вглеждане снимката се променяше.
Момиченце носеше картина с нарисуван букет. Вазата стоеше настрана и си мислеше за нещо свое. Цветята, грижливо и нежно, бяха поставени върху масата от полирано кафяво дърво. По-сини от най-синия ден стръкчета синчец, рози – по-червени от бузите на залеза. Невени – неприлично грейнали в оранжево сияние. Все едно набрани току-що портокали. Букетът се извисяваше над направената предварително пътека в снега и сочеше посоката напред. Багрите заместваха скритото на завет слънце.
Счетоводителят, съсед и само съсед, с прясно почернени мустаци и пъстри очи, превърнали в топчета от старовремско сметало, държеше портрет на малката балерина. От русите коси, сплетени на две плитки и мируващи на тила, надничаше лилава панделка. Около китките, на врата и на кръста същото лилаво подчертаваше изящното тяло на танцьорката.
Съпругата в дълга тъмносиня рокля и палто, гарнирано с яка от лисица, крепеше нарисувания портрет на най-добрия приятел на покойника. Усмивката и развятото му жълто шалче, пламъчето на забодената в ъгъла на тънките му устни цигара, като неугасващ фитил от свещ прогаряше дори през кожените ръкавици пръстите й. Черните й очила не позволяваха околните да видят гнева в избелелите й зелени очи.
Изумена остана, виждайки усилията му над творбата месеци наред. Помнеше април, май и юни. Той рисуваше и криеше платното с оцапания чаршаф. Мислеше си, че рисува нея или си прави автопортрет. Поставеното отдясно огромно огледало издаваше веселите му, потънали навътре трапчинки. Тя ги пълнеше с целувки... много отдавна. Не допускаше и за миг, че рисува Олег, най-добрият си приятел... и най-добрият си враг, но това се изписваше единствено в мислите й. Съпругата не разбра, че художникът, нейният мъж, не само знае, но и насърчаваше връзката им. Той създаваше картини, те правеха любов.
Носейки портрета се чувстваше изправена на клада. Въпрос на минути бе да запалят огъня и да я заклеймят публично като неверница.
Предсмъртното желание на Калин да го изпратят до гроба в компанията на негови картини звучеше налудничаво. Но изречено в присъствието на свещеника и майка му оставаше последна воля и задължаваше.
Майката, укрепена от любимия есенен пейзаж, вървеше без чужда помощ. Узрелите дюли и ябълки щяха да изскочат от рамката. Зеленият фон на тревата създаваше илюзия за топлина и мекота.
Майчиното обоняние долавяше и уханието на плодовете, но държеше тайната за себе си. Вдървените й пръсти на краката и мирисът на подивелите от живот дюли вливаше незнайна сила във вените й.
Братът като икона издигаше “Село на светци”. Четирима мъже и една жена гледаха напред. По кожата им минали каруците на годините и са оставили лъкатушещи следи. Шарените им облекла иронично напомнят за захвърленото минало. Зад тях къщи със сменени червени керемиди и преметени на ранина дворове с петли и кокошки. Замълчиш ли, чуваш как кълват царевичните зърна.
Внешаваше ли си? Единият мъж беше баща им, а жената – учителката им по рисуване.
Разкопаният гроб нетърпеливо отворил уста, викаше тялото.
Ясният и висок глас на отец Иван се покатери по отсрещния баир, постоя, поогледа се и после като детска шейна се спусна по нанадолнището.
Малката му дъщеричка се озърта невярваща. Шестгодишното й сърчице се надява татко й да се върне. Казаха й, че е заминал набързо и не е могъл да й се обади. Тя носи високо любимата си картина. Вярва, че той ще е доволен колко е изпълнителна и послушна.
Закъснял, собственикът на частната градска галерия, разглеждаше подвижната изложба. Видя картини, за които не подозираше, че съществуват.
Портретите напоследък се търсеха и продажбите му отбелязаха ръст с двайсет и пет процента. А нямаше в наличност никакви интересни образци.
Изобразеният Олег... каква сдържаност на тялото и шокираща разголеност в маниерите и облеклото! По видяното можеше да направиш характеристика що за птица е това приятелче.
А бяло-лилавата балерина! Вече имаше идея на кого да я предложи.
Картините на Калин Иванчев се ценяха и купуваха, докато беше жив, а колко повече сега! Какви ли съкровища се таят в ателието му... последната година рисуваше едва ли не денонощно. Наясно с болестта си не се пестеше.
Беше му изповядал в разговор: “Смъртта не ме плаши, аз я плаша със съпротивата си да не отпускам четката. Ще рисувам, пък после й преотстъпвам мястото пред статива”.
Галеристът умно скри две от картините, купени през пролеттта. Краят на Калин прозираше в ефирната порцеланова кожа и провисналите му дрехи.
Излъга потенциалните клиенти, че не разполага с творби на художника. Наум пресмяташе голямата печалба.
Един умрял майстор е по-скъп от живия! Докато ходи по земята човек, а за творец да не говорим, върши грешки, пропива шансове и псува късмета си. Опитва се да дърпа въжето на илюзиите към себе си и се главозамайва след две чаши вино.
Вече лежи неподвижно и не е в състояние да оспорва и да надвиква околните. Нито да рисува все по-добре и да мъти водата на останалите.
Картините на починалия Калин удвояваха цената си.
В цветното погребение душата на рисувача кръстосваше между творенията му и удовлетворена потегли в незнайна посока.
Живите останаха смълчани.
Ако не ги беше срам, ако бяха пили повече и ако бяха повече романтици, отколкото скептици – щяха да се разбягат по четирите краища на надеждата.
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
