Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.08.2016 01:00 - Усмирителна риза
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 929 Коментари: 3 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

     Откъс

   Еротично е да се събудя и да се изтягам в леглото. Не катеря никакво въже. Какво облекчение е да изкочиш от съня. Въже! Хората сънуват лодка с китарист-лодкар из Венеция... аз се измъчвам. В навечерието съм на стотния си рожден ден. Атакуват ме познати и роднини. За юбилея не съм поканила никого. Спуснала съм щорите – знак, че отсъствам от къщи. За разнообразие прескачам през прозореца и се вихра в градината. Само нощем. От пощенската кутия стърчи пакет. Разтварям го с ножа и отвътре изпада въже, завързано с бяла панделка. Въже в дома ми на празника? Врагът не крие името си – мъжът ми. Праща ми сигнали да свърша със себе си... „Кучи син, няма да я бъде! Домашният лекар ми предсказа още години.“ Тръгвам да си търся ветрилото, нощта е гореща и бутам пакета. Луксозна картичка се плъзга към пантофите ми. „Моя незабравима, ти се сдобиваш с всичко, което си наумиш, но май ти остана едно неизпълнено желание. Научи ли се да се катериш по въже? Орехът в двора става за целта. Пийни и за мое здраве.“ Въже за катерене? Този от съня наистина подхождаше да е бил мой мъж. Въже? Стегнато начало за деня. Снежинкинадничат през прозореца и ме подканват да ставам. Хайде, от мен да мине. Вдигам се. Еротика в бяло. Еротика по пижама и чехли на бос крак. Наклонената кула в Пиза се е преместила у нас. Чинии, тенджери, тигани... Нееротична гледка. Фатална грешка е да тръгна да ги мия. Стресиращо е утрото да се измокри от пръски на чисти съдове.

   Старостта е любопитството на младостта, ината й да устоява и да изгледа филма до края. Въпреки моменти с лош превод или твърде силен звук.

   Възрастнитежени нямали неудовлетворени хормони и затова преливали от любезност. Констатиция на сладкодумна лелка в рубриката „За вашето здраве“. Наподобява заключителната част от некролог, в който по навик са пропуснали да напишат за сладкото чувство любов.Припомням си го и се смея. Цитат на годината!Не е лошо да го изпишат и закачат пред погледа на обитателите на домовете за стари хора. Любов ли споменах. На възрастта ми обикновено се боим да не настинем от течението и да не се подхлъзнем на изплюта чужда дъвка. Любовта е избягала като камък във водите на морето и след нея се е настанило неодобрението.Любовта... не изучих секретите й, но със сигурност ще потвърдя – непредсказуема е. И без да решавам глуповати тестове от рода на „Как да разберете дали сте подходящи един за друг“ осъзнах, че животът и любовта рядко са хванати ръка за ръка, а честичко приличат на клише.

 

   Черни точки играят пред погледа ми. Отмалявам. Къде е перваза да се задържа. Поемам дъх с корема, изпълвам гърдите и издишам. Повтарям. Оживях. Бива ме. Mърдам. Ще й размажа физиономията. На момента. Без премисляне. Вдишвам и замахвам. Моят глас ли е? Лошото влияние проличава. Гледам тъпипредавания и филми, и си развалям дисциплината на говорене. Деветдесет години упражнения, въздържане и хоп – излагация. Отивам в кофата за буклук с мислите си. Надявам се, че само моите уши чуват. Ако казаното естанало достояние и на други... сори! Не подслушвайте. Подлушването води до пристрастяване, а отказването от всякакви дроги си е гаднярска работа. Боли. До пресипване на гласа. Понякога до убийство на хората, дето държат да ти помогнат.

   Ако нещо не се открива по бързия начин, открива се по бавния. Не си давах зор да се сблъскам рамо в рамо с неприятната старост. Правех се на сляпа, на глуха, на неразбираща, на представител на чужда цивилизация. Не ща да умирам. Казвам го, защото като чуят рождената ми година и все живо си мисли, че съм купила билет за там и изчаквам от приличие преди да тръгна. Подобно на обичая да поседиш преди път. Минутка в размисъл да не си забравил най-важното. Не бързам. Здрава съм като колите, които ги правеха през миналия век. Блъскаш я, удряш се в мантинели и огради, падат отгоре й кранове, колата стои и не мърда. Не изпъшква. Пъчи се пред теб до омръзване. Изящна придобивка. Днешните са наблъскани с електроника и навъртят ли три години – задават се сервизи и монтьори с лакоми пръсти. Не ми се преселва в други светове, дори да намекват колко е отоплено там и какви благоухания се разнасят. Измисля ли начин ще отлагам безкрайно.

   Ще й размажа физиономията на смъртта.

   Мъжът ми е из просторите на онзи свят и срещата ни не ме привлича. Умря преди двайсет и две години. Свикнах да се оправям без него и ако наново ще се нагаждаме, изглаждаме характери, подостряме ръбовете си, не се натискам. Отказвам рандевуто. Ще отбия от магистрата по междуселския път. По-добре друсане и зяпане на пасторални пейзажи, но не скорострелно сблъскване очи в очи с моичкия. И със закопчан колан ще се ударя в предното стъкло. Виж ти, само си го помислих и ми изби херпес. На него му излизаше от злоба. На мен от нежелание да се видим. Колко сме различни, разбирай неподходящи. Разбрах го чак като умря. Не беше късно. Живея си свободно и без херпеси... до момента. Наистина схващам указанията за правилното и положително мислене. За да не се разкрасиш с херпес – никакви намеци за починали съпрузи. Миналото си е минало. Ти разтягай днешния ден, надявай се на утрешния. Ще го споделя със съседките, ако вече не са го открили.Не е по женски да архивират прозренията и да ги съхраняват в собствените сейфове. Нали сме от една общност, общността на веселите вдовици. Читави и оправни. Жени с ясно бъдеще. Освободени от заблуди. Влачещи миналото си с нов чифт пантофи.

   Ти винаги имаш време за още работа, ме урочасваха приятелки в младостта. И вярно – влюбих се. Сравнително късно. Трийсетте ме удряха отзад. Любовта се мерна пред погледа като въже и аз хванах въжето. Здраво го стиснах. Закатерих се и се намърдах в прегръдката на мъжа си. Да разделим въжето. Топлината му. Фатална грешка! Любовта, мернала се пред погледа ми, преоблечена като въже, не е била за мен. Да беше дегезирана като самолет, ято пеликани или дори книжни щъркели...биваше. А то – въже. Катериш се, слизаш, висиш – няма мърдане. Отгоре на всичко продължава да ме дразни и на сън.

   Били сме създадени да споделяме с друг. Били сме създадени да сме двама. Ами и аз така си го тълкувах. Ето ме подпухнала и ето отсреща образа ми в огледалото. Двете сме и се хилотим. Може да си изгубя картата за градския транспорт или любимата шнола с таралежче за косите, но чувството си за хумор не пускам от ръцете. Стискам. Привързани сме – нещо като връзките за обувки, не вървят една без друга.

   Накичена съм с дневен крем за лице, червило, руж. Сполучливо копие на коледната елха. Светим. Денонощно. Тя поне е включена в мрежата и лампичките й мигат. Моите батерии зареждам следобед за половин час и нощем. Чета в леглото си книга и доскучае ли ми заспивам. Бива ли го четивото – сънят ми се сърди.

   Мъжът ми се буташе да ме предпазва от непознати, да ме спасява, без да съм с никакво намерение да се давя. Плувам от корема на майка си. Той страдаше, без да си признава, от срещите ми с непознати, които прехвърляха върху мен страховете си и кой каквото му се намира в излишък. Заигравах се с чертите на хората. Съчинявах си забавление. От единия взимах смешния бретон, от друг близко разположените очи, четинестата коса или дебелите китки, от последния празнувал стогодишнината по мое време - миризмата на изпотено зверче, от следващия тенора на Пласидо Доминго. Вкопчвах се в образа и го съживявах всяка свободна минута. Е, не беше като мен сто процента естествен, но не ми пречеше. Вживявах се и не издавах забавлението си. Все пак, за да не ме предадат, признах на мъжа си тази хитрост. Фантазирането ми помагаше, но не колкото една пластична операция. Не се наканих. Отвън щях да младея, а отвътре да червясвам. Заблуда, за която да плащам от джоба си. Не и от моя.

   Мъжът ми, ревнив като повечето деца за играчката си, не ме разбра. Удостои ме с провлачено: „Не казвай на дъщеря ни!“ и ме изключи от обхвата си за безброй вечери напред. Искреността ми бе приета като заплаха. Сякаш напирах да нападам охраняемипристанища /разбирай мъже!/ и да ги присъединявам към нашият семеен съюз. Нищо подобно. Островът от двама ни се разклати. Не от земетресение. От моята искреност и неговите способности да преувеличава. Бракът ни заприлича на читател, питащ автора: „Какво искате да кажете с този разказ?“ Не се разведох. Безмислено ми се видя. Не бях хлътнала по някого и защо да стягам багажа си и да спретвам нова къща.След години се влюбих. Двамата се водехме семейни, особено той. Не преживях съдбата на разведена. Стовариха ми се други ремаркета с товари. И богатства.

   Самотата прави хората по-чувствителни, надзъртащи в себе си, обяснява известна психоложка по радиото. Не се ли сблъскват с погледите на другите,не се ли заиграват... се препарират в стъклото на прозореца и броят изневерите на тоя и оня. Познат или непознат – абе да върви аритметиката.

   Анна ме попита вчера защо добрите хора страдат. И без да съм енциклопедия отсичам – за баланс. Не счетоводен. Житейски баланс. Трябват определени тонове сълзи, въздишки, стрес. Тъпите не плачат. Гипсирани са не само в мозъка, в очите също. Задръстват околната среда. От тях сълзи не чакай. Чакай от добрите. Омръзна ми да съм добра за другите, да ги мисля, да ме предреждат. Ще ми се да си почина и да разгадая що за творение съм аз. Стига съм се взирала в останалия свят. Ще пукна, а не се познавам изцяло. Иначе бих ли се лъгала, бих ли грешала в излишък. Миналото тежи. Натежава. Важното е да му стовариш изненадващо на главата настоящето. Миналото кротва поне за пет дни.

   Ненавиждам празниците. Не ми се удава да празнувам. Критикувам се, че не усвоих изкуството да съм щастлива. Щастието е най-естествената човешка потребност, но изглежда не ми пука за нея. Липсват ми първите седем години... а и останалите по седем. Изрязвам празниците от календара си. Успявам да не се разчувствам всеки ден, че и година е минавала без да пусна сълза , но не означава, че подскачам от веселие. Явно някакъв пропуск в устройството ми. Не се ме видели навреме и не са ме върнали. Всъщност много са ме искали. Татко е чакал момче. Явила съм се аз и той ме гушнал. Още не бил осведомен, че съм с фабричен дефект. После се е примирил. Претръпнал.


   От текст, който пиша.





Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. nalia - Много ми хареса!
21.08.2016 08:04
:)
цитирай
2. knigolubie - Да продължавам ли
21.08.2016 12:02
Наталия, благодаря за отделеното време и мнението ти!
Пиши ми на имейла, ако желаеш! pandjaridish@abv
Искам да се свържем.
цитирай
3. nalia - Разбира се, че продължаваш,
21.08.2016 14:20
твоята Усмирителна риза носи безметежен покой, развързване от материалното, абсолютна волност!
И аз искам.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1099598
Постинги: 1158
Коментари: 516
Гласове: 1409
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829