Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.10.2016 01:07 - "Нямахме дете. Имахме любов"
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1445 Коментари: 1 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg



         Затворничката


  "Из романа "Някъде другаде", издателство Жанет 45


Знаех, че ще родя три деца. Синеоки и кестеняви - като мен. Моят любим е с къдрави светли коси и черни очи. Децата щяха да съчетаят от двама ни - неговия правилен нос и моя чип, тънките ни устни, голямото мъжко чело, розовите ми бузи и нататък както дойде. Хубави деца ще си отгледаме. Знаех, че ще са три. Даже различавах чертите им в преддверието на сънищата. Търсех сходни личица и се зазяпвах по чуждите. Нямахме дете. Имахме любов. В началото и двамата, много любов. След две години и четири месеца неговата започна да се рони като стар хляб и той я ръсеше не на птиците, а по жени. Не знаех при коя ходи. Не питах. Неидващото дете ме тормозеше. Скъсяваше съня ми. Синьото в очите започна да избелява от слънцето и от зяпането на самотните дни. Закръглеността ми се стопи, но не от горещините, а от загуба на апетит. Защо да ям? В мен не растеше нищо. Кого да задоволявам с протеини и белтъчини?

Нямахме дете. И любовта му я заняма. Намаляваше, намаляваше и остана само хапка. За чия уста по-напред? Заговори ми за раздяла. Сякаш се бяхме събрали на шега, за няколко танца, за флирт, за опознаване на характерите. Сякаш не си го заплюх още със самото виждане. Нали му казваха "несимпатичният", защото не премълчаваше, ако обиждат някого. Бях чула да сравняват очите му с въглища, които никой няма да вземе за отопление дори да му ги подарят. Черните му очи, които за мен бяха като две нощни пеперуди, надничащи зад пердетата, бъркаха в погледите на другите.

Три лета подред в планината при нас се качваше един дългокоско. Чудех се дали ушите или носът му са по-дълги. Помагаше на чичо си. Щял да става ветеринар. Интересуваше се предимно от себе си. Всички около мен се бяха наговорили да повтарят: "Колко е симпатичен, колко е услужлив!" Ако го гледаш отзад, защо не. Симпатичен? Не спираше да говори и да се хили. Приличаше ми на снимка - любуваш се на усмихнатия образ, уловен от мига, и няма сила, която да го размърда, или да му подвикне да те остави на мира. Симпатичния имаше замръзнало състояние на лицето. Лигльо, дето се мотаеше в краката ми и пълнеше с прах лятното време.

Влечеше ме да уча и аз за ветеринар, но след запознанството със Симпатичния се затворих в стаята. Погледнах се. Изоставена ли съм от съдбата и щастливите звезди? Държана на вода и хляб, прекосявала пустиня без камили и оазис минимум четири дни? Насинена от пренебрежението на мъжки очи? Какво общо ще деля с този? Здрава, работлива, силна жена, наследила от баща си максимата: "Мъжете обичат сто пъти повече комплиментите от жените". За жалост, не я прилагах и затова често си ближех раните. Със Симпатичния се целунахме два пъти. Отчитам го повече като опит и по-малко като грешка. Целувките пт ги биваше от характера му. Студени, меки и с аромат на какао.

Късен септември. Нито лято, нито есен. Кой ще надвие: горещините или прохладата? Денят намалява, топлината не. Вечерта в кафенето при докосването на ръцете и произнасянето на имената се разклатих като влак при дръпната ръчна спирачка. Ето, влюбих се. Аз се влюбих. Случи ми се. И на мен! Докато танцувах с друго момче, се наслушах на съветите му да избягвам кръстосването с новия. Викали му "несимпатичния". Ха, точно по моя мярка! Омръзнало ми беше онова захилено и препоръчвано дългоносче - бъдещ ветеринар. Поканих новия за следващия танц и не го пуснах, докато си тръгнахме. Въображението ми беше удовлетворено. Тялото ми усети непознато затопляне, а по гръбначния ми стълб някой се учеше на катерене. Драпаше нагоре с тежък багаж. Примерното момиченце в мен си бе отворило исканата книга в библиотеката и четеше ред след ред.

Ритуалът по влюбването не е ли като двата таралежа, оставени в градината ми? Само майка беше посветена в обожанието ми към тези бодливци. Избродираните върху блузите, чорапите и полите малки таралежчета издайнически информираха коя животинка обичам. Освободих таралежите от заграждението, където бяха оставени да се ухажват, и те се изпариха. А аз бях превзета крепост от новия - нищо, че той още не го знаеше. Момчето, което не избяга от мен след първите ми думи. Бях свикнала да ме напускат, но да остават - това вече беше нещо различно като преживяване. Тялото ми се запътваше към него, а той нямаше и представа какво изпитвам. Сигурно броеше колко пъти ще се изпоти или колко пъти ще въздъхне, преди да му поникне брада. Влюбена! Не беше ли като изгрев и залез в едно? Нали бях устата, щях да му кажа и да го попитам.

Майка ми, без предисловия и диплома на психолог, усети промяната. Спрях да се вмъквам в панталоните. Преоткрих полите. Захласнах се по цветовете. Оставях едно копче в повече незакопчано. Най-горното. Не отминавах огледалото и гребена. "Външната прилика заблуждава. Когато се влюбих в баща ти, си накупих женски дрехи. Невероятно е да отгатваш дали на втората или на третата минута ще те погали мъжка ръка под полата", насърчи ме тя.

Обичах го моят Несимпатичен и си чаках децата. Нашите деца да се появат зад деветте месеца или зад три по девет. Чаках си: кога скрита под грима, с весела, вързана кърпа на кръста си, търсеща песен за ободряване. Пеенето прогонва тъгата. Предизвикателно вдигах полата си нагоре и го насърчавах да се затича към мен. Чаках него и децата, а се появи болестта.

Любимите ми месеци са летните. Слънце, вода и разходки. Небе, в което къпането не е забранено. Насред лятото се присъедини към компанията и болестта. Любовта ни се ронеше на трохи из къщата и повече извън къщата, а сега, за да ни събере отново, дойде неизвестното. Лекарите гледаха встрани и употребяваха непонятни термини. Заключението гласеше, че ще продължат с изследванията. Диагноза - неустановена. Колкото повече надежди - толкова по-добре! За всеки случай препоръчваха много почивка и никакъв стрес. Витамини и стимулиране на имунната система.

С болестта той спря да споменава за раздяла. Раздялата и болестта не намираха общ език. Очите му пак ме видяха. Прозрачността ми изчезна. Изпълних се с плът и привличане. Кожата ми не служеше за покриване на дървени плоскости, а за даряване на огън. Спираше погледа си върху мен. Чувствах се като глобус, разглеждан за първи път. Въртях се наляво, надясно. Виж тук планините, познаваш ли многомилионния град, не отминавай реката! Прогледна отново. Забеляза ме. Дали таралежчетата, които ми подари, не убодоха ръцете му? Надявах се, че не съм напълняла, че не съм се оплела в бръчки като берачка на къпини, че не съм побеляла. Грозни и трътлести са другите, не аз. Аз съм момичето, с което тичаше към съботата и оставаше до неделята в чаршафите, парфюмирани с вино. Аз съм неговата предизвикателна танцьорка, най-добрият водач по любовните пътеки, майката на децата му. Сядаше до мен и държеше ръцете ми. Като в първите месеци на любовта ни.

Болестта му не ме изплаши. Станахме приятелки с нея. Не. Станах й слугиня. Поклоних й се. Коленичих и стоях в молитва по половин час. Понякога и повече, докато краката ми се отделяха от тялото и изпадах в безтегловност. Тя го стряскаше и го заставяше да остане с мен. Връзваше го за мен. Болен и отчаян не го искаха. Болен любовник, отслабнал и брадясал мъж не е за предпочитане. Цената му пада. Отива на последно място в класацията. Избираш друг или оставаш сама.

Болестта заслужи възхищението ми. Сутрешната ми чистота, преди някой да ме е видял и докоснал. Заслужи благодарността ми. Той се изправя леко, подпирам го с три възглавници и бавно пие отварата от невен, коприва и бял равнец.

В градината открих кръглата дървена масичка и я сложих под ореховото дърво. На сянка и на скрито. Изплетох венец от маргаритки и здравец. В центъра поставих голяма свещ с аромат на ванилия - такива свещи купувам. Харесвам миризмата им - на дом, на приготовление, на близост.

Олтар на болестта? Олтар на надеждата, че моят мъж си е мой и децата ни ще дойдат. Трите, които познавах от виденията си.






Гласувай:
2
0



1. fumiko - Какво да кажа? само едно: много с...
15.10.2016 11:43
Какво да кажа? само едно: много силлно...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1099580
Постинги: 1158
Коментари: 516
Гласове: 1409
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829