"Смятам, че книгата ще се хареса на много читатели, особено пък ако се въртят около 14 или 41 години. Чудесен български Young Adult – т.е. и за млади, и за стари."
Ааааа - ще се хареса и по-големи деца!
Всички неизменно чакаме светлите празници в края на годината. А заедно с тях идва и един литературен празник за българските детски книги – три нови заглавия от изд. „Горната земя”. След „Злостории”-те на Явор Цанев, ред е на „Часовникът, който върви назад” от Христина Панджаридис. Едно четиринадесет годишно момиче е пред прага на голяма промяна. Не само тази, през която минават всички тийнейджъри. В края на циганското лято Нина заминава с майка си за Франция. Но причините съвсем не са ваканционни, а пътуването, което предстои пред двете далеч не е клишираната туристическа обиколка с кафе, кроасани и изглед към Айфеловата кула.
Нищо, че тъкмо на върха на същата тази Айфелова кула бащата на Нина е поискал ръката на майка й. Сега този спомен е повече горчив, от колкото сладък. Защо? Защото ако в приказките влюбените живеят доволни и честити до края на дните си, то в живота нещата не винаги се случват по този начин. А Христина Панджаридис много се е постарала да държи сюжета близък до живота. И фактът, че там има часовниче, което упорито върви назад, ято зловещи гарвани и купища злощастни магии съвсем не пречи за реализма на историята. Зрънцето загадъчност и магия е просто отражение на магията, която всички ние носим в себе си под една или друга форма.
Да, фантазното и имагинерното настрана, „Часовникът, който върви назад” си е роман за съзряването, за сбогуването с детството, за прекрачването на прагове, за себеосъзнаването, за разбиването на илюзиите и силата да посрещнеш това, което те очаква отвъд тях.
Не обичам да поставям етикети на книгите, но ако „Злостории” е момчешкото приключение, то не ще и дума, че „Часовникът, който върви назад” е дамското четиво на „Горната земя”. И като казвам „дамско” четиво, съвсем нямам предвид някакъв шикозен чиклит за момиченца, въздишащи по френските парфюми и модни подиуми. Това е книга за отношенията между майка и дъщеря, и за моментите, в които тези отношения са поставени на изпитание от житейски бури и емоционални неволи.
От самото начало, стилът на Христина Панджаридис е топъл, задушевен и дори интимен. Главната героиня Нина има свой собствен уникален „глас”, който ми е интересно и приятно да „слушам”, и който ми звучи достоверно, при все че моят жизнен опит е коренно различен от нейния. А меланхоличните щрихи в илюстрациите на Милена Радева подчертават този специфичен тон.
Нина е изключително прозорлива, по онзи начин, по който са прозорливи младите хора – неподозирано за възрастните, които все се опитват да се скрият зад паравани от фалш и обиждат с преструвките си, които са уж за да ни предпазят. Да, Нина съзира първите бели коси край лявото ухо на МС (майка й Светла), но също така безпогрешно забелязва и пукнатините в сърцето й.
По един едновременно деликатен, но и безкомпромисен начин „Часовникът, който върви назад” засяга въпроси като раздялата на родителите, борбата с несигурността и търсенето на сила в подкрепата на ближните или в очите на отсрещните.
Може би някоя от дамите в екипа ни би отразила „Часовникът, който върви назад” далеч по-адекватно от мен самия, но се надявам, че понеже не се вписвам в традиционната за този тип книги аудитория съм успял да дам едно по-нестандартно мнение за романа. Смятам, че книгата ще се хареса на много читатели, особено пък ако се въртят около 14 или 41 години. Чудесен български Young Adult – т.е. и за млади, и за стари.
Книгокрил
