В памет на Катя Дакова
Видя намаленото австралийско каберне “Черен лебед”. Етикетът в черно и златно, с лебедова шия. Ще го купи за Стефан. Той обичаше червеното вино. И му викаха Лебеда. Верен приятел. Висяха на едно въже, а за алпинистите това е приятелството. Ти зависиш от него, той зависи от теб. Другото е зад планината. Другото е зад върха. Плати единадесет долара за виното.
Сипа си една голяма чаша. После още. Тъга. Усещаше тъга. Чувстваше я как лази по ръцете. Състояние за скучните хора. Но до утре ще премине. Сигурна е. Как й се ходи до океана, да послуша вълните, да намокри тъжните си очи. Да ги пребоядиса в синьо, в зеленикаво, в безкрайно. Но да слушаш вълните сама, не, не искам, казва си тя. Остава у дома и ще си пие виното. Няма същия ефект като водата - идваща и отнасяща излишното, но пък прилъгва болката и я праща на майната.
Стефане, защо не ми отговаряш? Пиша ти почти всяка вечер. Винаги ми е хубаво да намеря вест от приятел в кутията си за съобщения.
Днес имах спокоен ден. Работата ми вървеше леко, може би защото чистех за любимите си клиенти. Научих се да прилагам една хватка, за да минава бързо времето ми по къщите. Домакинстването не ми е дори хоби, затова си измислих да се сприятелявам с клиентите си. Получава се и времето изтича неусетно. Все едно помагам на познати, спори ми, не изпитвам съжаление, че изкарвам парите си така. За емигрантите всички почтени начини са добри. Махаш си очилата на гордостта и напредваш.
Извади снимките. Боже! Тук сияя – на връщане от Монблан. Не знаех на кой свят съм, но със сигурност бях на най-хубавия. Сбъднах мечтата си. Една от торбата.
Стефане, като дойдох в Америка, първата година ревях всеки ден. Май не исках много да дойда, но нали съм си авантюрист по природа, и скочих в неизвестността. Без парашут. Влюбена в поредния прекрасен мъж в живота ми. Обичах го с превишена скорост. И нали все превръщам дните си в празник, на него му дойде в повече енергията ми и не издържа. Отклони се към друга жена. Пожелах му щастие и си близах раните. Който ме видеше, разбираше какво е да мине пожар през влюбена жена. Но такъв е животът – едното върви с другото. Не съм го измислила аз. След раздялата приличах на ревящото магаре. Нощем излизах на паркинга, гледах колите и исках да тръгна нанякъде. Да си тръгна пеша към дома. Не знаех дума английски. Мразех го. После разбрах, че моето няма да го бъде и “настъпих педала”. Денем на работа, вечер на училище. Първата година не шофирах, защото като видех трафика на Флорида изпитвах не страх, а ужас. Ходех на работа и на училище с колело. По два часа плътно на ден. Задникът ми се умори, но страхът не. Тренираше за олимпийски шампион. Навивах се и установих, че преодоляването на страха става с правенето на това, от което трепериш. За първи път започнах да шофирам тук. Ела виж сега как карам колата – сякаш сме любовници.
Стефане, днес си купих билети за самолета. Ще пътувам на осми юли и на двадесет и трети обратно. Ще отида да видя вашите и ще поплувам в любимото ти езеро. Не се безпокой.
Купих подаръци за двете внучета. Те ще чакат каквото им нося, не мен, но аз съм наясно и не се притеснявам. Обичам да се раздавам, не да получавам. И затова често пропускам залезите. Не приемам, че денят си отива, а още имам сили за харчене.
Стефане, изпих виното, а меланхолията не изчезна. Дали не само аз си падам по кабернето. Оправям си леглото и ще се помъча да заспя. Утре ще ставам рано. В осем сутринта започвам трудовия си ден. Натоварен ми е вторникът, но не се оплаквам. Ще профуча и през него.
Стана и остави празната чаша на мивката. Прочете написаното на компютъра, принтира го и мушна листа в пощенската кутия, закачена на стената. Под нея бе урната с праха на Стефан, прегазен от пиян шофьор.
