Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.03.2020 10:34 - Неда Антонова
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1149 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 


ТЯ ИЗПРАТИ ЛЕВСКИ ДО БЕСИЛОТО

   Дяконът беше затворен в килия на втория етаж на казармата. Пред вратата стоеше часовой, а долу на входа – други двама. Докторът продума нещо на турски, заптието му подаде ключ и отстъпи встрани.
– Бог да е с тебе, момиче…
   Широка стая с висок таван и два прозореца с железни решетки. Легло, маса с кана на нея и леген под масата. Арестантът спеше покрит с войнишки шинел. Видях раната на главата му, вече позаздравяла, покрита с кафява коричка. Наведох се над него и изглежда съм го опарила с дъх, щом той се сепна, отвори очи…
– Лютиче…
Така ме наричаше. Защото съм била руса.
– … ти пак дойде…всеки ден идваш…
Гледаше ме, но не мисля, че говореше на мене. Докторът ме беше предупредил, че поради раната, Дяконът понякога бълнува…
– Тук съм…
Надигна се на лакът и чак тогава ме видя. И скочи толкова бързо, като че беше разбуден от изстрел.
– Тук си…ти… седни. Седни…Виж, имам стол за гости…
Засмя се. Същият, какъвто го помня.
   Взе ръцете ми и започна да ги гали с пръсти, като че пробваше кожата им на дебелина и гладкост… Прокара показалеца си по едната, после по другата вежда…започна да пише нещо по челото…
– Ще ме обесят, лютиче…
– Не говори така…
– Но по-добре бесило, отколкото да изгния незнаен в каторга…Поне ще умра в България и гроба ми всеки ще го знае…
– Тебе и сега всички те знаят…
– Предадоха ме…най-близките ми съмишленици…онези, дето съм ги заклевал в кръст и огън…Всичките. Само един ми остана верен…
– Кой? Ще го намеря…където и да е…Какво да му кажа?
– Кажи му, че го обичам!
– А името му…чакай, имам лист и молив…напиши го…всичко, което искаш да му кажеш...
Той сложи листа на коляното си и надраска нещо, после
погали написаното, както се гали заспало дете.
   Влезе лекарят. Приведен, уж усмихнат, а брадичката му трепери…
– Мило момиче, …да не изморяваме Дякона…
– За какво да си пестя силите, докторе!
– За да застанеш под бесилото така, както си стигнал до него, Левски ефенди…Даже никой да не те види, времето ще бъде там и ще гледа… А времето не само помни, но и припомня…

   Докторът ми даде знак да го следвам и си тръгна на пръсти.
– Постой, лютиче…още малко постой…
Прегърна ме така силно, като че искаше да ме вмести в себе си. Косата му миришеше на йод, а целувките му бяха кратки и твърди, като докосване на печат. Белязваше ме. През решетката блесна слабото зимно слънце. Той като че за пръв път го виждаше. Зарадва му се, посочи го с ръка.
– Виж…и слънцето също…
   Рязко ме откъсна от гърдите си, придърпа ме да застана до него – двамата рамо до рамо – като пред съд или пред олтар…Очите му ме огряваха с онази богова светлина, дето съм я виждала да струи само от иконите на Исус. И запя високо и силно като в катедрала…
- „Венчается рабиня Божия Евгения рабу Божему Василу…венчается раб Божий Васил рабине Божей Евгении…во имя Отца и Сина, и Святого духа…Амин…”
Там, на ръба между живота и смъртта…един миг, в който щях да остана заключена до края на живота си.
– Защо, Василе…
– За да сме заедно Горе, Евгения…
И пак. Притиснати, двамата с общ дъх, с общ пулс…невинни като току-що сътворени…Той прегръщаше живота, аз прегръщах смъртта.

   Обесиха го на 6 февруари 1873 година, вторник, пазарния ден на град София…
Остана ми само онази бележка – до неговия най-верен приятел…

   На кого да я дам ?! Нямаше ни име, ни адрес…

   Разгънах я.

   „НАРОДЕ МИЛИ !!!!”

    Из романа „ПЪРВИЯТ СЛЕД БОГА" изд. ”ФАКЕЛ”




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2012189
Постинги: 1510
Коментари: 722
Гласове: 4263
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031