МАЛКИ ЧУДОВИЩА

   Момчето слезе от влака. Огледа се за сестра си. Тя не му е истинска сестра. Родена е от друга майка, но са с един и същ баща. Баща, който не е виждал отдавна.

   Преди седем години дойде да му честити петдесетгодишнината. Съмняваше се, че ще го намери трезвен. Мислеше да провери първо в кръчмата, но от почтеност тръгна към дома. Беше пиян, в къщата. Първо чу крясъците му и после видя да ръкомаха и налива чаша на някого. Не влезе, а изпрати камък за поздравление. Прозорецът се счупи. Клекна в тревата. Никой не се поинтересува за човека, изпратил камъка.

   А днес ги викаше. Писмото тежеше в джоба на сакото му. Кърваво или жалко писмо? Нито едно от двете. Закъсняло и търсещо прошка.

   Сигурно е болен. Неизлечимо болен след годините алкохол. Или се е запътил да им подели наследството си, а самият той да замине в неизвестна посока. Някъде, където сервират напитки  без прекъсване.

   Сестра му я нямаше. Поне не с влака. Защо ли допусна, че една красавица като нея ще пътува с обществен транспорт. Беше привлекателна на безкрайна степен, както я определи колегата, учителят по изобразително изкуство.

   Пътят към къщата криволичеше, насипан с малки камъчета. Със зеленина наоколо. Път към миналото.

   И преди да се обърне разбра, че шумът от колата е на сестра му. Сърцето му на полубрат издумка. Животът е прекрасен, искаше да го каже на френски, но тя нямаше да го разбере. Освен ако не влиза в някой от текстовете на разводнените песни, които пееше по ресторантите. Сестричка – певица. Странно семейство образуваха. Баща – неизтрезняващ, бивш машинист на влак, после уволнен. Прехраната си изкарваше с игра на покер и бране на гъби - в мигове на размисъл.

Два пъти разведен и създал две деца.

   Днес отделил време да ги срещне и прегърне... хайде, бе! Невероятно. Сто процента, че е написал писмото в трудното мотаене между изтрезняването и жаждата за алкохол.

   Певицата слезе от Ауди-то си. Помаха му да я изчака. Сестра картинка. По външен вид. А вътрешно и двамата бяха едни скрити нещастници. С баща в удостоверението за раждане. Но си имаха майки. Неговата го обичаше. Надяваше се, че и тя е случила поне на майка. Съдбата понякога компенсираше едни недостатъци с лихви от другаде.

-        Да не е приумирал? – поздрави тя. И изпъна надолу късата си пола. Жест на притеснение. Беше го засичал в учениците си.

-        Не вярвам. Но истината е, че не знам. Ще разберем.

-        Ако влезем.

-        Имаш идея?

-        Да. Да попеем отвън, да му дръпнем по няколко псувни и да му обърнем гръб! Както и той на нас.

-        Ти си му сърдита след толкова години?

-        Никога не съм му се отсърдвала! Даже си поръчах да ми направят песен за изоставените деца.

-        И ще му я изпееш? Едва ли си готова.

-        Готова съм да му се...

-        Стоп! Да звъннем и да видим какво ни очаква.

   Преди да натиснат звънеца вратата се отвори. Висока жена с големи сини очи ги гледаше и като че ли срявняваше приликата им.

   Новата любов на бащата? Той предполагаше, че друга ръка е писала писмото. Почеркът говореше за сдържаност и разбиране. Дори за доброта. А къде в неговия биологичен баща доброта.

-        Аз ви повиках. Добре, че дойдохте! – посрещна ги нейният глас. Приличаше на гласа на майка му. Надяваше се да не е майка на поредното захвърлено отроче.

-        Новичката? Баща ми не си поплюва. Не държи харема си празен! – почти изпя сестра му.

-        Не съм любовницата.

-        А, да, болногледачката!

-        Не ви се сърдя за тона. Разбирам ви. Баща ви е отчаян и затова написах до двама ви. Страхувам се за живота му.

-        Алкохолът не му ли е вкусен още?

-        Влезте и ще ви разкажа.

-        Него няма ли го? В кръчмата е, нали? Защо ли питам? – не спираше монотонната си песен момичето.

-        От години не ходи в кръчмата.

-        Пие си у дома? Това е новина!

-        Той не пие.

-        Да не е преминал на наркотици?

-        Вие? Моля ви, замълчете. Случиха се разни неща и спря да употребява концентрати.

   Синът и дъщерята прекрачиха прага на бащината къща. Като деца и двамата бяха живели тук за кратко. Седнаха на отделни столове. Жената стоеше права. В очите й нямаше болка, а огън.

   Учителската му наблюдателност се плъзна по голямата библиотека. Не помнеше баща му да чете книги. Променил ли се е? Жената е успяла да го очовечи? Ако го беше отвела на самотен остров, вероятно би имала успех, но тук, на триста метра от кръчмата. Отговорът навярно е, че тя обича да чете и книгите са нейния свят.

   На ниска масичка лежаха шест книги от нашумяла поредица криминални романи. Колежките му си умираха за подобни четива.

   “Синковецът от предградията” спечели и награда за най-купувана книга преди две или три години. Той също я прочете. Сети се, че авторът пише под псевдоним и това подклаждаше още страстите. Но романът си струваше.

-        И къде е скъпият ни баща? Защо се крие? На крака сме му дошли! – стресна тишината момичето. – Едва ли ме е повикал да му попея.

-        Той е в неведение. Няма представа, че сте тук. Напоследък говори за смъртта, за болестите си. Има още малко работа и се боя да не посегне на себе си.

-        Работа? Каква работа? Баща ми не си падаше много-много по труда.

-        Той... той се промени.

-        Аха! Вие му въздействахте с вашата любов. Вие му отрязахте ръцете, за да не пие.

-        Той спря сам. Не съм му забранявала.

-        Къде е той? Къде е татенцето? Няма ли поне малко интерес да ни хвърли едно око. Колко сме пораснали!

-        Сега ще го предупредя, че сте дошли. Ако изведнъж ви види... ще се развълнува.

-        Без увертюри. Татенцето има нужда от шок!

-         Елате след мен. Кабинетът му е по стълбите надолу.

-        Кабинет? Вие за кого говорите? Баща ни и кабинет са две крайности.

   Жената почука.

-        Имаш гости. Синът и дъщеря ти са тук. Можем ли да влезем?

   Отвътре се чу шум. Падане на предмети. Прокашляне. В рамката на вратата застана побелялата буйна коса и сбръчканото лице на мъжа. Подпрян на бастун. Нищо общо с детските спомени. Много далечни наивни случки и много остарял баща.

   Жената го прегърна. Той се усмихна. Синът откри тръпчинката на дясната му буза. По наследство беше преминала и в него. В стаята се очертаваше бюро и нахвърляни изписани листове. Няколко рафта с книги. Какво ставаше с баща му? Метаморфозите съществуваха във въображението. Действителността раняваше с ежедневни порции от чалга и мирис на пот.

-        Аз пишех – мигаше и бавно навлизаше в реалността. – Децата ми? Боже, вие сте се сетили за мен.

-        Занасяш ли се? – отразя го певицата. – Идваме неслучайно. Бяхме поканени.

-        Татко, какво пишеш? Радвам се, че вече не пиеш! -  приближи с думите си синът.

-        Преди шест години и осем месеца блъснах баща ви с колата си. Бях пияна.

-        Пияна блъснала пиян? О-о-о! Става за песен. Хитова.

-        Оттогава... е, по-късно, заживях при него.

-        Видях себе си чрез нея. От една страст преминах към друга, по-безопасна. Пиша.

-        Тези, криминалните книги, твои ли са? Заглавието на последната ти “Малките чудовища” ми звучи познато?

-        Да. Значи не си забравил, че ви казвах така на шега? Към края на седмата съм. Децата ми! – мъжът извика, осъзнал какво се случва, а навън вятър или предчувствие развижи дърветата.

   Жената изчезна от обкръжението им. Когато сестрата тръгна да разглежда къщата и да сверява спомените си я намери с чаша в ръка, а до нея шише, на път да пресъхне. Тя не я погледна, а с безразличието на непозната каза:

-        Пие ми се. Да си муза е отегчително занимание.