Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07 06:45 - "Откога не си си показвал рогата?"
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 596 Коментари: 0 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  

   Meтеоролозите напомниха, че топлите слънчеви лъчи от утре ще бъдат заменени с проливни дъждове и спадане на температурите, и приканиха населението да се развлича до тъмно и до пълно изразходване на силите.

   Давид не обичаше да го съжаляват или смятат за чудак, но напоследък се измъчваше защо са му знанията и уменията, след като в кризисни моменти не му подават следа, която да хване и да излезе на правилния път. Този негов калпазанин не се мяркаше из къщата и той наместо да се радва и безгрижно да се отдаде на пушене и носталгия по славното си минало, обикаляше жилищната площ, надничаше къде ли не и се ослушваше. „Ела зло, че без теб е още по-зле“, скрибуцаше със загрубелия си от тревога глас и отвори нахъсано външната врата. Никой не стоеше на прага, никой не се задаваше, докъдето погледът му стигаше.

   От медицинска гледна точка Адам имаше сърце, но то не взимаше участие в изборите му. Бе избутано някъде най-отзад, зарито от телесни боклуци, сърцето на Адам – незначителен орган, част от анатомичното съдържание. Невинното на възраст и вид момче, разряза с ножица надуваемата жп гара и локомотивът, който изработи за него. Машината изпускаше гъст пушек с дъх на липа /предпочитаният чай на рано починалата му съпруга/, фаровете намигаха през две секунди и се движеха по елипсовидната линия на изхвърления от коридора паркет със скорост по избор. Колелата за локомотива свали от бракувани въртящи се столове, които пазеше в знак на почит за свършената от тях полезна работа.

   Мотаенето не бе присъщо на Давид, нито пък ядосването. На неговата възраст паметта кристализира и човек си спомня по-ярко събитията отпреди години, а не станалото вчера. Рискуваше ли, че изневиделица в най-неподходящия за нервите момент, му просветна каква ценност се намираше в дървения склад зад къщата? Нямаше да е разточителство на времето, време в изобилие, да се отбие, да отмахне паяжините и смути покоя на духовете. Мускулите ще протестират, задъхването току-виж отбележило поредната си победа, но не и златен медал, но той е навита пружина и не се отказва. „Пенсионерите не са за щадене, тръгвай и тършувай, старче!“, бодряшки хвана израслата с трева пътека към постройката. Задрямал ли беше до днес, чавка ли му изпи мозъка, да не се сети, че е подвижен, самостоятелен, с техническа памет и между живите. Арнолд Шварценегер в „Ченге в детската градина“, комедия от 1990 година, красноречиво се справи с дечурлигата в Орегон и хвана престъпника, а пред него се мотаеше един-единствен внук и му въртеше номера. Раздразненият му поглед и зениците, разширени от гняв, се изпариха в мига на отваряне на скърцащата врата на склада. Умората и претоварването бяха дреболии, отказваше да чака и да трепери. Самият той, слисан от куража си, махна енергично брезента и отдолу с умиление откри по местата им старите си „бойни другари“, иронична забележка от баща му, когато видя къде, как и с какво си пилее нощите сина му. Връстниците на Давид сваляха момичета, напиваха се, пробваха забранени удоволствия, а той чертаеше и сътворяваше машини, които никога не получиха благословия и шанс. Според баща му „Тиха вода си и най-опасна“, „Куца ти логиката и практичността, сине“ бяха убедителни думи и необходимата подкрепа, за да „Зареже сладникавите си проекти“ - надуваеми и спретнати от сглобяеми части хеликоптери, мотори, колела и двуместна кола. С течение на времето Давид осъзна, че баща му е бил наясно какви евтини приспособления за предвижване е измислил синът му, но е прозрял непреодолимите пречки пред вкарването им в масово производство. Нуждаел се е от сина си като от боксова круша, за да го наскърбява, предпочел е наместо да му извие врата веднъж завинаги, да го стъпква редовно и профилактично. Двамата бяха военни, а не някакви си радетели на нескъпи и практични джунджурии за улесняване бита на населението. Баща му се застрахова, изготвяйки договор и подписите им се завъртяха под документа, изрично забраняващ „Употреба на разработките в срок от двайсет и пет години“. Изминаха два пъти по двайсет и пет и отгоре – ръцете го засърбяха да си припомни младостта, будуването и преклонението пред съвършенството на техниката - най-скъпите му притежания. Налагаше се да избере между сглобяемия или надуваем хеликоптер, които се движеха със слънчеви батерии, вода или захарен сироп - дилема за закърнели, невлизали отдавна в употреба мозъчни клетки. Представи си колегите от някогашния отдел по изобретенията да се подсмихват и разменят красноречиви погледи, да коментират иронично: „Параноичният старец ни сплашва“. Избра надуваемия хеликоптер заради лекотата му и на мястото на пилота постави кукла с перфектно оформена заострена брада и рижава рехава коса, а за да е по-забавно, върза на врата ѝ лилаво шалче. Той седна на другата седалка и с ръчката от престаряла машина за ръчно мелене на десет килограма кафе, задвижи перките. С двата си крака завъртя педалите, копирани от водните колела в езерото, където киснеше в свободните си детски бягства от реалността, и машината се разигра. Почувства как кръвта му от червена променя цвета си в тъмносиня и носът му се изви надолу, зачервен от възбуда. Издигайки се над недвижимия си имот, се сети за неслужещата за нищо новина, че годишно във Франция петнайсет хиляди души се подлагат на пластична операция на носа и признават, че след промяната им потръгва. Искаше му се да измести оста на земното въртене за минута или със свои сили да закичи горе дъги, балони и водни лилии до следващото градче. Подобни дивотии обясняваха сковаността на живота му и прекаленото седене и лежане в къщата. „Къде отивам, за къде съм се разбързал?“, си повтаряше, докато самоувереността му се завърна. Искаше да поговори с някого, да се види с човек, който да разбие измислената стена пред него и най-вече съмненията му, че не е обичан, пренебрегван и онеправдан. Вместо да се наслаждава на отсъствието на Адам, той бе пометен от вихъра, забъркан от внука му. Поздрави се, че послуша редовно заглушавания си вътрешен глас и излезе от дома. Животът е труден понякога – особено когато не схващаш разликите между изоставен и спасен. Споделената любов е най-сладката част от земния престой и щом се разделиш с нея, останалите парчета не пасват и нагарчат.

   С жена си спадаха към малкия кръг щастливци, за които сутринта и вечерта бяха еднакво очаквани и обичани. Жена му… съзираше прилика между нея и Нора, едва в старостта дръзваше да го констатира и признае. „По-добре късно, отколкото ненавреме“, сдържано се захили над срамежливостта си, недостатък известен на малцината му някогашни приятели, и му олекна. Както Брус Уилис от филма „Петият елемент“ (1997) щеше да спаси не Мила Йовович във футуристичния Ню Йорк, а себе си и достойнството си. Старата си любов към неподчинението и белите.

   Управлявайки хеликоптера на зигзаг (кога престана да се забавлява?), прелетя над потъналия в разнообразни нюанси на зеленото квартал, мерна бяло-кафеникавите контурите на кметството, зазяпа се в едва лазеща с патериците си жена и черна болонка, подтичваща до нея, и с ненакърненото си зрение улови в обсега си познат силует. Андон Попов подхвърляше с лявата си ръка нещо на затулената край елхите пейка и едновременно четеше. И без оптически мерник би се заклел, че е кулинарната рубрика на градския вестник „Новините за теб“. Давид наду с уста таралежчето, част от всевъзможните му закачки за отвличане от ежедневните задължения, сниши хеликоптера и определил точно параметрите, изстреля животното с прашката. Както в най-хубавите години на експериментиране без знанието на баща му, таралежът тупна в скута на мъжа, той изпусна от изненада четивото и нещото, което не бе каквото и да е стъклено топче, костилка или орех за масажиране на свръхчувствителните точки по дланите, а сиво кълбо прежда. От високото Давид му помаха с надут предварително гълъб, не се бе сетил за бяла кърпичка, застопори машината, натискайки с десен крак педала, който отваряше парашут от десет пожертвани за каузата мъжки чадъри, и спусна стълбата, по изключение ненадуваема, а купена на промоция от бутика „Направи си сам“.

   Андон Попов се огледа, колкото да затвърди самочувствието си на изключително поласкан от съдбата чиновник, остави кулинарната рубрика с безинтересните рецепти за био-супа от комари, пуешко със зеле и кейк без яйца на пейката, и с кълбото прежда стъпи на първото стъпало. Отгоре Давид завъртя ръчката за стълбата и мускулите му за двайсет и три секунди (рекорд от студентството… но с жалките осем секунди в повече!) изкачиха гостенина до кабината.

-         Откога не си си показвал рогата? – наместо поздрав запита Давид, видимо подмладен, без намеци, че ревматизмът не го оставя без наблюдение, без призиви за умереност, раздавани в изобилие от кардиолога му. Чувстваше се фантастично, сякаш докосваше седмото небе, даже осмото. Копнееше за стария живот, за неомръзнали му дивотии, неудовлетворен от настоящето.

-         Обичайно ли е пилотите да са леко ненормални? – подобаващо, влизайки в неговия тон, отговори Андон.

-         За предпочитане е – не остана длъжен на закачката пилотът. Двамата се захилиха като буйствали и избягали от местопрестъплението юноши.

-         Няма да ми го връщаш двойно, нали?

-         Хайде, че местата могат да свършат – още по-ентусиазирано отвърна Давид.

-         Имам ли друг изход, освен да съм послушен? – не преставаше да се закача Андон. – Какъв късмет да седна на пейката днес!

-         Какъв малшанс да се отбия над парка – затвори му устата пилотът, отдаден изцяло да придвижва машината напред.

   Напоследък Давид се блазнеше от съмнителната възможност да навести сервизната база на митницата на белите, дегезирана под табелата с едър шрифт „Хранилище“, а под нея със значително по-маломерни букви, четивни единствено при максимално доближаване: „Влизане само за служебни лица и след предварително позвъняване“. На входа от червени тухли имаше бакелитен панел с три звънци. За изкушените и надничащи през зеленикавата мрежа, висока над два метра и подсилена със засадени бодливи храсти, гледката предоставяше десетки разбити вертолети с лющеща се боя, разхвърляни върху асфалтирана площадка, а в средата желязна врата осведомяваше, че в сградата зад нея вероятно не е разположен бар и не всеки посетител е поканен да влезе. 

   От романа "Оплети и разплитай", издателство Екрие



Гласувай:
9
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1154403
Постинги: 1252
Коментари: 589
Гласове: 1849
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31