Постинг
19.05.2014 23:56 -
"Един момент е цяла вечност"
Автор: rosenschwarz
Категория: Тя и той
Прочетен: 1191 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 20.05.2014 00:10
Прочетен: 1191 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 20.05.2014 00:10
08:02ч.
Поредната сутрин.
Дъждовна и мрачна. Вървя по Витошка, тя е пуста сега, а капките блестят по дърветата. Личи си, че е пролет. Зеленината изпъква на фона на мокрите улици.
Някакви полубудни хорица от общината ентусиазирано мият улицата след навалелия дъжд... "Колко безсмислено", мисля си аз, но нямам предвид машината, нито мрачните хора около нея с пластмасовите чаши в ръка, пълни с кафе, които едва забелязвам. Съзнанието ми е много много далеч от минувачите, от кафето, което трябваше да си купя преди две преки, и от цигарата, която все още стои незапалена в ръката ми. Забравила никотиновия глад, къде се намирам и на къде отивам, вървя и се усмихвам тъжно сама на собствените си мисли. А те препускат бясно, но все около едно нещо се въртят .. или по-точно около някого. Вървя, но не виждам нищо около себе си, освен теб, разбира се. Излъгах, дори и теб не виждам... но те усещам. Споменът за теб, за докосването ти, за прегръдката ти .. толкова е пресен, че все едно си до мен. А са минали часове, но онова биещо нещо в гръдния ми кош не иска да забави ритъм. Сякаш точно в този момент устните ти съвсем леко допират моите, точно както обичаш да правиш. И онази въздишка, болезнено изтръгнала се, сякаш я чувам точно в този момент в ухото си. Сякаш лицето ти отново е заровено в косите ми.
Спомените ми препускат и не ме чакат, не мога да им се насладя никога. Безмълвно моля съзнанието си да забави ход, за да мога да те почувствам за по-дълго време. Един миг не е цяла вечност, а как ми се иска да е така сега. Противореча си, та нали това е моето мото?! "Колко безсмислено", мисля си докато минавам покрай абсурдният труд на хората край миещата машина. "Също толкова безсмислено, колкото и да си представям, че този път това между нас ще е различно". Разтърсвам глава, заблуждавайки се, че това физическо действие ще ми помогне да се оттърся от мислите си. "Но не е ли това целта на спомена? Да премине като вихър, за да може да дойде пак.. и после пак .. и после пак. За да се осмисли добре и да стане ясен като бял ден, и да се извлече най-доброто от него..." А колко много са ми нужни тези спомени .. не за друго, просто защото те няма. Имам нужда от тях .. всеки ден, всяка минута .. и не ме интересува, че изпускам пряката, където трябва да свия, нито че цялата съм подгизнала от дъжда, нито че цигарата, която стискам в ръката си отдавна не става за нищо, още по-малко, пък че ще закъснея. Единственото, което ме интересува е вкусът на устните ти, дъхът ти, лазещ по врата ми, докато ме прегръщаш, погледът ти, когато бяхме спуснали предните седалки на колата ти и мълчаливо се гледахме. Помня начинът, по който ме гледаше .. чудя се дали и друг път си ме гледал така, а аз просто не съм забелязвала ...
"Почакай! Спри! Не си отивай!..." Но е късно, споменът вече го няма, и всичко започва отначало. Всяко докосване, всяка целувка, всяка въздишка, всяка прегръдка, всяко произнасяне на името ми от теб ... тези спомени ме правят толкова щастлива, и толкова нещастна едновременно.
"Трябва да спрем да крадем моменти" - помня твоите думи. Трябва да престана да крада спомени и да се захранвам с фалшиви надежди. Но истината е, че без тях всичко е сиво, нищо няма значение, а теб те няма ...
Осъзнавам, че не само съм на края на улицата, но и че съм почти на средата на булеварда, перпендикулярен на нея. В такъв момент бих се зарадвала, че колите стоят пред червената светлина на светофара, но сега сякаш дори и това няма значение. Връщам се, не искам нищо никога да помрачи тези спомени, искам вечно да остана в тях. Но зная, че не мога.
Дълбока въздишка се прокрадва тихо. От онези, болезнените. Отпивам от ментовия чай до мен. След два дена е първата ми матура, утре трябва да стана в 06:00ч., а вече е 23:38ч. ... Опитвам се да се съсредоточа над материала ... Не трябваше да пиша този смс. Каква глупачка съм. И всеки път, когато телефонът ми светва, усещам как сърцето ми трепва. Какъв умен телефон, известява да не се притеснявям, че клавиатурата ми се е заключила автоматично. Няма страшно.
И чакам. Глупачка. Отпивам за последен път и загасям нощната лампа. Нека мракът ме погълне и измие мислите ми... До утре сутринта.
Поредната сутрин.
Дъждовна и мрачна. Вървя по Витошка, тя е пуста сега, а капките блестят по дърветата. Личи си, че е пролет. Зеленината изпъква на фона на мокрите улици.
Някакви полубудни хорица от общината ентусиазирано мият улицата след навалелия дъжд... "Колко безсмислено", мисля си аз, но нямам предвид машината, нито мрачните хора около нея с пластмасовите чаши в ръка, пълни с кафе, които едва забелязвам. Съзнанието ми е много много далеч от минувачите, от кафето, което трябваше да си купя преди две преки, и от цигарата, която все още стои незапалена в ръката ми. Забравила никотиновия глад, къде се намирам и на къде отивам, вървя и се усмихвам тъжно сама на собствените си мисли. А те препускат бясно, но все около едно нещо се въртят .. или по-точно около някого. Вървя, но не виждам нищо около себе си, освен теб, разбира се. Излъгах, дори и теб не виждам... но те усещам. Споменът за теб, за докосването ти, за прегръдката ти .. толкова е пресен, че все едно си до мен. А са минали часове, но онова биещо нещо в гръдния ми кош не иска да забави ритъм. Сякаш точно в този момент устните ти съвсем леко допират моите, точно както обичаш да правиш. И онази въздишка, болезнено изтръгнала се, сякаш я чувам точно в този момент в ухото си. Сякаш лицето ти отново е заровено в косите ми.
Спомените ми препускат и не ме чакат, не мога да им се насладя никога. Безмълвно моля съзнанието си да забави ход, за да мога да те почувствам за по-дълго време. Един миг не е цяла вечност, а как ми се иска да е така сега. Противореча си, та нали това е моето мото?! "Колко безсмислено", мисля си докато минавам покрай абсурдният труд на хората край миещата машина. "Също толкова безсмислено, колкото и да си представям, че този път това между нас ще е различно". Разтърсвам глава, заблуждавайки се, че това физическо действие ще ми помогне да се оттърся от мислите си. "Но не е ли това целта на спомена? Да премине като вихър, за да може да дойде пак.. и после пак .. и после пак. За да се осмисли добре и да стане ясен като бял ден, и да се извлече най-доброто от него..." А колко много са ми нужни тези спомени .. не за друго, просто защото те няма. Имам нужда от тях .. всеки ден, всяка минута .. и не ме интересува, че изпускам пряката, където трябва да свия, нито че цялата съм подгизнала от дъжда, нито че цигарата, която стискам в ръката си отдавна не става за нищо, още по-малко, пък че ще закъснея. Единственото, което ме интересува е вкусът на устните ти, дъхът ти, лазещ по врата ми, докато ме прегръщаш, погледът ти, когато бяхме спуснали предните седалки на колата ти и мълчаливо се гледахме. Помня начинът, по който ме гледаше .. чудя се дали и друг път си ме гледал така, а аз просто не съм забелязвала ...
"Почакай! Спри! Не си отивай!..." Но е късно, споменът вече го няма, и всичко започва отначало. Всяко докосване, всяка целувка, всяка въздишка, всяка прегръдка, всяко произнасяне на името ми от теб ... тези спомени ме правят толкова щастлива, и толкова нещастна едновременно.
"Трябва да спрем да крадем моменти" - помня твоите думи. Трябва да престана да крада спомени и да се захранвам с фалшиви надежди. Но истината е, че без тях всичко е сиво, нищо няма значение, а теб те няма ...
Осъзнавам, че не само съм на края на улицата, но и че съм почти на средата на булеварда, перпендикулярен на нея. В такъв момент бих се зарадвала, че колите стоят пред червената светлина на светофара, но сега сякаш дори и това няма значение. Връщам се, не искам нищо никога да помрачи тези спомени, искам вечно да остана в тях. Но зная, че не мога.
Дълбока въздишка се прокрадва тихо. От онези, болезнените. Отпивам от ментовия чай до мен. След два дена е първата ми матура, утре трябва да стана в 06:00ч., а вече е 23:38ч. ... Опитвам се да се съсредоточа над материала ... Не трябваше да пиша този смс. Каква глупачка съм. И всеки път, когато телефонът ми светва, усещам как сърцето ми трепва. Какъв умен телефон, известява да не се притеснявям, че клавиатурата ми се е заключила автоматично. Няма страшно.
И чакам. Глупачка. Отпивам за последен път и загасям нощната лампа. Нека мракът ме погълне и измие мислите ми... До утре сутринта.
Тагове:
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 3
