Да си излееш душата с признания какво мислиш за най-новата книга на писателя е като да гледаш на кафе. В притеснение си ще налучкаш ли очакванията или единствено ще разочароваш, ще разбереш ли правилно и до край вложените емоции и замисли... след чашата ще си поръчаш ли още от същото...
Не е ли писането на рецензия разбор на среща?
Среща с непознат, в друг град. При неочаквани обстоятелства? С обремененост от представи и наследствени клишета?
В случая, по-конкретно, среща с някого, когото виждаш от време на време, защото лично за мен книгите на Андрея Илиев не са уравнения с много неизвестни.
Познавам стила му на разказвач: задъхан, задълбочен, ироничен, на места по-описателен – без да е досаден, другаде рязък, но не и повърхностен и лишен от разбиране.
Впечатлена съм от смесването на самоиронията и критичният страничен поглед – още от “Когато един мъж е на колене”.
Андрея Илиев умее да пише и хумор, и да издърпва фантазията ни до повдигане на пръсти и отлепване от земята, и да ни шляпва отрезвяващо... не, не с ръката си, а с думите на историческите реалности, които е проучил и интерпретирал. Той не парадира с излишна фрагментарност и не ни набутва пред погледа тежестта на действително станалите събития минута по минута... Станалото е изходна точка, от която действието тръгва, засилва се и отпращва в непредвидена посока.
При разследване криминалистите не се интересуват от историята, а от доказателствата. Но историята, историята събужда творческото въображение, което осветява отсъствието на улики и измайсторява поводи за насладите при четенето.
Ромънът “Сбогом, Агата Кристи” е със звученето на многогласен хор, който възприемаме хармонично.
Паралелно писателят ни разказва три истории. Истории преплетени и обвързани една в друга. Зависещи от всяко действие или бездействие на героите.
Исторически документи, истински персонажи, недоизказани предположения, скрити и премълчани зад гърба на историята факти, въображение, отлична игра на мисълта и таланта... и вниманието ни е пленено.
Миналата година излезе “Атентатът в Света Неделя и терористите” и навярно авторът е бил изкушен да интерпретира отново, но от по-различен ъгъл събитието и съдбата на две исторически лица – цар Борис III и Георги Димитров. Но сега романът е като продължение на сухата и непроменена фактология с предположения “Ами какво се е случило тогава? Защо всички пазят мълчание! От благоприличие или от неудобство?”
Намесени са съветското посолство в Лондон, приготвената от българска и руска страна огромна сума – 10 хиляди английски лири за един компрометиращ документ и един диктофон със запис. Единайсетте дни на изчезване на кралицата на криминалните романи Агата Кристи е повод да се “запознае” с останалите герои и възможност авторът да даде и своята версия на необяснимото до сега мълчание какви ги е вършила дамата и толкова ли е било страшно и неразумно, не за вярване, за да го запечата с мълчание завинаги. А може би, а защо не да е било точна така? Точно както го е описал Андрея Илиев?
Разказът на капитана от запаса Боян Беронов се води от първо лице.
Сюжетните паралелни линии на Артьом Батлай и на писателката Агата Кристи от трето лице. Този стилистичен похват раздвижва фабулата, придава ритмичност и бързина на интригата, и не без значение – не те оставя да скучаеш и да загъбрваш страниците, за да стигнеш до края.
Началото ни отвежда с влака “Ориент експрес” към Лондон, но на Триес един от главните ни герои се прикачва за Виена. Говорят на руски, български и английски. Картините се менят, има преследване, страх, подозрения, криене, оглеждане, тайствени съобщения в “Таймс”, манипулации, малко кръв и смърт. Няма спиране, скука, сълзливост и излишна сантименталност.
Героите са обрисувани точно, с характерните за всекиго черти, без да ни натоварват с изброяване, а да оживее пред нас човекът и неговата съдба. “Агата си взе за компания куче – един териер, който кръсти Питър.” ,“ Не се уплаших. Не. Това чувство го загубих някъде на фронта. След оня случай на Каймакчалан. Просто някаква смесица от злоба, униние и примиреност.”, “Очите на Белоземски бяха като тези на змията – черни и безизразни. Колкото и да се взираш, няма да откриеш нищо – животът се е оттеглил с всичките си радости и мъки от тях.”
Срещайки се, основните герои се преценяват, някои се опитват да се възползват от положението /Максим Данаилович Сахаров/, други Агата Кристи и Боян Беронов да си помогнат взаимно и въпреки споделения ужас да останат живи.
Един добър, четивен, забавен, заслужаващ времето ни роман. Криминално четиво, създадено с усет за кинематографичност и око за незебележимите, но неслучайни щрихи, с прецизност на писател, обичащ и познаващ силата и гъвкавостта на думите.
Книга, готова за филм.
Христина Панджаридис
