ЛЮБОВ цял живот
до корен горя в тези пожари. сега сезоните разперват крила като гарвани
продължават нагоре и отвъд -
а горенето не престава. гори от върховете на мозъка в синьо и златно,
гася с води от реката на мъдростта -
не угасва
гори от ръцете като факли запалени
пръстите ми окапват
гори от кожата като китайска хартия. (горене като жертвоприношение
на стари езически богове
а аз самата обвита в бяло платно - на кладата...) в тази късна любов пак съм първата изгоряла,
припуквам в нощите с кобалтово сини пламъци. (“късно е, късно е !" - шепти вятърът
и разпалва въображението...) гори от сърцето ми
последвало образа на ловеца
със смешната пушка
и с убити трофеи на колана. ловецът с бадемовите очи
и нежните думи... не ме слушай, само си говоря
забърквам коктейли от думи
не трябва да ме чуваш, да ме виждаш
така изтръпнала в нелечима любов. "и залезът над площада гори" - ще кажеш,
ще ти се усмихна - далечна и недоизказана
ще премълча
епопеята на изгорялата жена.  
МЕЖДУ НАС ЛЕЖИ СТИХОТВОРЕНИЕ когато се срещаме
в закъснялата градина
с аромат на късни лалета
и последни ябълки
под небето с цвят индиго
и вървим към пропаст и връх
едновременно между нас лежи стихотворение
недоизказано
като слънчев лъч на залеза. в закъснялата градина
не остава нищо
освен да се обичаме
да галим всеки сантиметър плът
за да премесим за последно глината
и да добавим своя парещ ръкопис
като перла
на дъното.  
ПОЕТИ ти си ми брат. брат ли си ми?
като чистотата на небето те виждам
като листо от дървото ми те разбирам
като керемида на покрива ми прилепваш
като бисер в мида те чувствам
като своя кожа те усещам
като брат те обичам. обичам ли те? да си ми брат, а не да изглеждаш
да не навеждаш очи, когато ми говориш
да не губя ум и думи и дъх, когато си близо
да седя в скута ти спокойна като ябълка в кошница -
невъзможно!
по една река плуваме, но лодките ни са различни. толкова нежност, толкова нежност към моя брат!
пръстите ни почти не се докосват
защото може да се парализират, когато се вкопчат. брат и сестра сме в едно, чувствам го:
услужи ми с ръката си,
с устните си, със сърцето си! -
да те погаля, да те целуна, да те обичам,
но не приближавай, нали си ми Идеал. "скъпи!" - едва-едва прошепвам
и се отдалечавам.
вземам вечността и ти я подарявам.  
СБОГУВАНЕ никога, никога няма да овладея изкуството
ръкостискането ми за сбогом да изглежда естествено
пръстите да прикриват гърчовете на агонизираща любов
а дланта лепнеща от раздялата да не се просълзява с наша кръв. но думите ми не издават болката, усмихвам се
а лицето под шлема е разкривено като африканска маска,
облягам чело във въздушния покрив – падат пера от раненото ми крило,
тялото ми се затваря като мида и вибрира от желания,
изплитам в утробата си бисерни цветя въображаеми. нощта настъпва над пустеещите ниви без лунен сърп
и без бохемска песен на орача
а празнотата във гнездата ми напомня че вече съм свободна
и ще изтрия ароматния си спомен за мъжа,
чувам и звука на падащи в прахта вериги. над главата ми хиляди щъркели се сбогуват с лятото.      СЪН                                        В памет на мама толкова много очи отгоре в мен са вперени
тъмнината горчи
толкова много сенки ми връзват ръцете
гола съм тръгнала и боса
а лицето ми избелява като стара икона,
въздух не достига,
земетръсно люлеене между кожата и сърцето - между кръстовете по пътеката вървя