Постинг
23.12.2012 19:22 -
Магдалена Бояджиева: Душата ми е връх на планина
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1106 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 23.12.2012 20:33
Прочетен: 1106 Коментари: 1 Гласове:
1
Последна промяна: 23.12.2012 20:33
Партитура за синева
Няма нищо в душата ми
освен облаци-
бели облаци, изумително бели и плавни,
в паметна тишина -
звук на птица,
лятно безвремие,
симфония за крила
в не(равно)делен следобед -
партитура за синева... *** Душата ми е връх на планина,
потънал сред мъгливи чувства,
а поривите й са бели преспи,
легла на спящи ангели,
завити с облаци от пух. *** Някога бях безоблачна,
пълна със светлина,
мислите ми отплуваха
надалеч от брега,
а сега се завръщат
и са пълни с тъга -
мислите ми са облаци
влюбени във дъжда… *** Напомняш роза - каза ти
oпиянен от аромата,
а после ме откъсна от душата ми,
докосвайки ме като ваза. Сега съм мъртва - казах в мрака,
но ти дори не забеляза.
Кръвта на розата заспа
под нежни тръни приласкана.
Крила
"Какво правиш моме тъжна,
с гърди голи и злочести?
Продавам аз сеньор,
... водата на морето..."
Ф. Г. Лорка
Самотна бях. Бях толкова самотна,
че облака внезапно потъмня.
И блесна от сърцето му светкавица.
И от небето заваля.
Самотна бях. Бях толкова самотна,
че планината потрепери от тъга.
И от недрата й изригна лава
със цвят на вулканична самота.
Самотна бях. Бях толкова самотна,
че се надигна цялото море.
Морето се надигна изумено
и ме прегърна натъжено.
Самотна бях. Бях толкова самотна,
че вятъра при мене долетя.
И подари ми куп балони
и чифт невидими крила... Реквием
Тишината е толкова гъста понякога,
толкова гъста и плътна,
че мога да я разрежа
с ножа на мисъл безсънна.
В нощ безлунна пътувам към утрото,
в нощ пронизана с остра тъга,
като дреха се свлича в краката ми
бавно мъртвата тишина...
Бездиханно облачно утро
спи под траурна светлина.
Тъжни мисли погребва душата ми
под блестящ саркофаг от цветя.
Дървета
Дърветата са живи в този парк
потънал в лятното безвремие.
Стоя пред тях безмълвна като в храм
с олтар за птичо песнопение.
В душата ми е тихо като в стих с
алеи за безсмъртно вдъхновение.
Дърветата са сякаш вътре в мен,
а сенките им- в друго измерение... ***
Навярно никога не ще узная
защо дърветата са тъжни днес,
защо не искат с мен да разговарят, а пращат по листата вест...
И мога само да гадая
разчитайки писмата им дъждовни,
или пък дълго да се вслушвам
във шепота на тайните им нощни,
а утре да ги утешавам,
да им разказвам приказки за ветрове,
защото тъй обичам с тях да разговарям,
а днес са мълчаливи те... Фрагменти
Понякога
сънувам цветни сънища
повтарящи се в пластовете ежедневие, фрагменти- мазки от бои
върху платното на деня.
Когато се събуждам
утрото ухае на лимони,
а денят пристига хладен и вежлив
като случаен непознат
дошъл в дома ми
пълен с чужди настроения и мисли,
с чужди мебели,
речници за чужди думи
и с носталгия,
с чекмеджета пълни с дреболии -
спомени за нечие отсъствие...
Напразно се опитвам да си спомня
кой е този ден, коя е датата -
поглеждам в календара,
но не зная будна ли съм,
може би сънувам...
някой зад гърба ми казва нещо за кафето,
сутрешния чай с лимон и мед,
ползата от портокаловия сок
и цената на английската закуска.
Възторжен глас от телевизора
предлага щастие на кредит
на вратата се звъни
часът е девет
един човек когото не познавам
ми дава своята визитка -
усмихвам се и кимам учитиво
той ме гледа
отчаяно се мъча да си спомня
смисъла на думите
или пък някакъв детайл от вчера,
но не мога…
тогава той разбира,
че съм чужденка
и си отива.
Поглеждам през прозореца
и виждам планината
и в този миг внезапно осъзнавам,
че тя е част от бъдеща картина…
Събуждам се. Ухае на лимони.
Божествена аксиома
Тишината е храм на мислите ми,
преди да прекрачат в съзнанието.
Любовта е икона, пред която
душата ми коленичи.
Стихът е молитва от огън и лед.
Поезията - олтар.
Бог е поет.
Няма нищо в душата ми
освен облаци-
бели облаци, изумително бели и плавни,
в паметна тишина -
звук на птица,
лятно безвремие,
симфония за крила
в не(равно)делен следобед -
партитура за синева... *** Душата ми е връх на планина,
потънал сред мъгливи чувства,
а поривите й са бели преспи,
легла на спящи ангели,
завити с облаци от пух. *** Някога бях безоблачна,
пълна със светлина,
мислите ми отплуваха
надалеч от брега,
а сега се завръщат
и са пълни с тъга -
мислите ми са облаци
влюбени във дъжда… *** Напомняш роза - каза ти
oпиянен от аромата,
а после ме откъсна от душата ми,
докосвайки ме като ваза. Сега съм мъртва - казах в мрака,
но ти дори не забеляза.
Кръвта на розата заспа
под нежни тръни приласкана.
Крила
"Какво правиш моме тъжна,
с гърди голи и злочести?
Продавам аз сеньор,
... водата на морето..."
Ф. Г. Лорка
Самотна бях. Бях толкова самотна,
че облака внезапно потъмня.
И блесна от сърцето му светкавица.
И от небето заваля.
Самотна бях. Бях толкова самотна,
че планината потрепери от тъга.
И от недрата й изригна лава
със цвят на вулканична самота.
Самотна бях. Бях толкова самотна,
че се надигна цялото море.
Морето се надигна изумено
и ме прегърна натъжено.
Самотна бях. Бях толкова самотна,
че вятъра при мене долетя.
И подари ми куп балони
и чифт невидими крила... Реквием
Тишината е толкова гъста понякога,
толкова гъста и плътна,
че мога да я разрежа
с ножа на мисъл безсънна.
В нощ безлунна пътувам към утрото,
в нощ пронизана с остра тъга,
като дреха се свлича в краката ми
бавно мъртвата тишина...
Бездиханно облачно утро
спи под траурна светлина.
Тъжни мисли погребва душата ми
под блестящ саркофаг от цветя.
Дървета
Дърветата са живи в този парк
потънал в лятното безвремие.
Стоя пред тях безмълвна като в храм
с олтар за птичо песнопение.
В душата ми е тихо като в стих с
алеи за безсмъртно вдъхновение.
Дърветата са сякаш вътре в мен,
а сенките им- в друго измерение... ***
Навярно никога не ще узная
защо дърветата са тъжни днес,
защо не искат с мен да разговарят, а пращат по листата вест...
И мога само да гадая
разчитайки писмата им дъждовни,
или пък дълго да се вслушвам
във шепота на тайните им нощни,
а утре да ги утешавам,
да им разказвам приказки за ветрове,
защото тъй обичам с тях да разговарям,
а днес са мълчаливи те... Фрагменти
Понякога
сънувам цветни сънища
повтарящи се в пластовете ежедневие, фрагменти- мазки от бои
върху платното на деня.
Когато се събуждам
утрото ухае на лимони,
а денят пристига хладен и вежлив
като случаен непознат
дошъл в дома ми
пълен с чужди настроения и мисли,
с чужди мебели,
речници за чужди думи
и с носталгия,
с чекмеджета пълни с дреболии -
спомени за нечие отсъствие...
Напразно се опитвам да си спомня
кой е този ден, коя е датата -
поглеждам в календара,
но не зная будна ли съм,
може би сънувам...
някой зад гърба ми казва нещо за кафето,
сутрешния чай с лимон и мед,
ползата от портокаловия сок
и цената на английската закуска.
Възторжен глас от телевизора
предлага щастие на кредит
на вратата се звъни
часът е девет
един човек когото не познавам
ми дава своята визитка -
усмихвам се и кимам учитиво
той ме гледа
отчаяно се мъча да си спомня
смисъла на думите
или пък някакъв детайл от вчера,
но не мога…
тогава той разбира,
че съм чужденка
и си отива.
Поглеждам през прозореца
и виждам планината
и в този миг внезапно осъзнавам,
че тя е част от бъдеща картина…
Събуждам се. Ухае на лимони.
Божествена аксиома
Тишината е храм на мислите ми,
преди да прекрачат в съзнанието.
Любовта е икона, пред която
душата ми коленичи.
Стихът е молитва от огън и лед.
Поезията - олтар.
Бог е поет.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4034
