Постинг
24.12.2012 17:26 -
Роза Боянова: А в приказките всичко може да се случи
Ашладисване на райската ябълка
Не трябва да ядеш зелени ябълки –
така ме посъветва, вместо Бог.
И обеща, че ще ме носи на ръце,
че ще живея в приказка
и ще се чувствам като в Рая.
Започна да строи от камък
къща,
ала ръцете му се умориха
и вече можеше да ме изпусне.
Трябваше сама да си напиша приказка,
в която да живея.
А в приказките всичко може да се случи:
да срещнеш бедни духом хора,
храна да станеш на гладните за зрелища,
с ужасните и жълти новини да свикнеш
като с хляб...
Тогава той започна
да ашладисва киселиците в гората –
дръвчетата със диви ябълки,
с които бабите ни правеха оцет.
Когато плодовете потъмняха –
оранжеви, подобно влюбен залез,
преди да паднат – сто сърца разбити
в снега настръхнал на ноември,
едва тогава ги опитах:
по-силна сладостта им бе от радост,
тръпчивостта им – уморена от очакване.
Познание не ми донесоха,
но си припомних
първичния, почти забравен вкус
на любовта,
изгонена от Рая.
Човекът с ангелския глас
не пее в хор църковен,
той е безбожник и жена си бие.
Звъни фалшиво нейната камбана,
докато му изневерява с глухонемия хлебар
и всички гладни чуват.
Човекът с ангелския глас
веднъж заплака
и цялата природа спря, да го послуша.
Намести Господ тъмните си очила,
слушалките си гръмотевични постави –
да види счупената му ръка, с която би жена си,
гласа да грабне –
с бурята да му попее горе в небесата.
Защо си скрил таланта, Господи,
така дълбоко в гатанката на живота?
Заплаха някаква ли виждаш в тъмната му бездна,
или с греховност те докосват сетивата земни?
Нали един живот не стига на човека
отговора да открие,
той, ослепял от красота
и оглушал от музика,
си тръгва.
Джин среща
в ранния следобед –
облечен в бяло
и облакътен на бара,
красив като мечта,
която бавно ще изпием...
За този наш следобед питат
сухите вълни
и пясъкът разгорещен под ходилата скърца,
но йероглифите, които
гларусите пишат – не запомня.
Затуй на глас повтаря:
с Роза – джин
и тоник с Бина,
вместо лимон – една сърдитка в чашата на плажа –
модерността на ХХ век –
повяхнала госпожица,
седи сама на масата за двама,
прикрива с грим
оная лъскава порочност,
наречена днес “опит
в любовните и поетични откровения”.
По-бедно и от речник на тийнейджър,
бъдещето
сред димящи фасове
позира.
Облечен в бяло
и облакътен на бара,
красив като мечта,
която бавно сме изпили,
в среднощен мъж се е превърнал
ранният следобед
и твърде скоро, твърде скоро,
ще види как
Зорницата изгрява.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4262