В очакване на вятъра Уча се да пускам хвърчила
както се уча да бъда майка:
от вчера, от седмици,
тринайсет години вече. Няма да успея – нито книгите,
ни съветите помагат.

Резки придърпвания на кордата,
ако я отпуснеш прекалено
слънцето ще опърли опашката
на хвърчилото;
кървава резка на показалеца,
върху баира
между магарешките тръни
по стръмното
издига се пада
оранжевият триъгълник, улавям за миг
вятъра
и му се отдавам,
преди да се изгубя
сред ятото щъркели отнасящи
август и хвърчилото зад баира. С единия крак в детството,
толкова белези по колената
и по чернобелите снимки,
ще успееш, прошепва ми ангелът-хранител, да пускаш хвърчила
е като да населяваш душата си
с нови небеса,
докато сам се превърнеш
на вятър.       Остарял е този атлас Уж са същите ширините,
но други имената на градове,
градини и сезони
приютили нашия преносим дом:
носехме го на рамо и под мишница,
варосани
сенките на предишните обитатели
и премълчаните страхове

Докато един вторник привечер
тази застаряваща проститутка – паметта
ме подмами,
изваждайки от килера музикална кутия:
балерината
                   и първите ми десет години
под дебел слой прах.   “Виж атласа на тялото си,
ми рече лукаво,
                          свлачища
по хълмовете на гръдта ти,
пресъхва изворът между бедрата ти,
напусни този дом,
рибите, които го обитаваха,
хвърлят хайвера си по други брегове” Сега живея в каравана
искам да ти разкажа за радостта
                                        от дребните неща,
които пейзажът ни дава
                                        и отнема,
но две деца си играят встрани от пътя
и ми викат “мамо”,
един мъж на седалката до мен
твърди,
            че съм най-хубавото нещо в живота му...  
Не мога да ти дам никакъв адрес.
Прозорците на караваната са боядисани
с блажна боя
и не знам закъде пътува.       Вилнюс   Какво очакваш, чужденецо,
хвърляйки монета за завръщане
във водите на Нерис?
Този град е от страстите,
които можеш да си позволиш
само веднъж в живота.
Корабчето се поклаща,
теглено от ято диви гълъби
и ти е трудно да проумееш,
че Европа има много сърца –
за всеки от любовниците,
които историята й приписва.
Като тях и ти се луташ
между зеления и белия мост,
ловуваш с обектива си камбанарии
и кехлибарени слънца от витрините,
за да топлят зимните ти нощи,
докато се опитваш
да разгадаеш съня на Гедиминас
и мислите ти да намерят покой.   Вилня е жена,
разплискала всички сезони в душата ти,
затова не разбираш песента й:   трудно се влиза в сън, широк шест столетия. Стихотворенията са от  стихосбирката на Аксиния Михайлова “Разкопчаване на тялото”  

Този, който вижда вътрешната светлина на обикновени думи и събития и може да ги разкрива за други хора, не е ли вълшебник?!
Честита Нова година за всички вълшебници!