Постинг
04.01.2013 20:02 -
Георги Атанасов: НОВО БИТИЕ

Д е н п ъ р в и – н е д е л я Ден и нощ
Преди да съмне нощ била, последна -
дълбоко наранена, зла и трудна. Водата само чакала е будна
над нея светлината да прогледне.
Водата от Земята се възнесла,
или обратно - слязла от небето...
Едно е сигурно в старозавета -
денят над нея първородно блеснал.
Все тази светлина до днес ни буди.
Ту нощ, ту ден ритмично се превъртат...
Но тя прониква в мене по-навътре
и там огрява плахост и заблуди.
Пробуден нощем - денем съм по щата.
Вървя с надеждата, че още утре
ще биде вечер и ще биде утро –
ден първи в мен
за разума в душата. Д е н в т о р и – п о н е д е л н и к Небесна твърд дели ни от водата
Завърна се водата осветена.
Премина през небесната ни твърд. Но никой не разбра, че тя отвъд
пренася знак към сухата вселена.
Захласнати на капките в играта,
зарадвани от свежа живинка
не виждаме как в мътната река
през делника ни стича се водата.
Пои ни жаждата, срама отмива...
Но горе, над последните орли,
от нас, когато тя се отдели
пред Него се явява срамежливо.
Да иска прошка не, а да разказва,
че разумът познал е своя път,
от дългата си дрямка в крехка плът
към влагата със истини непразна. Д е н т р е т и – в т о р н и к В зелено
Върху измитата до бяло равнина,
върху забулените в облаци масиви, когато и водата беше синьо-сива
поникна ситен злак
от дъжд и светлина.
Тревата избуя, дървото плод доби.
Зелени острови изпъстриха морето.
И нови семена поникваха, където
с върха си коренче скалата раздроби.
В изящен акварел животът засия.
Фанфарни ветрове огласяха цъфтежа.
Във вихъра на тази разноплодна свежест
незнайно как роди се тя.
Роди се тя.
Ни ябълка, ни круша. Дребен кисел плод.
И както си е редно, падна под дървото.
Фиданка пусна там и влезе ми в живота,
във моя празнословен и незрял живот.
Дървото и до днес стои на онзи хълм
замислено дълбоко, чак до своя корен.
Навярно всичко знам, но виждам, че от скоро
дървото ми шепти,
че всъщност, аз не съм.
Не съм слугата му, не съм и господар,
защото често сменям гледната си точка.
Без коренче съм, казах си,
и дадох си отсрочка
през някой друг живот да бъда горски цар. Д е н ч е т в ъ р т и – с р я д а Времето
Като сянка на слънчев часовник
се въртя заслепен в полукръг. Аз съм времето в мен и виновник
да ме виждате винаги друг.
Здраво вързан за пътя си слънчев –
ту висок, ту до точка смален,
този възел все още ме учи,
че нощта ми е другаде ден.
Празнота помежду им се стича
като сладък предутринен дим.
Там е времето дълго, различно...
После дните си къси броим.
Преброяваме свойто присъствие,
ала времето друго било.
То отмерва красивите чувства
и отделя доброто от зло. Д е н п е т и – ч е т в ъ р т ъ к От прилива ще дойде
Ужасно е да бъдеш птицата завързана
в товарното на бързо падащ самолет. Да бъдеш рибата,
от яхтите по-бърза,
и бавно да умираш в каса розов лед.
Ужасно е преди земята да пребродиш
от материк до материк,
на длъж и шир
да ти разбият с миксера зародишите –
хайвер и майонеза
за последен пир.
И само завистта посяга на влечугото.
Ни риба нито кос,
но винаги на щрек.
А ние, хората, сме още нещо друго
в очакване да дойде
първият човек. Д е н ш е с т и – п е т ъ к Човекът господар - от Господ дар
На стария продънен от парадите площад,
до сърмената риза в парка от бръшлян и рози изкорениха трите ясена и ги извозиха
до пресата за талашит
в съседен град.
Захвърлиха гнездото на синигера в праха.
Премести го самотникът запътен към гората.
Той сякаш връщаше дома си опустял
при братя
където долината се изкачва към върха.
След него рибите
и птиците,
и всяка твар
очите си изгледаха от радост,
че изкачва
пътеката,
забравена от хора алчни,
на своя връх да бъде
техния
от Господ дар.
Върви самотникът с гнездото на ръце.
С надеждата,
че ще спаси за хората Земята.
За луд го мислеха
и само вятърът му прати
божествен знак -
от синьото синигерче перце. Д е н с е д м и – с ъ б о т а Почивка ли – и дума да не става, делата ми не са богоподобни. Наричат приказка труда Му славен, но нищо друго камъкът не помни.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог

Гласове: 4925