Постинг
24.01.2013 18:16 -
Мария Донева: Тя е малко момиче
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1305 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 10.02 21:14
Прочетен: 1305 Коментари: 1 Гласове:
4
Последна промяна: 10.02 21:14
***
Тя е малко момиче
на шейсет и отгоре.
Тя избягва да тича.
Тя е вкъщи затворена, а я будят мечтите,
все така неулегнали.
Тя изглежда сърдита,
със клепачи натегнали, но зад строгите клепки
и в сърцето й кротко
има порив и трепкане,
има гръбче на котка, има смях и вълнение,
и ръка за погалване,
уморено търпение
и искра за запалване. И добре, че е баба
и децата посреща,
че алиби й трябва
да политне към нещо, нещо светло и звънко
тя да си пожелае,
и да хукне навънка,
за да си поиграе… *** Ръждиви старчески петна
нашариха листата.
Не искам да се наранят.
Трошливото им злато. Треперещият им финес.
Въздишките им кротки.
Последният им ден е днес.
И първата разходка. На тях дори не им е жал.
Отронват се красиво –
през въздуха – до тази кал.
И нежно я завиват. *** Камъчето им свърши –
онова за искрите.
Времето го окърши.
Изхабено, изтрито, тихо, гладко се хлъзва
като хладна коприна.
И гърбът й замръзва.
И дъхът му изстина. И какво ще ги грее,
и какво ще ги пали?
И дали тя умее
още нежно да гали? И дали той си спомня
как добре да прегръща?
Уморено и скромно
тишината се връща. Те мълчат, но си знаят,
че са вече самички.
И това ли е краят?
И това ли е всичко? ***
Неделя – спокойна, дебела, мъглива. Тя знае, че някой сега я проспива.
Тя знае, че принципно му е любима,
но планове други за днес той си има. Тя буди се рано след сънища лоши,
усмивката й – със прането във коша.
Кафето е рядко, закуската – сива. Неделята знае, че не е красива. Макар че той, все пак, не може без нея.
Но, все пак, тя иска той да се гордее
с това, че е негова. Не по съседство,
а радостно, както в далечното детство,
а трепетно, хубаво, нежно, без дрехи. Неделята готви уханни утехи. Неделята хапва по малко от всичко,
сама гледа филм, и заспива самичка. ***
Молба с по-силен пламък от молитва:
да зная, че към мене той изпитва такава съща нетърпима нужда.
Че аз не съм му странна, нито чужда. Че щом не се допираме, потъва,
а въздухът е твърд и се огъва, и светлината някак си не стига.
Да бъдем два съседни реда в книга. Да бъдем близки. И да е наблизо.
Да виждам как, когато вкъщи влиза, светът омеква, кротко се променя.
Да знам, че той обича точно мене. Но аз дори не знам кого ли моля…
защото то не става с труд и воля, нито с молба, дори да е голяма.
А просто – е. Или съвсем го няма.
на шейсет и отгоре.
Тя избягва да тича.
Тя е вкъщи затворена, а я будят мечтите,
все така неулегнали.
Тя изглежда сърдита,
със клепачи натегнали, но зад строгите клепки
и в сърцето й кротко
има порив и трепкане,
има гръбче на котка, има смях и вълнение,
и ръка за погалване,
уморено търпение
и искра за запалване. И добре, че е баба
и децата посреща,
че алиби й трябва
да политне към нещо, нещо светло и звънко
тя да си пожелае,
и да хукне навънка,
за да си поиграе… *** Ръждиви старчески петна
нашариха листата.
Не искам да се наранят.
Трошливото им злато. Треперещият им финес.
Въздишките им кротки.
Последният им ден е днес.
И първата разходка. На тях дори не им е жал.
Отронват се красиво –
през въздуха – до тази кал.
И нежно я завиват. *** Камъчето им свърши –
онова за искрите.
Времето го окърши.
Изхабено, изтрито, тихо, гладко се хлъзва
като хладна коприна.
И гърбът й замръзва.
И дъхът му изстина. И какво ще ги грее,
и какво ще ги пали?
И дали тя умее
още нежно да гали? И дали той си спомня
как добре да прегръща?
Уморено и скромно
тишината се връща. Те мълчат, но си знаят,
че са вече самички.
И това ли е краят?
И това ли е всичко? ***
Неделя – спокойна, дебела, мъглива. Тя знае, че някой сега я проспива.
Тя знае, че принципно му е любима,
но планове други за днес той си има. Тя буди се рано след сънища лоши,
усмивката й – със прането във коша.
Кафето е рядко, закуската – сива. Неделята знае, че не е красива. Макар че той, все пак, не може без нея.
Но, все пак, тя иска той да се гордее
с това, че е негова. Не по съседство,
а радостно, както в далечното детство,
а трепетно, хубаво, нежно, без дрехи. Неделята готви уханни утехи. Неделята хапва по малко от всичко,
сама гледа филм, и заспива самичка. ***
Молба с по-силен пламък от молитва:
да зная, че към мене той изпитва такава съща нетърпима нужда.
Че аз не съм му странна, нито чужда. Че щом не се допираме, потъва,
а въздухът е твърд и се огъва, и светлината някак си не стига.
Да бъдем два съседни реда в книга. Да бъдем близки. И да е наблизо.
Да виждам как, когато вкъщи влиза, светът омеква, кротко се променя.
Да знам, че той обича точно мене. Но аз дори не знам кого ли моля…
защото то не става с труд и воля, нито с молба, дори да е голяма.
А просто – е. Или съвсем го няма.
Закъде пътуваш?
Ще успее ли скъпият кьорфишек на Борисов...
Counter Currents: Щатите лъгаха за Афган...
Ще успее ли скъпият кьорфишек на Борисов...
Counter Currents: Щатите лъгаха за Афган...
Следващ постинг
Предишен постинг
1.
анонимен -
Обичам хора, които обичат стари хора
26.01.2013 06:42
26.01.2013 06:42
Да видиш в старите хора не само сива коса и тъжен поглед, а и красота и нежно сърце - това е един голям талант на дълбока и светла душа. Пожелавам на авторката много радост и слънчева топлина на благодарните сърца.
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 4262