Постинг
26.01.2013 18:30 -
Димил Стоилов: Отмъщение за белгиец
По три пъти на ден вдигах гирички и с шивашки сантиметър изследвах нарастването на бицепсите: след филма „Троянската война“ тя си падаше по Стив Рийс и бързах да го догоня по мускули.
Пет години по-голяма от мен, братовчедка ми вече следваше медицина. Когато родителите щ заминаха на гурбет в Мароко, дойде вкъщи, за да щ помагат нашите с каквото могат. От помощ не се нуждаеше. Бележките в института не щ костваха видими усилия, „можитата“ прелистваше, за да поддържа форма, френските книги четеше в оригинал. Често събираше русата си коса отзад на конска опашка, която тръскаше отривисто, за да подсили отрицание, или разпиляваше в заразителен смях. Обратно — тя помагаше: ту ще заведе брат ми до детската градина, ту ще ми обясни поредната задача с влакове, които тръгват от точки А и Б, за да се срещнат в безсмислена трета точка, ту ще измие натрупаните чинии в кухнята или ще купи билети за всички в лятното кино „Христо Смирненски“. Беше част от семейството ни. Естествено за мен беше много повече, докато не се появи Белгиеца.
Нещастието дойде от Мострения панаир и френския език на Братовчедката. От белгийска фирма, която очевидно търгуваше с тъпи бормашини и бургии, тя получи списание, интересно не толкова с разкошните цветни снимки на попсъстави, а с адресите на млади хора, желаещи контакт и кореспонденция. Още на следващия ден се наложи Братовчедката да пресъздаде целия разговор, проведен в офиса на фирмата за бургии, пред органите на сигурността. След като изпълнила три карирани листа със ситния си, но уверен почерк, тя получила поверителни наставления как да общува с капиталисти: най-добре било с тях въобще да не се комуникира. Списанието останало като веществено доказателство за престъпното щ лекомислие.
Разранената ми душа отказваше да признае лекомислието на Братовчедката дори когато пощенската кутия започна да се пълни с пликове, облепени с чуждестранни марки. Все пак беше изпратила адреса си до белгийското списание. Ненавиждах писмата, които ме отдалечаваха от нея. От време на време, с искрящи от вълнение очи, тя ми превеждаше някой откъс, без да събуди у мен очаквания възторг. Млад готвач от ресторант „Глобус“ предлагаше рецепта за жестоко на вкус ядене, което тъй си остана непреведено; френски войник на служба в Алжир уговаряше среща под Айфеловата кула след уволнението си; фризьорка с прическа ала „Бриджит Бардо“ — видях я на снимка — споделяше преживяното от концерт на „Бийтълс“.
За половин година кореспондентската еуфория изтъня и позаглъхна. Двама доказваха твърдоглава упоритост — разпознавах ги по почерците.
Едрият и грапавият принадлежеше на пенсионер, бивш зъботехник, който обикаляше света и изпращаше картички ту с будистки храм, ту с пирамида от Египет или екзотичен плаж. Обработеният и по женски прегледният имаше собственик млад счетоводител от фирма за перилни препарати.
Вместо пореден плик, след година пред вратата застана русоляв и слабичък младеж. Не че появата му беше неочаквана: от три месеца Братовчедката измисляше благовидни поводи, за да отбие енергичните желания за гостуване, но действителното му присъствие пред нашата къща донесе смут и притеснение.
Иначе отпреди седмица баща ми беше сключил заем, за да посрещне разходите, а майка ми от три дни щурееше по покупки и тъкмеше манджи с надежда да уцели вкуса на Белгиеца. Направено бе и вътрешно преразпределение за спането: брат ми щеше да се сгуши в едно легло с майка ми, в детската аз се прехвърлях на неговото легло, на моето — Братовчедката, а нейната стая се предоставяше на гостенина.
Омаломощен от пътуване и ядене — майка ми настояваше да опита от всичко, което бе приготвила, — първата вечер Белгиеца си легна рано. Умората нас ни смачка следващата вечер. С помътнели от желание за сън очи и с нарастващо отчаяние следяхме бъбривите устни, които изписваха разперени клонове на родословно дърво: прадядото служил в Наполеоновата армия и се завърнал с премръзнали пръсти от Русия, бащата — часовникар, майката — домакиня, а тримата братя и двете сестри били пръснати из Европа. Чуруликащата му приказливост си беше съвсем премерен мръснишки номер. Когато и учтивостта не бе в състояние да държи главите ни изправени, майка ми прекъсна френското красноречие и вкупом се затътрихме към леглата.
Вече бях притеглил одеяло към брадичката, когато Братовчедката се наведе и ме целуна по челото. И друг път го беше правила, но сега, колкото и да бях полузадрямал, разбрах, че не е безкористно. Не минаха пет минути — и тя с лекота се надигна от леглото. Босите щ крака безшумно достигнаха вратата, но пантите издайнически изскърцаха, преди да се шмугне в стаята на Белгиеца. Отхвърлих одеялото, долепих ухо до стената, за да се превърна в жив локатор. Със стоглаво въображение долавях противна френска реч, отгатвах движение и близост, подушвах сливане на устни, будех баща ми и майка ми, призовавах всичките органи за сигурност, грабвах кухненския нож и връхлитах върху сплетените голи тела... Мразех стената, мразех писмата с чужди марки, мразех Белгиеца заедно с огромния му кожен куфар. И Братовчедката мразех.
Сутринта намразих и себе си, след като усетих насмешливия щ поглед.
— Знам за снощи — казах го с тих и трагичен глас. Очаквах да отрича или мълчаливо да потъне в сълзи и вече я съжалявах почти всеопрощаващо, но се бях излъгал.
— Нямам тайни от теб. — Русата конска опашка се разпиля от смях. Много беше смешно. — Ти си ми най-добрият приятел и го знаеш. Имам огромна молба, обещай, че няма да откажеш! Обещах и се намразих още повече. Трябваше да заведа Белгиеца на баня. По това време градът още не беше набръчкан от жилищни комплекси, малко къщи притежаваха „разточителен“ лукс и ходехме в обществени бани. То си беше празник, който започваше от приготовлението. В бархетна бохча с метални халки за дръжки се подреждаха хавлии, медни тасове, налъми, сапун „Камбана“ в алуминиева сапуниерка, стрийка от плат, която може да смъкне кожата от гърба ти и не само там, растителна гъба за сапунисване, бельо, кокален гребен... В самите зали на банята освобождаването от дрехите и изобилието от вода, която обливаше телата и се стичаше по каменните улеи, дори и парата, размиваща форми и линии — всичко това правеше хората ласкави, дружелюбни и целомъдрено приказливи. След къпането възрастните обикновено се изтягаха, завити в чаршафи като римляни, върху някоя кушетка, а децата или пиехме лимонада, или се гонехме, докато някой от теляците, наобиколили печката да поотпочинат и изпушат по цигара, се скараше да утихнем. В махалата се завръщахме тържествено като след победа, съседите ни честитяха банята с усмивка, както нашите им бяха честитили и щяха да им честитят след някой ден, като че ли това беше обща радост от наивен празник. Дори и да му беше обяснено, Белгиеца не можеше да ги проумее тези неща. С ожесточение мъкнех бохчата към банята, а до мен, тъничък и противен като глист, крачеше гостенинът. — Скоро ще стигнем — казах само за да не мълча. Белгиеца разпери ръце: — Же не компрад па! Тутакси ме обзе словоохотлив кураж и му признах, че съвсем не ми е симпатичен и че бих го оставил да се увони като пор, без да ми мигне окото, ако не бях обещал да свърша добрина. Белгиеца въртеше глава и се усмихваше — независимо дали му доверявах, че не мога да го понасям, или му съобщавах, че е идиот. От касата купих два билета и вътре в залата посочих шкафчето, в което да окачи дрехите си. Той се оказа по-бърз от мен и бос, но с бански, се запъти към вътрешното отделение. Настигнах го преди металната врата, хванах го за ръка и го замъкнах отново пред шкафчето, за да дръпна леко банските му гащета. Погледна ме отначало уплашено, озърна се насам-натам, после се усмихна свенливо, като разбра нареждането. Това, което видях между краката му, според мен не би могло да възторгва кой знай колко жените. Още по-малко Братовчедката. Злорадството ми може би и да изменяше пропорциите. В старата турска баня за късмет бързо открих места за сядане. Предадох на Белгиеца тас, стрийка, гъба за сапунисване — силонова, и сапун. Междувременно аз първо си сапунисах главата, после застъргах настървено раменете и гърдите си. Съседът ми се плацикаше вяло и не му обръщах внимание, докато моето възпитание не ми припомни, че трябва да му изтъркам гърба. Изправих се, взех неговата стрийка, натиснах му главата, за да се наведе напред, а той се дръпна назад с позната уплаха в очите. Не знам какво си беше помислил, не го убеждавах допълнително. По едно време забелязах, че сапунена пяна плува в мраморната курна. Загребах два-три пъти с таса, докато водата се избистри. Продължих ожесточено да се търкам с надежда за нова кожа и нова душа. В курната — пак сапунена пяна. Наново загребах с таса. На третия път открих причината. Белгиеца се опитваше да разпени цялата вода: плъзгаше калъпчето сапун между дланите си, изпускаше го в курната и го преследваше, докато го стисне наново между дланите. После пълнеше таса с водно-сапунената смес и бавно се обливаше. Казах си — това ще ми е отмъщението. Няма да му обяснявам кое как става, нека си тъне в мръсотия. Наложи се аз да използвам за себе си душовете навън. Предадох го на Братовчедката зле изкъпан. Следващия ден — с две екскурзионни карти, които бе осигурила майка ми — двамата заминаха за морето. От Варна Белгиеца духна за скапаната си родина. Аз не тъжах, но Братовчедката често въздишаше и по три пъти на ден проверяваше пощенската кутия. След половин година се отказа да чака писма и се омъжи във Варна. За мен остана утехата, че съм отмъстил за себе си и за нея. Само от време на време ме гложди съмнение: дали Белгиеца е разбрал отмъщението? От книгата „Възмутително чаровни, хищно хубави“ (1998 г. ИК „Хермес“)
— Нямам тайни от теб. — Русата конска опашка се разпиля от смях. Много беше смешно. — Ти си ми най-добрият приятел и го знаеш. Имам огромна молба, обещай, че няма да откажеш! Обещах и се намразих още повече. Трябваше да заведа Белгиеца на баня. По това време градът още не беше набръчкан от жилищни комплекси, малко къщи притежаваха „разточителен“ лукс и ходехме в обществени бани. То си беше празник, който започваше от приготовлението. В бархетна бохча с метални халки за дръжки се подреждаха хавлии, медни тасове, налъми, сапун „Камбана“ в алуминиева сапуниерка, стрийка от плат, която може да смъкне кожата от гърба ти и не само там, растителна гъба за сапунисване, бельо, кокален гребен... В самите зали на банята освобождаването от дрехите и изобилието от вода, която обливаше телата и се стичаше по каменните улеи, дори и парата, размиваща форми и линии — всичко това правеше хората ласкави, дружелюбни и целомъдрено приказливи. След къпането възрастните обикновено се изтягаха, завити в чаршафи като римляни, върху някоя кушетка, а децата или пиехме лимонада, или се гонехме, докато някой от теляците, наобиколили печката да поотпочинат и изпушат по цигара, се скараше да утихнем. В махалата се завръщахме тържествено като след победа, съседите ни честитяха банята с усмивка, както нашите им бяха честитили и щяха да им честитят след някой ден, като че ли това беше обща радост от наивен празник. Дори и да му беше обяснено, Белгиеца не можеше да ги проумее тези неща. С ожесточение мъкнех бохчата към банята, а до мен, тъничък и противен като глист, крачеше гостенинът. — Скоро ще стигнем — казах само за да не мълча. Белгиеца разпери ръце: — Же не компрад па! Тутакси ме обзе словоохотлив кураж и му признах, че съвсем не ми е симпатичен и че бих го оставил да се увони като пор, без да ми мигне окото, ако не бях обещал да свърша добрина. Белгиеца въртеше глава и се усмихваше — независимо дали му доверявах, че не мога да го понасям, или му съобщавах, че е идиот. От касата купих два билета и вътре в залата посочих шкафчето, в което да окачи дрехите си. Той се оказа по-бърз от мен и бос, но с бански, се запъти към вътрешното отделение. Настигнах го преди металната врата, хванах го за ръка и го замъкнах отново пред шкафчето, за да дръпна леко банските му гащета. Погледна ме отначало уплашено, озърна се насам-натам, после се усмихна свенливо, като разбра нареждането. Това, което видях между краката му, според мен не би могло да възторгва кой знай колко жените. Още по-малко Братовчедката. Злорадството ми може би и да изменяше пропорциите. В старата турска баня за късмет бързо открих места за сядане. Предадох на Белгиеца тас, стрийка, гъба за сапунисване — силонова, и сапун. Междувременно аз първо си сапунисах главата, после застъргах настървено раменете и гърдите си. Съседът ми се плацикаше вяло и не му обръщах внимание, докато моето възпитание не ми припомни, че трябва да му изтъркам гърба. Изправих се, взех неговата стрийка, натиснах му главата, за да се наведе напред, а той се дръпна назад с позната уплаха в очите. Не знам какво си беше помислил, не го убеждавах допълнително. По едно време забелязах, че сапунена пяна плува в мраморната курна. Загребах два-три пъти с таса, докато водата се избистри. Продължих ожесточено да се търкам с надежда за нова кожа и нова душа. В курната — пак сапунена пяна. Наново загребах с таса. На третия път открих причината. Белгиеца се опитваше да разпени цялата вода: плъзгаше калъпчето сапун между дланите си, изпускаше го в курната и го преследваше, докато го стисне наново между дланите. После пълнеше таса с водно-сапунената смес и бавно се обливаше. Казах си — това ще ми е отмъщението. Няма да му обяснявам кое как става, нека си тъне в мръсотия. Наложи се аз да използвам за себе си душовете навън. Предадох го на Братовчедката зле изкъпан. Следващия ден — с две екскурзионни карти, които бе осигурила майка ми — двамата заминаха за морето. От Варна Белгиеца духна за скапаната си родина. Аз не тъжах, но Братовчедката често въздишаше и по три пъти на ден проверяваше пощенската кутия. След половин година се отказа да чака писма и се омъжи във Варна. За мен остана утехата, че съм отмъстил за себе си и за нея. Само от време на време ме гложди съмнение: дали Белгиеца е разбрал отмъщението? От книгата „Възмутително чаровни, хищно хубави“ (1998 г. ИК „Хермес“)
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4325