СЪН С МАМА   В тихите мигове, когато твоето лице на мадона профучава в кръвта на съня ми, о, мамо, властта има център. Жеравите върху шадравана скришом са отлитнали. И става излишно отново да се дефинирам, и става леко като люлка в Лунапарк, когато стомахът от шемет се свива, и галиш ме подсъзнателно, но някак по новому благо, и в сънния бяг твойта ръка ме догонва, о, мамо!… Но плах е сънят, а небрежни са дните, нервен клаксон светлинките по пътя помита - ликът ти мадонен отново блуждае в спомен, о, мамо!... В беседите странни на времето потъвам, участвам, залитам, но знам - има властта център - в полумесеца сюрреалистичен, с божествена реч отдалече, сънят ми те връща, о, мамо!...      СЛЕДА   Стъпвам на пръсти. По ръба на деня жонглирам с мечтите. Жонглирам с мечтите по ръба на нощта. Нейде скита на моето детство следа. Сякаш лисица е минала бързо в снега. Вгледай се, вгледай се, вгледай се! Ах, тази измама далечна!… Още я нося у мен – отсъства тя в досието. Нося я леко почти като въздух, при все че невероятно е тежка. Знам – ще ме мъчат отново ята пеперуди безречни - само за миг да докосна възторг неразумен, само да прокънти лудият смях покрай шейната, скована от дядо… Тази мечта е превърната в спомен. Нищо не струва. Гратис я имам. Другите всички – презаплатих. Но, защо ли отново стъпвам на пръсти? Дали да живееш е някакво масово хоби? Та ето - жонглирам сега аз с нова мечта по ръба на деня, по ръба на нощта…      ЗАВРЪЩАНЕ НА ЛЮБОВТА   Когато любовта се завърне В зеления лист на дъба разклонен, Когато кокичето блесне под изгрева бял, Когато зимна птица запее В храсталак над река, Когато морето два лебеда сгуши В залив на яхти самотни И камбани ударят кресчендо Сред свирещи мачти във пристана, Тогава ще разбера, че ти любими, си истински. Тогава ще те открия в кадифения мрак - Непознат, но вече желан. Тогава ще те подиря сред спомен От твои нежни приятелства И сред капките на моя неосъществен коктейл от любов. Ще те грабна като чаша шампанизирано вино И ще те изпия като гаснещ от жажда бедуин. И нашата любов ще възкръсне от пепелта на диви и неуместни присъствия. Нашата любов ще светне от мъдростта, Която носим като име. И преди да влезем тихо в храма, Ние вече ще сме двама. Човекът и смъртта - те нямат друго име, Човекът и смъртта сa двама едноименни, Когато ражда се съдба. И всяка бръчка по лицата, Всяка сладостна следа, Всяка мисъл - добродетел или страстен грях - Всички те, безконтролно и епично Ще са химн на нашата любов. Затова, любими, приближи до мен и прегърни ме. С утрото дори да се простим, Аз ще знам, че ти до мен в постелята си уязвим.                     БАКЛАВА   Мамо, мамо, С грижовните ръце ти отново нежно точиш баклава. Сякаш животът ми разстилаш в обла калайдисана тава. Там в преплетените сочни арабески дните ми подреждаш като химн на радостта. Всяко орехче и всеки южен плод и всичките подправки ти от медения диск на Изтока откъсваш за да ми дадеш крилата, на които днес летя, за да ми покажеш накъде е пътят.   Мамо, мамо, аз пребродих много друмища и от мрачни урви изпълзях. Из необятни и бушуващи морета в схватки люти с пирати оцелях. В градините на Семирамида често спирах стари книги да чета: там учех се да виждам светлина в скръбта, грешниците дръзвах да наказвам с милост! Там първом аз познах на любовта тръпчивата наслада, в мозайки тюркоазени и винетки на капители изкуството за красота и чест у мен събрах. И все горях в пламъците на една незрима клада: възход и крах, опиянение и мъка, мечти и грях – като медал ревера ми красяха.   Мамо, мамо, ти все въртиш и увиваш като папирос тестото. В спиралите му бухнали звънливият ми смях събираш ведно с къдриците момчешки и копринени и онзи вечно влюбен в небето кипарис, и наровете, цъфнали с цвета мистичен на оранжев залез, и моите къси панталонки с пъхнат в джоба върбов лък, дори капризната извивка в ъгълчето на устата, дори на пакостите детски непохвата, всичко като камъчетата край поток, ти подреждаш търпеливо в тази баклава.   И когато всичко напълно е готово и проникналата сладост е гланцирала до блясък пак сладкиша, ти детският ми бутафорен нож в ръцете си вземи, о мила мамо, и мъничко сърце от него за мен в седефен съд сложи. Само тъй ще мога аз да те прегърна и да си спомня, че някога много отдавна, някога носталгично преди – били сме ние двамата с теб неразделни и цяло едно сме били...       ЧАША ВИНО     Вземи, изпий душата ми в чаша вино – сега нали е Коледа всевинна... Вземи и докосни сърцето ми невинно чрез глътката, която няма име.   Виж как пред свечеряване бумти в огледалото борина, камината отмерва такт: една година! Здравей, о, Ной в далечното ти плаване!   Вземи, изпий мечтите ми в чаша вино – сега нали е Коледа всевинна... Лей от рога на живота луд благодат за целия човешки плуг.

тогава не трябва никакви коментари. Или както казва един читател на Проза.ру: "Афтарът и без това знае, че е гениален, и за какво му са глупави хвалби?!"