Книголюбие :: Весислава Савова: Разказ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

02.05.2013 06:00 - Весислава Савова: Разказ

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 820 Коментари: 0 Гласове:

Любов ли?

Солун. Бяло море. Море без плаж. Сигурно има очарование – няма струпване на хора, които без оглед на физиката си я демонстрират под един-два парцала, наречени „бански костюм”. Реших се на тази екскурзия не защото не обичам българското Черноморие, а защото наистина имах нужда да сменя драстично начина си на живот за един ден. Мислех си, че ще се насладя на нови за мен забележителности, ще поснимам, ще общувам с морето така, както само ние си знаем и вечерта ще се прибера да обработя снимковия и мисловен материал, който ми предстоеше да събера. Разбира се, не бих отказала и нови познанства – всички такива ни обогатяват по свой, неподправен начин.
Когато слязохме в Солун и опитният ни екскурзовод обяви предстоящите три часа лично време, бях готова да полетя от автобуса. Това бяха моите часове и нямах намерение да ги споделям с никого от спътниците ми. Не исках да пазарувам. Веднага се пуснах по крайбрежната улица. Морето вече ме галеше с аромата си. Реших, че ще набавя нужната си доза кофеин в едно корабче, закотвено там и играещо ролята на кафене. Настаних се на масичка за двама, поръчах си кафе и вода – имах достатъчно евра, за да не се стъписам от цените - и се загледах в леките вълни. Каква красота! Какво изящество!
- До ю спийк инглиш? – отнякъде се беше появил човек на средна възраст и ми се усмихваше ласкаво.
Огледах го подозрително. Нисък, леко закръглен, с класически, типичен за гърците, нос и малки очички. Изобщо не ми беше до ухажване. Това, на морето, ми стигаше. И все пак, аз бях чужденката и не можех да бъда груба. Отговорих утвърдително на въпроса и не възразих да седне срещу мен. След като се уведоми откъде съм и защо съм там, той ме попита дали имам малко време, за да ми разкаже една история. Напипа слабото ми място – та нали това е едно от любимите ми занимания! Събирам истории и после ги пресъздавам в разкази и новели така, че и този, който ми ги е разказал, не може да ги познае. Кимнах утвърдително, а събеседникът ми, който нарече себе си Б. – обичам загадките, - започна своята история. Английският му беше съвсем посредствен, но емоцията, която влагаше във всяка следваща дума, подсилваше разказа му.
...
Лейди, знайте, че когато става дума за любов, трябва да бъдете на щрек. Да, много поети посвещават най-красивите си стихотворения на това чувство – и с право, - но има и по-прагматични хора, които не се колебаят да направят сделка от него. Не, не сбръчквайте така красивото си чело! Сигурно и на вас ви се е случвало, но нека ви разкажа какво преживях във вашата красива страна. И да ви предупредя – не коря никого, освен себе си. Това можеше да ми се случи и тук, в Гърция, и където и да е по света.
Знаете какво казват за любовта – била сляпа. Още по-заслепен може да бъде човек с повреден крак, който едва се придвижва, но му се налага да напусне родината си, за да придружи обучаващото се някъде надалеч дете. Моята дъщеря бе приета да следва право в София и аз трябваще да бъда с нея. Отдавна съм разведен и най-малкото, което дължа на децата си, е да ги подкрепям в нови за тях етапи от живота им. Въпреки че бях без работа – инвалидите не са желана работна ръка, - аз се справях някак си, а радостта на детето ме лекуваше. Знаех, че ми е нужен лекар. Когато мина месец и се убедих, че дъщеря ми се приспособява добре, аз реших да се погрижа за себе си.
Животът ме завъртя така, че срещнах много красива българка. Тогава позабравеното пеперудено усещане се събуди у мен и аз бях готов на всичко, за да я спечеля. Неочаквано, предвид недобрата ми физическа форма, тя сподели, че също ме обича и иска да се съберем. Нещо повече – очакваше да имаме деца. Това ме върна към реалността. Та аз бях без един доста болен човек, на всичкото отгоре – без работа. Как можех да сбъдна мечтата й? Нищо не ми дава право да ограбя чието и да е бъдеще, а какво останало на човек, когото обичам. Ето защо, свалих картите на масата и й обясних, че не бива да продължаваме. В крайна сметка, аз съм от романтиците, които не бягат от действителността. Тамара – така се казва красавицата, - намуси красивите си устни, а очите, които могат да удавят и състезател по плуване, се напълниха със сълзи.
„Ти не ме обичаш” – проплака тя.
Взех я в прегръдките си и нежно й обясних какви са рисковете, на които се подлага. Уверих я, че не заради мен, а заради нея е по-добре да се разделим. Тя, обаче, се разпали и изстреля на един дъх как семейният бизнес, който имат с нейния брат, я е подсигурил достатъчно. Дори натърти на това, че тя не е проститутка, за да се влюби в чужденец заради материални облаги. Почувствах се толкова виновен, колкото в деня, когато разбрах, че няма да мога да живея повече с децата си. Взех ръцете й в своите, погледнах я в очите и й дадох съгласието си да бъдем двамата до края на живота ми – със сигурност ще напусна този свят преди нея, - каквото и да ни коства това, след като тя не възразява.
Пред мен, моето момиче се преобрази отново. Светлината в очите й се върна. Тя затанцува около мен, а после седна в скута ми. Целуна ме така, както никоя друга жена не го беше правила. Аз бях щастлив, подмладен и почти се почувствах здрав.
Затова и не се изплаших от предстоящата операция, която мина блестящо. Възстановявах се бавно, но нежността на моята Тамара ми даваше все повече и повече сили. Един ден тя седна до мен и ми каза, че имаме нужда от почивка. Сподели трепетно и със страст съкровената си мечта да отидем в Гърция. Моята родина! Какво повече можех да искам – любимата жена и аз в моето родно място. У дома и стените помагат, нали? Тогава не обърнах внимание на факта, че тя иска да бъдем придружени от две нейни приятелки. Освен това, едната работеше в психиатрична клиника – едно медицинско лице можеше да внесе пълната стабилност, от която се нуждаехме. В знак на благодарност, поради моята финансова нестабилност, аз реших да даря колата си на Тамара – това беше най-малкото, което можех да направя, докато дойде септември – месецът, който бяхме избрали за нашето пътешествие. Предвид това, че документите са гръцки, не успяхме да го направим официално, но аз й дадох талона, документите за застраховка и ключовете. Даже подписах генерално пълномощно, че може да управлява автомобила ми.
Неочаквано за мен, обаче, аз започнах да усещам признаци на депресия и постоянна раздразнителност. Потисках всичко в себе си, но очевидно Тамара ме обичаше – или поне аз си мислех така - и не успях да скрия от нея влошеното си психическо състояние. Тогава тя предложи нейната приятелка-лекар, която предстоеше да ни придружи до Гърция, да дойде и да ме прегледа. Можех ли да откажа? Нима бих допуснал някакво временно психическо състояние да развали най-красивото и може би, последно в живота романтично преживяване?
И така, един ден лекарката влезе у дома и помоли да ни оставят насаме. Притеснявах се от младата жена, приятелка на моята любима, която ме преглеждаше някак напосоки и без да отбележи с нещо това, че аз бях там. След прегледа, въпреки че не говоря български, аз разбрах нейната диагноза – „шизофренна психопатия”. Отказвах да повярвам на ушите си. Все се надявах, че не съм разбрал правилно, защото и със слуха е като със зрението – търсиш най-познатото, за да направиш асоциация. Погледът на Тамара, обаче, потвърди, че не съм разбрал погрешно. Моята присъда бе произнесена и аз нямах друг избор, освен да я приема. Притеснявах се от това, че мога да загубя любимата си. Ами ако това състояние ме превърне в опасен за околните човек? Ами ако лечението не ми повлияе? Да, приятелката на моята любов ми предписа лекарства, които трябваше да взимам по схема. Тревогите ми се умножиха, защото малко след този преглед, Тамара уведоми дъщеря ми, а тя, от своя страна – семейството в Гърция, - за психическото заболяване, с което бях диагностициран. За бившата ми съпруга това бе голям коз, но не вярвах, че и децата ще странят от мен. И все пак, оставаше ми надеждата, че с любов ще преодолея всичко. Нали си имах Тамара? Двамата можехме да преборим всичко. Двамата!
Уви, ден след ден, страничните ефекти на онова лекарство – дори не знаех какво е, защото ми се поднасяше на чинийка, с чаша вода, - се увеличаваха и все по-често се улавях, че мисля за самоубийство. Аз, силният човек, преживял раздяла с перфектно семейство, погребал много близки приятели и роднини, изведнъж се оказах в безизходица. В един от редките мигове на просветление, реших, че това се дължи на факта, че съм далеч от моята Гърция. Опитах да поговоря с Тамара и да я убедя, че е редно да отпътуваме, но тогава за пътви път я видях бясна. Наговори ми толкова обидни думи, от типа на как съм си представял тази работа; че един шизофреник не може да шофира дори до магазина а какво останало на стотици километри. Ако съм съжалявал, че съм й подарил колата, то тогава тя да направела ли сметка за това колко съм й струвал, откакто сме заедно.
Отказвах да повярвам на ушите си. Нима всичко, на което бях заложил живота и бъдещето ми отиваше по дяволите? Нима моите нужди вече нямаха значение? В този момент взех важното решение – спирах лекарството и в момента, в който постигна някаква относителна стабилност, просто ще си взема документите (поне тях знаех къде ги държи), ключовете и колата, ще изтегля последната вноска, която имах в банката и ще се прибера в Гърция. Превърнах се временно в привидно послущно момче и Тамара отхлаби хватката си. Просто минаваше, оставяше ми храна и лекарства и излизаше чак до вечерта, а понякога – до късно през нощта. Един ден реших, че това е моментът, който трябваше да използвам. Зарадвах се да намеря всичко така, както очаквах. Качих се в колата, по пътя изтеглих пари – пенсията, която получавах от родината ми - и след като заредих с бензин, подкарах към Гърция. На моменти се опасявах, че всеки миг срещу мен ще се изправи камион и ще катастрофирам. Фобиите ми ме нападаха една след друга, но аз не се предавах. Когато кризата се увеличаваше, спирах за малко, а после пак продължавах.
Най-после влязох в Солун. Моят град ме очакваше – беше си същият, както в деня, когато го оставих. Отправих се към дома на децата ми. Исках да ги прегърна и да им кажа колко ги обичам. Бях готов да го кажа дори и на майка им. Паркирах колата на обичайното място и тъкмо посегнах да позвъня на звънеца, когато от двете ми страни се изправиха полицаи и ме отведоха в колата им, която не знам защо не бях забелязал.
Няма да Ви отегчавам с дългата процедура по разпита ми и прегледа в болница. Оказа се, че когато едва през нощта установила отсъствието ми, Тамара веднага съобразила какво се случва. Вече било късно да уведоми българските власти, затова се обадила на семейството ми в Гърция и предупредила да вземат мерки, защото аз съм маниак, тръгнал да ги убива. Тя самата, видите ли, едва била избегнала това.
Още помня обърканите лица на полицаите, които ме молеха да им простя ареста, защото те само си вършели работата. Това се случи след като в една болница българската диагноза бе отхвърлена и се установи само злоупотреба с психотропни вещества от съмнителното лекарство, предписано ми от приятелката на Тамара.
Още помня и сведените очи на децата ми, които не можеха да си простят това, че са повярвали на една непозната, а не на собствения си баща.
Простих на всички. Дори на Тамара. Дори на себе си. Но разказвам тази история, за да предупредя хората – не всичко е любов и не винаги любовта е спасение.
...
Морето ми шепнеше нещо, което не разбирах. Дали не разказваше някоя любовна история, която за разлика от приказките нямаше щастлив край?
- Но защо? – попитах в недоумение, въпреки че знаех отговора.
- Нали ви казах защо, лейди? По-добре е да го научите от мен, отколкото да го преживеете лично.
Малко след това гръкът си тръгна, целувайки ми ръка.
По-късно чух много истории за стари сгради в Солун. Този, а и всеки град по света пази своите тайни, но от нас зависи дали ще искаме да ги узнаем. И да ги разберем.

Нагоре