Постинг
07.05.2013 06:00 -
Здравка Евтимова: Разказ
ЛЮДА
Лозята издъхваха в жегата, жълти като небето, което се беше объркало и посред лято трупаше облаци, но и в тях нямаше прохлада. Те бяха клещи, в които лятото се огъваше от умора. Люда пет пари не даваше за него. Лозята нямаха край, тя ги обхождаше, яхнала кон. Сред зелената безкрайност на листата не се мяркаше жива душа, само жълтият път, пълен със слънце, се катереше по планината и потъваше нагоре, в плешивия хълм. Разправяха, че там някъде имало извор и стар параклис, отдавна ограбен. Само покривът стърчал и две стени - пускаш две стотинки във водата и си пожелаваш нещо. На другия ден то се сбъдва. Глупости, каза си Люда, който вярва на тези неща, е идиот. В селото имаше само старци. Те се мъкнеха, навлечени в старите си костюми - вмирисани на нафталин и гардероби, усещаха, че скоро ще сдадат поста и пазеха най-новия костюм за собственото си погребение.
А нейният мъж замина за Италия, в Джулия Нова, в Анкона или на някакъв друг край на географията, и я остави със старите костюми на старците и лигавото бебе, което скимтеше непрекъснато - независимо дали облаците хвърляха градушка, дъжд или се пропъждаха към Радомир и небето оставаше грозно и горещо над къщата й. Свекърва й живееше в съседната къща, в края на селото, съвсем до гъстите върби, които целуваха реката вече сто години и затова не изсъхваха. Люда отдавна бе решила, че трябва да направи нещо. Тези горещи лозя не можеха да се търпят повече – трябваше да срещне някого, когото и да е.
В съседното село имаше един неженен Стойчо, тя реши уж да заведе детето на лекар и да се отбие при него. Беше млада и облиците я дразнеха. Мъжът й береше маслини в Италия, а тя, яхнала Матей, стария почти беззъб кон, обикаляше първото лозята, после царевиците, после градината с пипера, който отново трябваше да полива. И си мислеше: защо има само старци тук? Тук те бяха повече от камъните.
Стойчо в съседното село живееше с майка си, разправяха, че го боляло сърцето. А онова бебе ревеше като навито с пружина, докато Люда се опитваше да разговаря с човека. Майка му, старата квачка, се завъртя в стаята и взе да я черпи: - “Това сладко от къпини за Стойчо го гласих”, после й донесе от прясното сирене, от козата им Калинка. Боже, поне да се сети да вземе детето - то ревеше, сякаш някой бе запалил огън в устата му.
- Лельо Димке, вземи Павелчо за малко, аз искам да питам Стойчо нещо... Ела Стойчо, ела да видя оня книга за червеите по малините - каза му тя. Когато двамата отидоха в стаята му и той, мършав и рус като мамул, се наведе над един сандък, пълен със списание "Земеделие", Люда му каза: - Остави! - и се притисна към него.
Той беше по-слаб от собствената си риза. Мършав като кучето на свекърва й, защото свекърва й беше стисната като менгеме, искаше кучето да се храни с перата на кокошките, но то не се хранеше и тя го оставяше "да обира" плъховете по двора. Стойчо бе огънал под нея, студен като шише лимонада в хладилник, на тая жега, при която небето се бе изкривило, а слънцето изглеждаше подуто и злобно като буза с развален зъб. Стой, каза на Стойчо тя, без да обръща внимание, че лицето му почервеня като пакет червен пипер. Бедният започна да се задавя, но Люда поглъщаше хълцането му, попиваше студената лимонада на тялото му.
- Павелчо реве, ма Людо - извика от другата страна на вратата майката на Стойчо.
- Ми нека пореве малко - изфъфли Люда, без да се откъсва от болното сърце на Стойчо. Кожата по гърдите му беше бистра като на дете с няколко безцветни косми, адамовата му ябълка стърчеше, прозрачна и хилава, разкъсвана от задавеното му дишане.
- Ела ма, Людо, детето ще се пръсне от рев! - извика другата страна на вратата, а Павелчо изригна нов вой. Капризно дете. -Намерихте ли списанието, Стойчо? - извика майка му. Той не можа да каже – “Чакай малко”, защото думите му потънаха в устата на Люда.
- Ела утре у нас, в къщата при върбите. Обезателно ела - каза тя. Скочи, отвори вратата и взе от ръцете на старата жена сина си, който бе намокрил фланелката до пъпа си. - Докторът каза, че малкият има трета сливица и така ще се плюе, докато му я изрежат – обясни тя на Стойчовата майка. - Но сега е бебе и не може да я махнат.
Люда даде на бебето да суче – беше пълна с мляко като цистерна. Гърдите й боляха, тежаха й. Беше напълнила устата и очите на Стойчо с мляко, и ризата му бе омазала. Жалко, че наблизо нямаше друго бебе и него да кърми, защо да отива зян това чисто нейно мляко? Беше здрава като стомана. Павелчо наддаваше по кило всеки месец само от това мляко, нейното. Де що старец и баба в двете села имаше болно око, Люда ходеше и им пускаше от млякото си. Окото на бабичката веднага оздравяваше. Свекърва й цереше някаква болка в корема, като пиеше по две лъжички от млякото на Люда. Даже порязаните си ръце й носеха старците - да църка мляко на раните им, докато те се взираха в облите й като облаците гърди.
Но що могат да направят старците? Мъжът й береше маслини сега в Италия, а тя Стойчо така го измъчи... Горкият беше дълъг и чуплив като макарон. Сърцето му сигурно също бе чупливо като макарон, защото боледуваше. Тия лозя, нямаше ли за свършват вече? Конят й Матей се беше измъчил, една мъкнеше копита по пладне. Павелчо, потънал в пластове от млякото й, засъхнало по лицето му, бе заспал най-после. Тя го бе вързала в един чаршаф на пъпа си. Гърдите й се подуха още повече. Боляха я. Трябваше да ги изцеди. Мразеше да ги изцежда. Този Павелчо беше едно мързеливо бебе с трета сливица. Гърдите й пускаха вади по бузите му и го омазваха още повече. Беше чувала, че женското мляко струвало скъпо в града, но билетът до Перник беше десет лева. Да можеше да продаде гърдите си на някоя гражданка и да се отърве от тая бяла напаст! Павелчо щеше да зоби козе мляко.
Нагоре по пътя, потънал в облаци и парчета скъсано небе, Люда забеляза някакви кафяви точки, големи колкото бълхи. Ми това беше стадото на Божо! Боже,тоя Божо, как не се беше сетила за него! Той беше вторият мъж, останал неженен в село Опал, който прекарваше овците като пехотинци от баир на баир. Беше по-нисък от овена, чиито рога винаги накичваше със здравец. Понякога, казват, си връзвал шишето с ракията за рогата на овена, щото това било животно с гаден нрав. Като припнел кочът нагоре из баира, Божо не можел да го стигне и така ракията му се запазвала за по-дълго време.
Божо караше трактор и веднъж мъжът на Люда, още когато не бе побягнал за Италия да ги бере тия маслини и портокали го беше повикал да орът. Божо беше пиян като стомана. Тракторът нямаше рога да си върже ракията там Божо, затова човекът бе наврял машината в плевнята на людината свекърва, смилайки едната стена на сол. От тогава Люда знаеше, че този Божо й стига до носа, но сега, както гърдите й тежаха като планини, това нямаше никакво значение.
Беше горещо, добре че Павелчо спеше. Баща му береше гадните маслини на Италия, а Люда трябваше да иде да полива пипера. Довечера трябваше и да го плеви. Този проклет пипер, колкото повече го мразеше, толкоз по-голям ставаше, цъфтеше на гъсти орляци като подивял. Троскотът и телефончетата из него заедно с другите бурени само чакаха Люда да се обърне да накърми Павечло, за да си хвърлят семената и светкавично да поникнат пак. “Откъде ли се прибира Божо?” - помисли си Люда, потупа Матей по врата и каза:
- Довечера с тебе ще ходим да броим овце, Матейко.
Село Опалово беше диво и негостоприемно. Там старците бяха повече от комарите, а бабичките бяха зли, не я никак обичаха. Нямаше и доктор, че да води третата сливица на Павелчо на преглед. За какво да ходи в Опалово? Ами за да преброи овците на Божо!
И Божо живееше с майка си, ако не беше пукнала старата ярка в тая жега. Но за какво да се трепе Люда до Опалово? Матей ще има да куца, докато дотътри дъртите си копита до мегдана. Как за какво? Ами ще накара Божо да окоси ливадата на свекърва й под лозята. “Глупаво - рече си Люда. - Аз мога да я окося тая ливада с вързани ръце. То и пеленаче може, а аз ще викам Божо, дето ми стига до мишниците. Добре, щом си толкова умна, как ще го привлечеш насам? Толкова е далече, той ще се напие и ще заспи насред пътя.”
Е, Люда ще отиде да го намери. Божо и без това мирише на стадо, така че по миризмата щеше да го открие.
- Хайде Матейко, довечера ще броим с тебе овце.
Павелчо точно сега намери да се разхленчи. Беше забравила шишето му с водата в Стойчови. Добре, нека мъжа й ги бере тия отвратителни маслини на Италия, и тия прокиснали портокали, а тя се пече в жегата като гущер и се чуди как като погледне напред, да не види пак някой старец, натруфен в новия си костюм за погребения. Всичко, що можеше да ходи изправено, се беше изнесло в Радомир. Но мъжът й, дано пукне, докато ги бере тия червиви маслини в Италия, я остави тук, в Старо село. Беше спокоен, че Люда няма да кръшка, защото в трите села наоколо имаше само двама мъже - единият легнал да умира от сърце, а другият не можеше да ходи един километър, без да легне мъртво пиян. Че остави пиянството - от пиянство се изтрезнява, но овенът беше по-едър от мъжа! Този неин хитър мъж, дето се изниза да ги бере тия черни маслини, добре го беше измислил. Тя да полива пипера, свекърва й се да пита:
- Няма ли, Людо, да завъртиш нещо за вечеря?
Свекър й и той се беше надигнал маслини да бере, макар че му бе време да облича новия костюм и да се готви за оттатък, където водата е ракия и на всеки облак има по две кръчми с безплатно мезе. Поне да имаше някое бебе наблизо да го накърми, че гърдите й щяха да изгърмят. Как не прокисва това мляко у нея, чудеше се Люда. Виж, като капне върху бузите на Павелчо, то се спича като бронята на техния Москвич. Хитър беше мъжът й на Люда, отиде, та се не видя в драките на Италия и остави строшен Москвича. Люда не можеше да го запали, да отскочи до Радомир, където във всяка кръчма като погледнеш - мъж виждаш, хем не го боли сърцето, ама никак, никак не го боли, и човекът е висок чак до тавана.
- Не ходи бе, Пламене, да ги береш тия отрови в Италия! Знаеш сутрин и вечер... Как да чакам сама сутринта без тебе? Зарежи ги тия пари, ще продадем гроздето, ще изкараме хилядарка. Павелчо не яде много, с млякото от мен си е екстра. А аз съм пълна отвсякъде, имам чувството, че и отдолу да пипнеш, мляко ще потече.
Преди да тръгне да ги бере тия пършиви портокали, мъжът й четири дни не излезе навън.
- Да не си болен, бе майка? - питаше го свекърва й, а Люда се ядосваше.
- Абе как ще е болен, бе жена! При мене е. Как е ще е болен! Пази ми млякото да не се пресече, че после какво ще яде Павелчо? Ти ли ще го кърмиш?
Когато Пламен тръгна да печели пари, й каза: - “И да не гледаш по някого, че ще те убия като дойда. Знаещ как познавам, като погледнеш чуждо.
Всъщност днеска Люда не беше гледала Стойчо, пък и неговото сърце е крехко като юфка, той не се брои. Майка му топли всяка вечер вода да си мие краката – загрява му вода през юли! Ако през юли изсипеш една тенджера вода върху земята, тя веднага ще се изпари от жега. Кого да погледна, бе Пламене! Твоите гърди не са нажежени като туби с бензин двайсет литра едната. Като няма друго бебе да накърмиш и като лозята нямат край, какво да правиш! И цвеклото няма край, а ти береш маслини в Италия. Аз какво – на старците в очите ли да гледам? Де що старец в трите села имаше – по два пъти му пусках мляко, то око от мен неизлекувано не остана! Давай, Матейко, давай, по пътя, нагоре, нагоре. Не, не към стадото овце. Трябва да плевя пипера.
Люда се наведе да го плеви този пипер, който колкото по-ядно го наричаше с лоши имена, толкова по-жилав ставаше, покрит с гъсти силни цветове, сякаш само чушки щяха да ядат тая зима. Беше оставила Павелчо в чаршафа и започна да плеви. Плеви, плеви, плеви, докато купът от троскот и телефончета стана по-висок от Божо овчаря. После натрупа втори куп от бурени колкото овена на Божо, после добре, че Павечло се разцвърка, да му даде да суче - малко да й се успокоят гърдите. Изведнъж се сети, че в село Владимир има едно бебе - момиче, осиновеното хлапе на Петрана и Петко. Тези двамата от дванайсет години нямаха наследник, та най-после дочакаха дребното.
Отначало се бяха хвърлили да живеят в Перник, но вятърът там е повече пушек отколкото вятър, а хлапето им хилаво и му трябва чист въздух. Толкова слабовато, че не може да преглъща. Люда си помисли дали и неговото сърце нещо не е в ред.
- Хайде Матейко, дай да отидем до Петрана и Петко, да дадем на малката Петрана да се насуче, че да ми освободи гърдата. Ти, мързеланко такъв – измърмори тя на сина си. - Не можа да я изсучеш. Ама какво си виновен, като аз съм от породата на кравите. Виж, ако баща ти не беше отишъл да ги бере тия проклети маслини...
Люда язди може би десет километра по гърбавия път, пълен със залез и малко вятър, и се добра до къщата на Петрана.
- Петрано - извика я Люда. - Я дай малката Петрана да се насуче. Ти приготви шише да изцедя кърма, че умирам от това мляко. Докато кърмя малката ти Петрана, ти вземи и измий моя Павелчо. Ако имаш нещо, дай ми да ям, че ще пукна като куче от глад. Ядох само малини, червата ми са пълни с малини, млякото ми е пълно с малини. В ръцете ми само бодли на малини са се набили. Страх ме е да не одраскам щерката ти.
Петрана, дето беше чакала бебе толкоз години, се усмихна взе да къпе Павелчо, така го галеше, като че не бе омазан с плюнки чак до коленете.Така грееше лицето й, сякаш държеше злато. После Люда видя как очите на Петко остават на гърдата й, докато тя кърмеше малката Петрана. Този Петко е мъж за трима, помисли си Люда, после се обърна и видя, как голямата Петрана й слагаше в чиния пилешка яхния.
- На тебе ти сипвам повече - каза Петрана. - Повече ти се полага, че да имащ силно мляко за децата.
- Да, силно е - потвърди Люда и изгледа Петко. Само за две секунди го изгледа - колко са две секунди - една капка мляко за бебето! Малката Петрана беше слабо дете, трябваше да я щипе по нослето, докато гледаше Петко.
Петко вярно беше побелял. Вярно - носеше кърпени работни панталони и миришеше на оборска тор и кучета, но и Люда сигурно миришеше на пипер и плевели, които бе плевила, та натрупа купчина, висока колкото Народното Събрание в София. Тази сграда често я даваха по телевизията. Роклята й сигурно миришеше на лозя, но какво от това? Нека мъжът й бере въшливи маслини с този негов болен ум. Нека. Не ходи за маслини, Пламене, моля ти се. Аз какво ще правя без тебе? Как ще изкарам без тебе!
Когато тръгна за маслините, Пламен я прегръща двайсет минути, та щяха да изпуснат рейса за Перник с баща му. Беше хубаво, но какво са двайсет минути? Вярно, че Петко беше прегърбен, но ако раменете му бяха изправени и той щеше да затича някъде към Радомир. Друг път! Човекът си седи тук, подковава коне, крави пасе, коси на бабичките и е покрай жена си - да я прегръща двайсет минути всяка сутрин. Що не ходи той да бере маслини в Италия?
Люда се нахрани здраво с пилешката яхния, после пиха с Петрана сок от малини и Петрана отиде да донесе череши - била ги набрала от градината през деня. Хем Люда да похапне, за да е с черешови витамини млякото за бебетата, хем да занесе на свекърва си. Горкичката - и син, и мъж бе изпратила в Италия да берат плодове. Да печелят. Докато Петрана отиде да ги донася тези череши, дето ги бе брала през деня, Люда изгледа Петко още веднъж, после взе шишенце и започна да изцежда мляко за малката Петрана.
Тя пак изгледа гърбавия Петко, с мръсните панталони, с кръпки на коленете. Видя как лицето му - макар че слънцето го бе направило кафяво като зид - полека започва да става ту червено, ту черно около очите, където слънцето не го бе опърлило толкова силно. Двете бебета лежаха кротко, третата сливица на Павелчо по чудо се беше успокоила и той риташе мирно и тихо върху белия чаршаф, където го беше оставила Петрана. Тя бе обула на Павелчо чисти ританки на нейната дъщеря. После Петрана се върна с пълна торба череши, а Петко каза:
- Ще отида да назобя Матей. Горкият кон, цял ден се е пекъл на къра.
- То и аз се пекох цял ден на къра - каза Люда, но то си бе ясно: тя бе по-яка от Матей.
Двете жени поговориха за третата сливица, за соковете, които трябваше да дават на бебетата, но Люда смяташе, че не се налага да дава сокове на сина си. Млякото й бе пълно със сокове. Всеки ден това нагъваше - сок след сок, малини, череши, къпини, салата от марули по цяла тепсия, затова и под ушите й да пипнеш, сигурно и там извира мляко, пълно с витамини. Накрая Людя зави Павелчо в чаршафа и тръгна към Матей, който продължаваше да си зоби най-спокойно. Петко пушеше като тухларна, цигарата блеснала като рана в устата му.
Той се изправи неспокойно, когато Люда го приближи. Отдръпна се да й направи път,но тя не тръгна по пътя, който й бе направил. Тръгна срещу него, блъсна се с него, в старите му работни панталони с кръпки на коленете се блъсна, и в ризата му се блъсна, измокряйки я цялата в мляко.
- Стой мирно - каза му тя. Да, наистина, Петко миришеше точно както миришеше краварникът в края на село Владимир, но Люда знаеше, че като човек се поразходи из лозята и като плеви пипер, престава да мирише на коне и крави. - Още малко постой!
Той беше горещ като камъните на пресъхналата бара, напечени от жълтите облаци. Уж бе изцедила млякото си, а гърдите и ризата на Петко целите побеляха, после се циментираха в бяла пелена, защото млякото й наистина беше силно и здраво.
- Хайде сега, Петко, отивай бързо при Петрана. Прегърни ги и двете - и малката и голямата - каза Люда, но пак не тръгна по пътя, който й направи той, а се блъсна втори път в мръсните му работни панталони с кръпки на коленете. Павелчо проплака, завит в чаршафа, в ританките на малката Петрана, които вече бе намокрил, а Матей с благодарност продължи да яде зоба - най-хубавият зоб, който старият кон бе виждал от години.
- Много закъсня, къде ходи? – попита я свекърва й, когато Люда се прибра у дома и остави Павелчо на леглото, мокър като риба, потънал до пъпа в млякото й. Третата му сливица пак си бе навирила главата и тормозеше детето.
- Ами ходих до леля Петрана във Владимир - отвърна Люда. - Дадох на малката Петранка да се насуче. Че то детето слабо като жичка, ще му се прекъсне вратлето. Изцедих му мляко и докато Майтей си ядеше зобта, леля Петрана сипа малко и на мен да похапна.
- Добре си направила, че помагаш на туй дете. Измъчи се жената, по какви ли не доктори ходи. Не й помогнаха, но сега с малката Петранка направо се роди - бъбреше свекърва й. - Слушай Людо, стрина ти Малина идва. Каза, че трябва да окосиш тревата под лозята на Дядовата ливада. Баш сега била най-хубава ... че то и онзи Стойчо идва... носи ти някакво списание за червея по малините. Мари Людо, таз година нямаме червей по малините, да го убие Господ дано! Преди малко си тръгна Стойчо. Завалията, душата си събира в устата, тънък дълъг като влакно. Да го ожали човек.
- Да го ожали човек - въздъхна тихо Люда. - Направо ми е жал за него.
- Да се беше върнала десет минути по-рано, щеше го завариш - напразно бъхтил път човекът. Искаше да ти каже как да тровиш оня червей. Ама на, напразно е бил тоя дълъг път.
- Напразно, ами. Де да се бях върнала десет минути по-рано - каза тихо Люда.
Павелчо се размърда недоволно и пак подкара онзи негов рев, като че бе глътнал кошер пчели в гърлото си. Люда му даде да бозае. Тези нейни гърди, уж малката Петрана се насука, уж й изцеди мляко в голямо шише от мастика, и пак се бяха напълнили. Откъде идваше туй мляко у нея? Да му не се види, по цял ден лапаше череши, малини, къпини, марули, круши, да не говорим онова безкрайно горещо грозде. Когато то узрееше, тогава сигурно гърдите й сами щяха да си текат, без да ги дърпат Павелчо и малката Петранка. Де да можеше да отиде на Перник – там, казват, женското мляко било по-скъпо от парфюма в скъпите шишета, от онзи френски парфюм, който те прави не жена от село Опал или Владимир, а жена, дето през живота си не е плевила нито веднъж пипер и никога не е яздила стария Матей.
В Перник няма нито един старец и нито един старовремски костюм с нафталин. Там кръчмите са пълни с високи мъже, чиито глави пипат тавана. А нейният Пламен, горкият, бе заминал да ги бере тия гнусни маслини в Италия! Да, вярно, прегръща я толкоз време, преди да тръгне рейсът, но как да кара Люда с тия броени минути, докато Пламен натрупа пари да си купят апартамент в Перник? Как да зареже тия лозя - пълни с люти гроздове? Не ходи, Пламене, в Италия, беше му казала Люда, но той отиде. Поне да се беше върнала десетина минути по-рано, че да види какво щеше да й каже Стойчо за оня червей по малините. Е, червей,червей, но й той сърце носи и душа храни.
- Людо - обади се свекърва й. - Пратила си хабер до Божо... Как кой Божо, бе Людо, не се ли сещаш? Един нисък такъв, на каче прилича, овчарят.
- Сетих се кой е - отвърна Люда и изтри млякото от бузите на сина си.
- Хабер си му пратила да дойде да окоси ливадата под лозята. Че ти сама не мож ли я окоси тази ливада, ма Людо? Миналата година хем бременна, докато носеше Павелчо, я окоси.
- Ще видим - каза Люда. - Трябва да окопая лозето. Бобът и царевиците пак са за копане, та рекох...
- Е, ти знаеш повече от мен. Та да ти кажа – Божо, оня, дребния, също се отби. Искаше да се разбере с тебе кога да дойде да коси. Я ми дай шишето с водата да пийна, Людо.
Люда й подаде шишето, а старата продължи:
- Божо каза, че утре щял да свали овците по-рано към село. Каза още, че ще те намери, дето копаеш царевицата - под Дядовата ливада. Да му речеш кога да започне с коситбата. Е, добре е , дето Господ ти е дал това мляко. Какво хубаво дете е Павелчо, ма Людо, да не са му уроки. Как се набоза, като теленце. Да му е здраве! Утре да си към седем при царевиците, че Божо ще дойде. Чу ли ме, Людо?
Тя беше му казала на Пламен: - “Не ходи в Италия, ще изкараме някак тези пари!”,ама той – не. Зор да ги бере тия гнили драки!
- Чух те, мамо - измърмори Люда. - Ще го чакам там, на царевиците, под Дядовата ливада.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4326
