Постинг
10.05.2013 06:00 -
ЧЕТЯЩИТЕ ХОРА: Миролюб Влахов
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1065 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 10.05.2013 06:30
Прочетен: 1065 Коментари: 1 Гласове:
1
Последна промяна: 10.05.2013 06:30
- Бихте ли се представили с няколко изречения?
- Живея недалеко от Велико Търново. Работил съм различни неща, включително и във военен завод и в строителството. Както и двадесетина години като журналист в различни издания, предимно вестници от Велико Търново и региона. Обичам чистия въздух, разговорите с приятели на чаша (преди бира, сега вино). Харесвам хумора на ситуацията. Както и хората, които се палят и ентусиазират, но не и скандалджиите. Не обичам конфликтите, но няма ли как да ги избегна, се впускам в тях без да ми мигне окото. Затова винаги ме дразни, ако някой приема нечия толерантност преди конфликта за мухльовщина. Имам две дъщери, които със сигурност са страхотни българки, но не съм сигурен дали това вече си струва (колкото и скандално да звучи). Не очаквам вече нищо от държавата ни (имам предвид хората, които я представляват във всеки един момент – от пъдаря до президента). Достатъчно ми е да мога да пиша и да чета. Опитвам се да пиша разкази, харесва ми да разказвам истории, друг е въпросът доколко успешно го правя.
- Книгите за Вас са…
- Генетичният код на човешката душевност. От една страна те изразяват този код, от друга го възпроизвеждат и преформатират, ако трябва да се изразя с модерни термини.
- Какво е за Вас четенето?
- Повече от писането. Изява на ума, на духа и личността, сравнима с творческия акт. От един момент нататък четенето преминава отвъд приемането само на знания или развлечението, превръща се в съзиждане. Разбира се, процесът е твърде личен и при различните хора протича с различна скорост, в различна дълбочина и в различна степен на осъзнаване. Състоянието на бинарната опозиция „писане-четене” много зависи от четящия - от достигнатото ниво, от потенциала на ума му, от чувствителността му, от способността му на основата на прочетеното да възпроизвежда мислене, чувства, нагласи.
- Как подбирате какво да четете?
- Вече не е толкова трудно – в смисъл, че на тая възраст вече имам изградени и достатъчно устойчиви мироглед, вкусове, естетически нагласи и потребности. Иначе, като повечето от четящите от моето поколение, съм минал през класическите етапи: приказки, приключения, криминалета, любов, исторически епоси, класика, съвременни и пр. Много голямо значение, поне за мен имаше, системата от знания за литературата, която ми даде университета, средата, в която бях попаднал там. Разбира се, влияние оказват и контактите с другите четящи хора – дето се вика, един друг си пускаме мухата – чете ли това, ами онова, що не видиш еди си какво? Понякога се налага да се четат и нашумели автори от типа на Хорхе Букай и Паулу Коелю, но с риск това да нарани някого, ще уточня, аз не съм им почитател. В един момент обаче вече се чувстваш като читател-професионалист. А това освен че помага, и задължава. Трябва да си в крак с някои имена и явления. Все пак важното е тази задълженост да не се превръща в тегоба, да остане предимно вълнуваща потребност.
- Вие пишете разкази. Кой е най-добрият майстор на разказа според Вас?
- Толкова са много, че със сигурност няма най-добър. Няма как да се направи такава всеобхватна класация. Зависи от критериите все пак, включително и от нивото на оценяващия. Да оставим, че има много майстори, които всъщност остават неизвестни, поне на нашата култура. Ами ние почти не познаваме някои литератури – китайската, идийската, африканската и пр. Със сигурност там има съвършени майстори и на разказа. Понякога един автор ти харесва само с някои неща – примерно разказ или поредица, но не и с всичките му творби. Все пак аз предпочитам нещата на Елин Пелин, особено късите (мога да препрочитам „Нещастие” по два пъти на ден – много малък и безобиден разказ, но за себе си го намирам съвършен, кефя му се). В същото време ме привлича Светослав Минков. Разбира се, Чехов, но защо не и Валентин Разпутин? Моето поколение съзря с нещата на майстори като Тревър, Чивър, Ъпдайк, Бенедети (впрочем те всичките се учат предимно от Чехов). Някои боготворят Селинджър, други О Хенри, харесвам ги, но моите лични фаворити са Роалд Дал и особено Ърскин Колдуел. Така че, крайният отговор, ако трябва да избирам едно име е Колдуел. Разтварям се в изказа му.
- Имате ли любими книги, кои препрочитате?
- Различно е. Няма обаче да кажа „Майсторът и Маргарита” (Булгаков) или „Процесът” (на Кафка). Нито пък „Малкият принц” - ако става дума за Екзюпери, предпочитам „Земя на хората”. Имам, но не са една или две – зависи от степента на съзряването ми на всеки един етап, както и от времето, в което съм попаднал на тях. Десетки са, но наистина има и такива, които препрочитам, въпреки че доста добре ги познавам. Като „Тихият Дон”, например. Много ми харесва този Григорий Мелехов, ама много. Или „Война и мир”, не толкова „Анна Каренина”. Чел съм ги по два-три пъти. Може би четири, ако не и пет, пъти досега съм чел тетралогията на Константин Симонов „Живи и мъртви”. Извън идеологията, за мен тя е велика книга, Синцов ме вълнува и до днес. Много харесвам „Кланица 5” на Вонегът. Преди време, още преди да поздравя някого, бързах да препоръчам да седне и да прочете „Сътворението” на Гор Видал. Може би тя е моят краен фаворит все пак. Настолна книга от младини ми е „Опити” (тритомника) на Монтен, а обичам да си „зобвам” по мъничко и „Видрицата” на поп Минчо Кънчев. Често препрочитам разказите на майсторите, така да се каже. Но има един разказ, който обичам да чета на глас и (обикновено) сам. Той е „Белият ескадрон” на Йовков. Влюбен съм в този разказ, имам усещането че виждам как ескадронът тръгва в атака до най-малката подробност, гърдите ми се изпълват с въздух, коленете ми изтръпват, притиснали коня, мускулите ми се стягат, вятърът ме прегръща… За мен е велик разказ.
- Четенето е и възпитание, навик. Как се възпитава, във вашето семейство четеше ли се?
- Не толкова много, но все пак се четеше. Баща ми обикновено ми подаряваше книги. Бях десетгодишен, когато ми подари „Диви разкази” на Хайтов, така сега имам първото издание. Майка ми му се скара люто тогава – ти луд ли си да купиш на детето такава книга?! На следващата година той ми подари „Сър Майкъл и сър Джордж” (дано не разменям имената на съровете) на Моъм. Представете си!. Не че нещо разбрах. То аз и досега малко се петлявя в Моъм, особено в „Театър”. Майка ни четеше на глас разкази от Йовков и Пелин, от Вазов. „Албена” и „Под игото” ни четеше… Моите дъщери са от четящите млади хора. Не съм ги карал дори. Някак си сами взеха да четат. При това, не са поклоннички примерно на Нора Робъртс или Софи Кансела. Те обаче си имат своите любими автори. Не се интересуват толкова от моите. Може би значение има и това, че вкъщи имаме доста прилична домашна библиотека. Общо взето, не ни се налага често да посещаваме обществените.
- Любими писатели?
- Ха сега, де! Не бих ги определил точно като любими. Терминът не изчерпва отношението ми към тях. Но все пак: Радичков, Минков, Елин Пелин. Както и Шолохов, Юрий Бондарев, Вонегът, Дал, Ъпдайк. Щях да забравя –„Небесните пасбища” на Стайнбек. Разбира се – Ърскин Колдуел.
- Къде обичате да четете? Открил ли сте своето удобно местенце за общуване с книгата?
- Преди четях навсякъде, включително и по гари, автобуси, влакове. Но иначе си предпочитам фотьойла. Той е с гръб към прозореца, чета почти винаги на тиха, много тиха, музика, каквото и да съм разгърнал.
- Мечтаете ли да се срещнете с някой писател и да изпиете… каквото ви се пие?
- Не, нямам такава мечта. Вярно е, че понякога ми се искало да ги питам за нещо си, но чак да е мечта – не. По-скоро ме вълнува какви са извън писането – какви са като хора, като приятели и колеги, като съседи, като бащи и любовници? Дори носят ли на пиене и на шеги? Може ли да се разчита на тях, ако трябва да отидем примерно да сменим гумите на колата с летни, а те познават добър майстор? И сигурно не бих говорил с тях непременно за литература и за писането им. Вълнуват ме дали могат да са приятели? И сега познавам доста пишещи, някои са имена. Свалям им шапка за постигнатото, но за да седнат на масата ми повече от веднъж-дваж (нека ми е простено самочувствието и нескромността) трябва да ги усетя като хора, не като гении. Може да са и страхотни хора, пък пак да не си допаднем, това се случва, нали?, но не ни прави по-лоши и непригодни един към друг. То е важното за мен. Разбира се, това не изчерпва отговора на въпроса, но в общи линии така мисля.
Това възможно ли е? Аз забелязах, че поети са повече ревниви от писателите и страшно се възмущават дори от една съвсем безобидна забележка за запетайка или неинтересна рима, а писателите са повече толерантни. Затова правя извод: винаги можете да поканите един писател (писателка) на чаша вино! Стига той да намери време. Смея се.
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 4313
