Разказ




Ако искаш да познаеш човека, дай му ябълка в ръката. Знаех си, че пак
ще ми го каже. Подава ми ябълки, две, опознава ме. Всеки път започва с
мен отначало – запознаваме се, после ме представя на останалите. При нея
забравянето и внезапното спомняне идват от болестта, алцхаймер.
И аз всеки път започвам работата си тук отначало. Всеки ден влизам
за първи път в дома и виждам за първи път всичките двайсет и осем жени.
При мен забравянето и внезапното спомняне са стратегия. Идвайки тук,
предварително си бях обещала само служебно присъствие, отговорно слу-
жебно присъствие, но нищо повече, нищо в повече. Никакво привързване,
съчувствие, състрадание. Няма да им се дам, няма да съм им нито дъщеря-
та, нито внучката. Само сестрата.
Медицинска сестра. Сестра Динева, дом за възрастни хора „Покров
Богородичен”. Договорът ми е шестмесечен, след толкова време ще се осво-
боди място в една поликлиника.
Сутрин започвам с премерване на температура и кръвно налягане.
Отнема час и половина. Това е времето на баба Зорка. Придружава ме до
отделните легла, асистира ми и изобщо не млъква. Казва, че си е такава от
дете – види ли медицински уреди, апарати, инструменти и се разприказва,
избива я на някаква философия за човека и света. Нищо и никакъв термо-
метър, нищо и никакъв апарат за кръвно налягане, слушалки, пипни ги, й
казвам, няма нищо страшно, големи хора сме, нали не сме в педиатрията.
Да, ама какво измерваш с тях, пита баба Зорка, и сама си отговаря – живота
измерваш, стойности на живота отчиташ. Човешки живот е това и няма
нищо случайно в него. Ето, казва, не може случайно да има небе, а в устата
си да имаш небце, не може на същото това небе да има слънце, а човека да
си има слънчев сплит, и луна да има на небето, а лунички човек на лице-
то. Космос е това, безкраен и необясним, а като не можем да го стигнем и
познаем, измисляме космодиска, дето го въртят по всички телевизии, че е
осемдесет и девет лева. Толкова ни струва космоса, достижимият космос
– осемдесет и девет лева. Нищо случайно няма, сестра Динева, ми казва,
и продължава – защото кое е най-важното в живота? Любовта. Къде е на
човек любовта? В сърцето. Къде е на човека сърцето? В пазвата. Затуй си
имаме дума опазвам, о-пазвам, любовта да си пазим, ама хем да я пазим,
хем и само в пазвата да не остава, да я раздаваме трябва.
Когато приключи визитацията, приключва и философстването на 26
баба Зорка. Прибирам термометъра, апарата, слушалките и баба Зорка се
завръща от космоса направо на земята. Млъква и си отива на мястото –
пред телевизора. Обича новините с Мира Добрева, все едно гледала внуч-
ката си, така да си приличали. Показва ми снимката на внучката, само че
снимката е изрезка от вестник, интервю с Мира Добрева. Иска да й потвър-
дя, че много си приличат внучката и новинарката. Не, казвам, бабо Зорке,
тука внучката ти е по-хубава и от Мира Добрева.
В дома няма хигиенистка. Не е предвидена бройка в щатното разпи-
сание. Такава била практиката в домовете за жени – сами да си чистят. На
жената е дадено и да мърсува, и да бъде всечиста, и да цапа, и да чисти.
Думите са на баба Милка. Бърше прахта всеки ден. Днес челяк, утре прах,
казва. Лоша метла няма, има лоша ръка и от лоша ръка – лош боклук пада.
Нейните ръце са добри. Измита петте стаи, столовата, стълбището, мал-
кия двор отпред. После отива в кухнята, междувременно е пристигнала
храната, разпределя я по равно, пълни чиниите догоре. Храната не е най-
важното, казва, само въздух може да преглъщаме, но да е леко на душата.
Паницата и лъжицата на човека, това са му децата. Ако си сипал, ще ядеш,
каквото си сипал в тях, това ще ти отсипят. Децата са и паница, и лъжица. И
дават, и вземат. Чинията й е празна, имам чувството, че се храни предимно
с ябълки.
Ябълките в дома никога не свършват, доставят ни ги от близка коо-
перация производител. Съхраняваме ги в сандъци. Ред ябълки, ред слама.
Реди ги баба Стефка, която пак ме е забравила, запознаваме се, представя
ме на другите и продължава да реди ябълки. Сламата вътре в сандъка, туй
сме ние, казва, старите жени, като слама сме вече, изсъхнали. Ябълките са
ни дните – преброени, на топло, ама не са вече на дървото, в сандък са.

Излизам на стълбището, паля цигара, вътре е забранено да се пуши.
Тук съм от месец. Имам четирийсет ябълки. Утре пак ще се запозная с баба
Стефка, пак ще ми каже, че ако искаш да познаеш човека, трябва да му да-
деш ябълка в ръката. Ще ми даде ябълка и ще ме забрави.

От някакъв зимен сорт са, доузряват в сандъците.


  От книгата й "Надморската височина на любовта"