Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.06.2013 06:00 - Ангелина Дичева: Череша на дълга тънка дръжка
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1122 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


     Разказ



С брат ми се запознахме отново преди два месеца. Така стана, защото нашите се разведоха, когато бях на седем, а брат ми – на пет години. Помня смътно, че все ми дърпаше от ръцете любимия ми зелен камион, който се движеше сам и имаше клаксон, а аз го налагах с кубчетата, за да го пусне.

Съдът ни даде и двамата на майка, но баща ми веднага ме открадна. Трябва да са започнали наново дела. Пак са ме дали на майка. Така и пише в съдебното решение. Тогава баща ми пак ме открадна. Водиха ме при съдия-изпълнител. Той ми каза да си тръгна с майка, но баща ми пак ме открадна. Още на другия ден. И така пет-шест пъти.

Майка каза, че той ще ми разбие нервната система, ако тази битка продължава. Когато ме открадна последния път, баща ми ме предупреди, че майка е неизлечимо болна и ако отида при нея, ще ме зарази и ще ми окапят месата. Най се изплаших от това, дето на всяка цена щял да ми окапе и носът. Като си спомня колко ме е било страх не толкова заради това, че ще остана без нос, колкото че ще ми се смеят момчетата от нашия двор и съучениците ми. По едно време си мислех, че ако я срещна на улицата, може би няма да мога да избягам и ще се оставя на оная нейна заразна болест, пък каквото ще да става. Нека тогава да умра и те двамата да съжаляват до края на живота си заради това, че така са измъчвали и уморили детето си.

По-късно майка замина за чужбина да строи язовирни стени, защото е хидроинженер. С нея, разбира се, замина и брат ми. Писала ми е писма, брат ми също, но не съм ги получавал. До мене стигаха само вещите, които ми изпращаше – колетите ги получаваше баща ми, а също и пратките по майкини колеги.

Спомням си първите джинси, които майка ми изпрати от Кайро. Само за миг преживях и топла радост от подаръка, и примирено отчаяние и ужас от това, че баща ми ще ми ги вземе.

- Ще ги горим ли? – изпъшках примирен.

- Какво? – слиса се баща ми. – След като вече ги имаш! Не че имаш кой знае каква нужда от тях. Ти без панталон не си останал… Да не съм вандал…

- Ама нали… са заразени – пак изпъшках, за да му припомня.

- Не, какво говориш – погледна настрани. – Носи си ги със здраве.

Джинсите просто ми залепнаха. После вече получавах и други подаръци – яке, маратонки, ризи, фланелки, фотоапарат, ракета за тенис – много работи. Всичко нареждах в големия тъмен хол, който прилича на гараж. Моята територия е от средата му до единия прозорец – повече от една голяма стая. От средата до другия прозорец е територията на баща ми. Двете сфери на влияние, както казва той, се разделят от огромни кресла и масивна кръгла маса. В моя територия се намира и дървото на живота – високо декоративно растение с дебело стъбло и масленозелени месести листенца, кръгли като монети. До него е бюрото ми и малко гардеробче. Иначе всеки си има стая за спане. Баба и дядо също, но на долния етаж.

Години минаваха, без да видя майка. Потърси ме в училище. Не посмях да се ръкувам – отдръпнах ръката си при спомена за детските ми страхове. Въпреки че сега майка изглеждаше и по-млада отпреди, и по-хубава, беше елегантно облечена и отслабнала.

- Това е колата ми, Бориславе – показа ми тъмносиня новичко “Рено”. – Защо не ни писа? Редувахме се с брат ти, понеже искахме всеки ден да получаваш писмо от нас!

- Не съм ги получавал – изрекох, изтръпнал да не би отново да започнат разправиите с баща ми. – Но всичко останало получавах. Благодаря ти.

- Сега вече ще трябва да ти купувам по-голям размер дрехи. Пораснал си. Вчера оперираха брат ти, Бориславе. Затова се върнахме за месец-два. Операцията беше тежка, но лекарите казват, че ще се възстанови много бързо.

- Каква операция? – попитах, но всъщност въпросът, който ме раздираше, беше: “Ще мога ли да видя брат ми.”

- Аз също ще се полекувам. Нещо бъбреците ми се обаждат. – Майка ме гледаше право в очите: - Сещаш ли се понякога за нас, Бориславе? Искаш ли да дойдеш у дома? Не живеем в такова огромно жилище като това: на баща ти. Настанили сме се без разрешение и без настанително писмо в къщичката, която е била отчуждена заради строеж. Кой знае кога ще започне строежът. Собствениците са си получили оборотно жилище и ние живеем така вече няколко години. Просто сме се самонастанили, както се казва. Нанесохме се и заминахме. Докато ни дадат жилище. Все чакаме – да видим кога ще стане. По-добре, че не бързат, за да понатрупам някой лев и да мога да купя апартамент. Тук помещенията са стая и кухничка, голяма колкото гардероб, но не се оплакваме. Ето ти адреса.

Записа го на листче от малко черно тефтерче. Толкова ме беше страх да не го изгубя, че го преписах поне на десет други листчета. Едно от тях намери баща ми.

Отивай – каза, - отивай, но ако обещаеш да се върнеш.

На сутринта внезапно заминахме на море.

Отидох след месец. Бяха заминали. После ходих няколко пъти. Веднъж ми се стори, че е имало хора. Започнах да ходя всеки ден. Нямаше никой.

Скоро започнаха отново да идват подаръци от майка. Звъняха по телефона нейни колежки. Носеха кутии, пакети, предаваха ги на вратата на баща ми и си отиваха, непрекрачили прага на мълчаливата крепост. “Мълчаливата крепост” съм нарекъл нашата къща с обитателите й. Мълчахме всички – все повече и повече – баща ми, дядо, баба и аз.

Веднъж забелязах, че баща ми получи колет, на който четливо беше написано “За Борислав” е цял целеничък адресът на майка и на брат ми.

Тогава за първи път им написах писмо. От притеснение и страх от баща ми не помня какво точно съм писал. Десетина дни след това попита:

- Ти какво, писмо ли чакаш? Отговор, така ли?

- Ами чакай – смръщи се баща ми, явно не се радваше на победата си

и млъкна.

Да видим кой от двамата ще бъде по-мълчалив – си казах и къщата ни стана супермълчаливата крепост.

Той не издържа:

- Какво има, Боре? Нещо ново в училище? Искаш ли да ти дам някакви пари – за кино, за нещо друго, за мач? Какво има? Защо нищо не говориш? Сърдиш ли се?

Лицето на баща ми е грозно, несъразмерно дребно за високия му ръст, а когато отслабне, заприличва на черешка на дълга тънка дръжка, неогрявана от слънцето, смита от дъждовете. Когато е недоспал или тъжен, черешката се свива, става по-жълтеникава и се покрива с кафяви петънца.

Толкова дълго мълчахме, че накрая баща ми го изби на лудост, започна да чезне от къщи и накрая взе и се ожени за леля Нина. Десет години е по-възрастна от мене и не е така хубава като майка. Съседките веднага застъргаха: “То за едната хубост я беше взел първата, нищо не му донесе. Доведе я в София, две деца му роди… Сега втора грешка прави. Може да не е красив човекът, ама къща си има, кола, пък е и висшист – инженер.” Приказваха ни, приказваха, докато им писна и с друг се захванаха, пък и на нас ни писна да слушаме.

Сега вкъщи мълчанието си е пак мълчание. Нарушава ги само леля Нина. Тя постоянно иска да излиза с баща ми, казва, че й се танцува, ходи й се на гости, но баща ми й отказва. Скуката й е огромна – по цял ден почти е сама, защото отгоре на всичко и не работи.

Тъкмо се бяхме вкиснали всички, когато преди месец позвъни майка. След като толкова време ги нямаше с брат ми.

- Пристигнахме, Бориславе. Вече окончателно. Канем те у нас на гости утре вечер. Донесла съм ти някои работи – маратонки, джинсов костюм. Брат ти…

Чак гърлото ми пресъхна.

- Той ще бъде ли там?

- Разбира се, ще те чака на ъгъла на нашата улица пред супермаркета в 6 часа. Можеш ли? Ще те пуснат ли?

Издадох бесен нечленоразделен звук…

- Батко…

Брат ми се оказа много висок за 15-те си години. На пръв поглед изцяло приличаше на майка. Кокалест е обаче като баща ми, но е сс широки рамене и добре сложен. И усмивката е като неговата. Запомнил съм я добре тази безкрайна негова усмивка, макар да съм я виждал не повече от три-четири пъти за целия си живот. Открива сума ти ми зъби в широката му уста, сякаш иска да каже с това: е, по-голяма от тази усмивка не мога да извадя, това е всичко, на което съм способен, а, както виждаш, не е малко. Така ми се усмихна и брат ми. Наконтен такъв, свободен, модерен, гледано момче. В първия момент се държах като медуза, а той направо ми се метна на врата, без да се притеснява, че минаваха хора. Само аз съм такъв смотан.

Вгледах се – и аз имам същия пуловер, същата риза.

- Батко… оттук.

Къщичката им се беше забила като чеп в бузата на големия бял комплекс. Тогава не запомних как точно е наредено, отделните мебели – просто беше много светло, уютно, пълно.

Помня само, че имаше много книги, лампиони, че масата беше красиво подредена – пържолите, салатите, голямата торта. Нищо обаче не можа да ми мине през гърлото, сякаш някой ме беше затапил. Майка седеше малко бледа, мълчеше и ни гледаше. После заприказва за Африка, за джунглата, за вечерите там, за големите европейски градове. Какво точно, не помня. По едно време поиска да отиде в кухничката да полегне и ни остави с брат ми. Така се бяхме зяпнали, че не се и сещахме за ядене.

Тръгнах си след полунощ. Майка ме изпрати до къщи с колата, за да си занеса и подаръците, които ме беше донесла.

Баща ми седеше сам в хола-гараж и четеше нещо, изгубен за целия останал свят.

- Е, как беше? – попита, без да вдигне очи от книгата.

- Много добре – промърморих на път за моя кът в хола. Тръгнах да си лягам. Тогава се обърнах. Лицето на баща ми приличаше на бита от град бяла череша, която клюмаше на тънката си дръжка.

Поканих брат ми на тържеството по случай рождения ми ден. Щяха да дойдат петима приятели и три съученички. Баща ми се оживи, накупи торта, луканка, швепсове, соленки, разни банички. Баба пък направи погача и престана да се сърди.

Брат ми се появи, прегърнал голям кашон с букет гербери върху него. Беше толкова модерно облечен, че всички се охапаха. Погледнах баща ми, изправен до вратата. Бялата череша беше замръзнала на изправената си дръжка. Когато брат ми му подаде ръка, лицето на баща ми странно се разкриви. Бяха еднакви на ръст. Брат ми поднесе на леля Нина букета от единайсет искрящи оранжеви гербери и това беше напълно достатъчно, за да я превземе. Цялата вечер повтаряше, че е много симпатично и интелигентно момче. Като разтворих кашона – направо ми се зави свят – вътре се беше сгушила нова-новеничка уредба “Нашанъл Панасоник”. Докато я изваждах, ръцете ми трепереха. Стиснах здраво ръката на брат ми. Останалите се пръснаха от завист. Баща ми, предполагам, че не се и досеща, че момчетата на моята възраст имат нужда от уредба и че това е най-ценният подарък, който можех да получа.

Вкъщи за първи път стана весело и шумно. Иначе баща ми не обича да идват да ме търсят съученици – дразни се. Брат ми беше много добре с танците и веднага очарова момичетата. В 11 скочи и каза, че ще си тръгва. Задържах го, но ми прошепна, че майка ще дойде да го вземе с колата, да не я кара да чака.

Мислех, че само аз ще го изпратя, но се помъкнаха всички – баща ми, леля Нина, баба и дядо. Пред външната врата се спряха, ръкуваха се с брат ми, но никой не го покани да дойде пак. Видях отдалече майка. И тя ме видя. Слезе и се изправи до колата. Избързах пред брат ми, потърсих ръката й в тъмното и смотолевих някаква благодарност, въпреки че очаквах, че ще го кажа така хубаво, както мърдаше скрито в мене. Мислех да я целуна, но съм такъв смотан… Някак не ми дойде отръки. Изобщо какви сме всички – смятаме благодарността, която изразяваме, едва ли не за слабост, за унижение, за неловко положение, в което сме изпаднали, когато се налага да благодарим. Не гледаме с открито лице, а сме смутени, смущаваме и онзи, на когото благодарим. Та и аз избръщолевих някак благодарността си и не целунах майка – от срам и от страх може би от баща ми.

Тя ми погали по бузата, задържа ръката си, после я прокара през косата ми, после отново през цялото ми лице, през врата и ме потупа нежно по рамото, сякаш съм малко момченце, което иска да утеши. И хубаво го каза:

- Честит рожден ден, Бориславе. Желая ти бъдещи щастливи дни. Радвам се, че ти е харесала уредбата. Е, хайде, лека нощ. Искам да ти кажа, че аз повече не мога да се боря с баща ти за тебе, но ако ти пожелаеш, вече си голям, не може да те принуди да останеш при него, можеш да дойдеш при нас с брат ти.

Каза го съвсем просто и сърдечно.

През нощта баща ми получи инфаркт и го закарахме в болницата. Сега ходя там всеки ден. Гледа с очите на някое престаряло ловно куче, което вече не става за нищо и иска по очите на господаря си да познае кога ще му тегли куршума. Няма да му кажа нищо – нека да си гледа така. Няма да мога да говоря с него, защото никога не сме говорили с него като мъже, никога не сме сядали ей така, един срещу друг, очи в очи да говорим за нас, за бъдещето. Няма да му го кажа, но ще остана при него. Все пак и той трябва да си има някого. Да бъде при него не по принуда. На мене ми е пълно, а той си няма никого… освен мене.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2009672
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031