Книголюбие :: Явор Цанев: Старецът Ной

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

17.06.2013 06:00 - Явор Цанев: Старецът Ной

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 1511 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 17.06.2013 13:14

Разказ

Старецът Ной успя някак си да откърти дъска от Ковчега и спря да почине. Пред погледа му се стелеше долината, обвита в мъгли, далечните върхове на планините оттатък и слънцето, клонящо към залез.

Той изтри потта от челото си, приседна и се замисли.

По всичко личеше, че потоп скоро няма да има и му се струваше доста логично да вземе материал от Ковчега. До втори потоп не би могъл да доживее в никакъв случай, усещаше, че я изкара някой месец, я не. Защо Ковчегът да стои и да гние?

Все пак, струваше му се, че има нещо нередно.

Погледна към огромния сандък и му стана някак жално. Най-хубавата част от живота си, най-смислената, бе прекарал на него. Може би все пак не трябва… или пък тъкмо затова?

Въздъхна и се надигна, като подпираше с длан кръста си. Всичко вече го болеше, сутрин се събуждаше схванат и костите му сякаш гниеха.

Нямаше кой да се грижи за него, нито пък му се искаше някой да го прави. Беше свикнал той да се грижи за другите. Беше свикнал да мисли за тях и въпреки че те отдавна се бяха запиляли някъде долу, в долината, продължаваше да го прави.

Взе дъската и я огледа критично. Щеше да свърши работа. Беше малко дебела, но ставаше. Той започна да я оформя и се хвана, че пак мисли за тях.

Странно. Те явно не се сещаха за него. Отначало, веднага след потопа, докато водата все още се отцеждаше, постоянно го посещаваха, но вече от години не беше виждал жива душа. Стърчеше тук, на високото, а те се скитаха някъде по света… и като че ли нищо не се беше случвало. Като че ли нищо не беше направил за тях.

Погледът му спря на Ковчега и пак усети, че има нещо нередно в цялата тази работа. Някак не биваше да е така…

Старецът Ной подсмръкна и продължи да работи, докато светлината от слънцето стана червеникава. Долината тънеше в мрак, сгушена между върховете, и оттук изглеждаше съвсем пуста. Той обаче знаеше, че тя гъмжи от живот и то благодарение на него. Тази мисъл още успяваше да стопли душата му, въпреки дългите самотни години. И щеше да я топли до края на дните му.

Все пак, някак си не биваше да става така, продължи да разсъждава старецът, някак си не беше редно да не направят поне това за него… Някак си не беше редно самият той да сковава истинския Ноев ковчег - обикновен, малък и съвсем човешки - неговия собствен.

Разказът е от новата му книга "Странноприемницата"

Нагоре