Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.06.2013 06:00 - Захари Карабашлиев
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1567 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 19.06.2013 11:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
    

       ДЛАНИ



                                       Сан Клементе, Калифорния, май 2011

Дъщеря му и той, на паркинга, пред отворения капак на колата. Той й показва къде е щеката за маслото, къде е антифриза, в кой контейнер е течността за чистачките. Не че тя не шофира от година насам, но и не й се е налагало да пътува 900 километра в една посока.

Дъщеря му, с приятеля си Джак, в неговата кола, на път за Сан Франциско.

Той блъска капака. Мълчат. Тя помръдва вежди, усмихва му се, вдига ръка и обръща длан като египетска фигура, десния й кец нетърпеливо потропва по асфалта. Преди да пусне ключовете в ръката й, той я задържа, придърва и другата и погалва дланите й.


                                                 1996, Варна, Централен плаж

В един от онези топли септемврийски дни на последното им лято в България, той води жена си и дъщеря им Ана (тогава тригодишна) на плаж. Туристи вече почти няма, морето е спокойно, но водата е кой знае защо адски студена. Седнали са недалеч от водните колела – бели, нови, Ана моли да влязат в морето. Жена му поклаща глава – “вие вървете, аз ще ви чакам тук”, обръща се по корем и отваря книга.

Той плаща за час, човекът ги бута от брега, Ана седи до него, той завърта педалите. След време усеща, че са стигнали далеч, далеч от брега. Зад седалките на водното колело има малка платформа, може би квадратен метър, в която като в плитка вана се е събрала вода, постоплена от слънцето. На Ана й е омръзнало да седи до него и го пита може ли да си поиграе “там отзад”. Той казва, да, но леко, чакай така сега, тя се изправя внимателно, той я придържа, тя пристъпва и минава отзад. Сяда и се заиграва с жълтата си кофичка, той я заклева да не се изправя, да седи кротко и продължава да върти педалите, като е постоянно полуобърнат към дъщеря си. По някое време спира да почине, обръща се и я вижда права, на ръба на платформата, кофичка в ръка, навежда се към водата. Този момент всъщност трае точно колкото едно премигане. И в него се случва следното – малка вълна, някакъв спазъм в гърба на морето тръсва водното колело, дъщеря му дори не се олюлява, а сякаш всмукана от нещо невидимо полита с главата надолу. Той си спомня как като в свръх-бавен каданс малкото й тяло да се забива във водата и изчезва – първо главата, после раменете, кръста, малките й пухкави краченца. Следващото, което вижда е собствената си ръка, която сграбчва детския глезен, преди да изчезне под повърхността. До ден днешен ръката му има памет за този тънък глезен в този момент. Той не помни как е скочил, как е успял да я улови в последния момент, но ръката му е вклещена в глезена й, Ана е високо вдигната във въздуха, с глава надолу, кашляща, плюеща вода, хълцаща, опитваща да поеме въздух. Той помни изплакването й.

Какво ли би станало, замисля се често той, ако точно в този миг е бил погледнал към нос Галата, например или нагоре към Балчик, а не към нея, ако се е подхлъзнал, ако ръката му не е била достатъчно бърза, ако, ако, ако, ако... Може би нищо трагично нямаше да се случи, може би, малката просто щеше да цопне във водата, той щеше да скочи след нея, да я измъкне и напляска задето не слуша и толкова. А може би щеше да изчезне завинаги в коварните води на Черно море, да потъне като оловно войниче, което той не би могъл да спаси. Може би над водата щеше да остане само жълтата й кофичка.


                                                        
                                                        1997, Кълъмбъс, Охайо

Още в първите дни на новия континент става ясно, че детски градини, такива каквито имаше по това време в България, просто не съществуват. Имаше нещо като частни детски градини, които обаче бяха скъпи за тях, и църковни такива, още по-скъпи – безплатното образование в Америка започваше (те нямаше как да знаят това), когато детето навърши пет годишна възраст. Дъщеря им бе четири. Две седмици, след като дойдоха, жена му започна работа през деня, а той намери нощна смяна – така малката беше винаги с някой от тях.

Първия апартамент, в който заживяха беше с дневен тракт обърнат към езерце. Когато агентката им показа това единствено свободно жилище в комплекса (което по-късно стана ясно, че не бе вярно), то им се стори уютно и романтично. Едва когато се нанесоха осъзнаха, че не бяха дооценили един важен фактор – спалнята им гледаше към магистрала I-161. Шумът бе непоносим. Жена му излизаше сутрин, а той и малката закусваха и тръгваха да опознават района – идеята бе колкото може по-рано да се изнесат навън, където поне беше тихо и пролет. До втората седмица малкото романтично езерце пред апартамента постепенно се превърна просто в парче мътна вода, приютило стада канадски гъски, а със стоплянето на времето започна и да понамирисва. Около него обаче имаше храсти, в които дъщеря му се криеше и дървета, по които се катереше – тя обожаваше да се катери по дървета.

В един от по-скъпите и стари квартали на име Уортингтън, недалеч откъдето живееха, откриха градски парк с детска площадка, която им харесваше повече от останалите. Имаше красиви, столетни дървета, трева, цветя, шадраванчета, имаше площадка с най-различни дървени приспособления, люлки и лостове, уреди от всякакъв вид, несравними с детския кът пред входа на техния блок във Варна – тенекиена пързалка-слонче, две счупени люлки и пясъчник с фасове. По пейките тук седяха спокойни родители, по поляната тичаха кучета – това се превърна в любимата детска площадка на малката. Разбира се, освен него там нямаше нито един мъж.

Тъй като Ана не знаеше и дума английски, начина по който започна да общува с децата бе чрез игри, жестове и поведение. С всеки изминал ден, той отделяше все по-малко време да тича с нея и все по-вече с учебника по английски и тетрадката на пейката. Ясно му бе, че с доходите, които имаха щяха да си останат завинаги около локвата с патките, затова започна да търси и друга работа, дъщеря си влачеше от интервю на интервю – тя седеше по коридорите и рисуваше или разгръщаше книжки с картинки и сричаше буквите, които учеха вечер с майка си.

Когато дойде време за предучилищна, Ана още не знаеше езика, но нейната първа учителка Мис Волмар след разговор с него и майка й я прие в редовния си клас, уверена, че детето ще се справи наравно с всички останали.

В първите училищни дни, Ана, неспособна да се изразява вербално, наложи хегемонията си на лостовете. Скачаше от лост на лост с естествени, почти маймунски движения, сякаш бяха дошли не от Източна Европа, а от учебник по Дарвин.





                                                         1998, Кълъмбъс, Охайо

Заради страстните си занимания по лостовете, в първите учебни дни Ана започна да се връща удома с големи и грозни колхознически пришки. Превързваха ръцете й, те заздравяваха, тя пак ги нараняваше и то сериозно, пришките (мазоли?) бяха сериозни, болезнени, пукаха се, кръв от ръцете на дъщеря му капеше по детската площадка. Това продължи, докато с времето тя не проговори, прописа и започна да общува пълноценно с другите деца. Не че стана по-кротка, не че мазолите й изчезнаха, но енергията й се насочи към буквите, числата и страниците. В края на първата учебна година между нея и връстниците й нямаше разлика – всяко едно дете в класа на Мис Волмар можеше да чете и пише.



*



Истински важните неща в годините между тогава и тази сутрин на паркинга до колата му не могат да бъдат разказани. Около Ана, те включваха, но не бяха ограничени до: четене всяка вечер на глас, писане и рисуване, домашни, винаги музика, пеене, смях, танцуване, бой с възглавници, хиляди пъти “Царя лъв”, лягане от понеделник до петък в 20.00, без телевизор в детската стая (когато навърши четиринайсет, те й купиха, но тя така и не го включи), дълги, безгрижни лета в България, домашни, частни уроци по български език, няколко месеца балет (един училищен рецитал), уроци по пиано с украинска тьотка (ван-ту-три, ван-ту-три, вот так, Аня, прекрасна, нау ван мор тайм, плийс), следобеди, прекарани в четене и още домашни, книги, едно училищно окръжно състезание по лека атлетика(предпоследно място), един опит за театър(ръкопляскания), едно изоставено пиано(тате, аз просто не искам да свиря на пиано), безброй училищни тестове, шофьорски курсове на шестнайет години, работа на седемнайсет, собствена банкова сметка, още училищни тестове, домашни и пак домашни до след полунощ, дебели учебници, президентски пост в училищна организация, вечно разхвърлена стая, никога без домашна котка (Джоси, Макс, Мишо), тестове, тестове, тестове, ученическа любов на име Джак, с когото са неразделни от година... и резултатите от колежите.

Ана е приета във всеки колеж, в които е кандидатствала. В някои с пълна стипендия, в някои с с частична. При Джак нещата не стоят точно така. Пътеществието й днес до Сан Франциско има за цел тя да реши дали там ще минат следващите няколко години от живота й. На него му се иска се да й каже толкова много неща сега. Толкова важни неща. Но кеца й нервно потропва и тя крадешком поглежда цифрите на времето на мобилния си. Затова той внимателно оставя ключовете в дланта й, затваря пръстите й, целува я по косата. Тя го прегръща, целува го по бузата така както само дъщерите могат, нетърпеливо скача в колата, вратата хлопва след нея, тя маха отвътре и се навежда към стартера. Той виси отвън като родител и я гледа как завърта ключа. Навежда се, маха й през стъклото, като че ли не са си казали довиждане преди секунда – защо й маха? После обръща гръб, преди колата да потегли, забива ръце в джобобете и тръгва към дома. За част от секундата се изкушава да погледне крадешком дали дъщеря му подава мигач на излизане от паркинга. Не го прави.

Няколко часа по-късно, той се е борил с желанието да й звънне – уж небрежно да пита дали случайно не е виждала едикоя си книга, да види къде са сега, имало ли е задръсвания в Лос Анджелиз, дали е заваляло нагоре(защото тук прекапа малко) и така нататък – и е писал тези редове.

Дъщеря му е сега на път. Дали ще избере един от най-престижните университети в света, но ще е разделена с приятеля си или ще отидат заедно в този, в който е приет и той? Дали ще избере наука или ще се самозабрави в любов, дали ще гради кариера или здрава семейна връзка, дали ще търси спокойствие или престиж, собствен растеж или солидарност с мъжът до себе си? Или пък ще направи гъвкави избори встрани от парадигмата или-или?

Сега той седи на бюрото си, с ръце отпуснати на клавиатурата на лаптопа, загледан в празния паркинг навън. Има ли момент, пита се той сега, има ли момент, в който се превръщаме от родители в родителите си?

И пак се връща в онзи спомен, който пронизва времето му до днес – ето ръката му, която сграбчва глезена на детето, преди то да изчезне в тъмните води.

Време е, казва си той, докато затваря лаптопа и се изправя от стола, вече е време да я пусне. Дъщеря му ще се справи без него.
Дъщеря му ще се справи – той го знае от дланите й.




Гласувай:
1



1. natali60 - Прекрасна проза!
19.06.2013 08:32
Поздравления!
цитирай
2. fumiko - И сега при нас има класици на прозата.
19.06.2013 08:44
Силно и дълбоко! Трябва ли още думи?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2011856
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031