Постинг
26.07.2013 06:00 -
ЧЕТЯЩИТЕ ХОРА: АНДРЕЯ ИЛИЕВ
- Моля те да се представиш по най-приятния начин за теб!
- Много от близките и познатите ми мечтаят за деня, когато няма да имат и съответно да се съобразяват с началник на главата и часовник на ръката. Е, аз съм точно в такова положение и би трябвало да смятам, че в личен план съм сбъднал българската мечта.
- Книгите за теб са?
- Дълго време изповядвах философията, че няма лоши книги, че от всяка книга човек може да научи нещо полезно. И в този смисъл книгата за мен бе свещена и на пиедестал. От известно време, след “бума” на родното книгоиздаване в последните години и заливането на пазара с преводна литература тип чалга, не мисля така. Ценя и се радвам на всяка добра книга, която стига до мен. Сигурно се очаква да отговоря на този въпрос нещо в смисъл, че книгата е смисълът на живота ми, че без нея не бих могъл да живея... Не знам, не съм пробвал как ще се получи, но все пак мисля, че главното е самият живот, а книгата само ни помага да минем през него.
- Как подбираш какво да четеш?
- До преди десетина години четях доста безразборно, дори бих казал, че бях “всеяден”. Но егенето си каза думата, сега имам кръг от познати и проверени автори и теми, които трудно биват пробивани.
- Имаш ли любими книги, които препрочиташ?
- Разбира се. Но те са се променяли през годините паралелно с мен. Съвсем нормално е за едно момче да прочете двайсетина пъти “Синовете на Великата мечка” или “Жрицата на змията” на Петър Бобев и да смята, че това е най-великата книга на земята. След това четях и препрочитах много Андрей Гуляшки – особено “Златния век” и поредицата за Авакум Захов. Той беше първият автор, на който се стремях да подражавам. На попрището жизнено в средата много харесвах един руски автор - Борис Василиев. И сега считам, че неговата повест “А утрините тук са тихи” е една от най-силните въобще в тоя жанр. В последно време “открих” Чарлз Буковски и Джон Конъли и понякога се връщам към някои техни страници.
- Четенето е и възпитание, навик. Твоята любов към четенето откъде идва и ти предаде ли я на сина си....
- Нямам представа откъде дойде. Може би от майка ми – тя знаеше стотици вицове, много обичаше да разказва различни житейски случки, които подозирам, че е украсявала и донаждала... Пред теб ще призная с ръка на сърцето една своя тайна: първите книги, които си купих /бях във втори клас/, бяха купени с пари, които взех без разрешение от скътаните под дюшека от майка ми. И досега “Робинзон Крузо” и “История славянобългарская” са свързани в съзнанието ми с плесници... Но затова пък успях да предам любовта към четенето на сина си. Вкусовете ни съвсем естествено се различават, той вече има своя представа за добро четиво, но по-важното е, че е заразен от четенето и няма шанс да бъде излекуван.
- Споделял си ми как се се опитвал да откриеш магията на словото в разказите на Йордан Йовков. Кои са авторите, от които си научил най-много за писането?
- Категорично – Андрей Гуляшки. Той има един много характерен стил, който много ми харесваше и в прощъпулника си много исках да наподобявам. Тогава опитвах да пиша и разкази от типа на “Старопланински легенди” – все пак съм израснал в Сливен и хайдушката тема вилнееше в мене. Имах достатъчно сюжети, но не се получаваше като при Йовков. И аз буквално разглобявах разказите му на изречения, а тях пък на думи и търсех къде е вълшебството на добрия разказ... Друг автор, който ми е оказал голямо влияние, е Чудомир. Още продължавам да съм впечатлен от сочния му народен език и цветистите сравнения. Много ми помогна и Джек Лондон – когато започнаха да ми връщат ръкописите или въобще да не ми отговарят от редакциите, упоритостта и непреклонната воля за усъвършенстване на неговия Мартин Идън бяха за мен пример и модел за подражание.
- Опиши ни пространството, в което твориш. Какво имаш на бюрото, изгледът на прозореца... Слушаш ли определена музика, когато пишеш?
- Мястото, където е компютърът ми, е без прозорец. Така нищо не ме разсейва. Бюрото обикновено е отрупано с ксерокопия на документи и справочни материали. Най-често слушалките са на ушите ми и върви някаква музика. За две от книгите търсех и многократно слушах едни парчета, особено когато нещата зацикляха. Май с тях се мъчех да прилъжа Музата...
- Работиш много и сега си признай - срещал ли си вдъхновението, или то е рядка птици, за която повече се говори, но малцина я познават.
- Да, има го. Никога не сядам да пиша художествена проза, ако птичката не е на рамото ми. Това става след определено количествено натрупване, през един период от време, когато изглежда, че не правя нищо. Всъщност именно тогава магията работи.
- След "Атентатът в "Света Неделя" и терористите", "Непознатият Никола Гешев" се появава нова книга, която сякаш продължава темата. Откъде се появи страстта към ровенето в архивите и изваждането на светлина на неизвестни или премълчани факти?
- Стана наистина случайно. Преди 5 години бях заинтригуван от една загадка, свързана с личния живот на Агата Кристи – през декември 1926 година тя изчезва от дома си. След 11 дни я откриват в хотел на стотици километри от Лондон, в Северна Англия. Тя отказва да отговори как и защо се е озовала там и до края на живота си при уговорка за интервю винаги поставя условие да не се задават въпроси относно тези дни... Та реших да свържа разгадаването на тайната й с България. Оказа се, че най-близкото голямо събитие от нашата история е атентатът в катедралата “Света Неделя”. Още повече, че тъкмо през 1926 година ръководителят на терористичната група, извършила акта, е засечен във Франция. Започнах да търся материали, за да навляза в детайли, да си подбера типажи и “навържа” сюжета. Обаче ядец - писаното по въпроса от историците бе рязко поляризирано в зависимост от партийните им пристрастия, от страниците лъхаше непълнота, усещах, че липсва нещо. Реших да потърся изворите и така се озовах в архива на МВР. Изчетох много документи. Толкова много, че в един момент реших да направя първо документална книга на основата на записките си. Така се роди “Атентатът в “Света Неделя” и терористите”. След това се заех със същинската работа и на бял свят се появи романът “Сбогом, Агата Кристи”.
- Пишеш хумористични, криминални, фантастични творби. Не забравяш и историята. Предпочиташ ли определена тема и жанр, или обичаш да пробваш различни неща?
- Да, опитах в доста жанрове. Правя това, което ми е интересно и което считам, че е по силите ми. Първо беше фантастиката, после криминалната проза. Към нея сигурно ще се върна отново – нашето време е такова, че разчепкването му би се получило най-добре чрез криминалната литература. Но първо трябва да се наситя на остросюжетното четиво с основа близкото ни минало. Не го наричам историческо, защото много от капаните в нашето настояще са заложени през 40-те години на миналия век.
- Къде обичаш да четеш? Имаш ли си удобно и предпочитано място за усамотение с книгата?
- Любимото ми място е в леглото или на дивана. За предпочитане – сам в стаята.
- Мечтаеш ли да се срещнеш с някой писател и да изпиете... каквото ви се пие?
- Мечта? Не бих използвал тази дума. Но ако можеше, с удоволствие бих помолил Чудомир да ме научи да играя табла – наскоро четох негово признание, че я предпочитал пред писането на разкази. Сигурно има страшна магия в нея...
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4313