Книголюбие :: Андрея Илиев: Зло куче

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

03.10.2013 06:00 - Андрея Илиев: Зло куче

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 865 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 03.10.2013 07:28

Разказ

Аз тръгнах първи по кофите в новите квартали. В махалата винаги е имало хора, които се изхранват от боклука, но те се въртяха около гарата, мързеше ги да ходят по-нататък. Пък и защо – малко бяха, а толкова се хвърляше тогава, че не можеха да му насмогнат. Кога беше? Не ща да си спомням. Отдавна, ще ми се никога да не е било, защото тогава ме досрамява... Бях общ работник, млад още, здрав, заплата, ток в къщи, телевизор... И сега мога да имам ток, не ме мързи да ходя най-рано от всички до кофите на новите квартали, ама нашите къщи ги отрязоха от енергото, защото никой друг не отделя за ток. И телевизора затуй го продадох. Що ми е без ток?... Пък и дават по него такива работи, които ме карат да се изчервявам край кофите... Не искам да се чувствам човек. Човекът не се дави с кучетата за кора хляб.
И тоя, малкият Ачо, дето тръгна от две сутрини с мен, му е неудобно. Рови с една пръчка и като види хора, го е срам. Викам му:
- Не с пръчка, така нищо няма да намериш. С ръка.
Гнъс го е. И мене ме беше гнъс. Ама няма работа. Няма хляб.
- Аско! – разпален вика малкият. – Шише! Голямо!
И го размахва.
- Не се радвай – охлаждам го. – Тези не ги изкупуват. Хайде, бързо.
До шест трябва да сме на последната кофа. Малко да мине след шест сутринта и другите плъзват – ще ни изпреварят.
- Бе, не се тревожи – успокоява ме Ачо. – Мето снощи се напи и сабален ще спи.
- Вятър ще спи – викам. – Гладен спи ли се?
- Имаше много пари.
- Ама ги изпи. Не остави за хляб. В шест ще е на кофата.
Имах още една хитрост – почвах от най-далечната кофа и свършвах на най-близката до махалата. Хем ми бе по-леко, хем бях по-бърз в придвижването.
Закрачихме. Малкият бе единайсетгодишен, дребен, само кокали. Целият им род са такива, ама допреди години бяха трътлести. Сега всички са само кокали. И са по краденето. Ама малкият влязъл през една тясна решетка в будка и вместо да напълни колкото може да носи и бяга, взел, че се наял. Ама тъй се наял, че не можал да излезе. Сутринта чорбаджията дошъл и го помлял от бой. После го дали на тия – милиция ли са, полиция ли са... И те го били. И му рекли:ха повториш, ха сме те дали в детски дом... Уплашил се и иде при мене:
- Вземай ме с тебе.
- Що? – викам.
- Не ща да крада вече.
- Много бият, а?
- Много.
На последната кофа ни излезе късмета – три кашона и четиринайсет ракиени бутилки.
- Колко ще изкараме? – горяха очите на Ачо.
Точно на тия негови думи оня излезе от входа. Всяка сутрин се засичахме. И той бе точен като часовник – в шест изкарваше кучето си. Хубаво куче. Хранено – като мечка. Много ме лаеше. И за какво – не му ям от паничката. Ако му дадат от кофата, сигурно ще повърне. Та ме лаеше, ама вързано на каишка. Оня гледа през мене – демек, мангал, ти не съществуваш.

Пак залая. И тръгна. И няма каишка.
Малкият се разтревожи:
- Чичо...
Никога дотогава не ми бе викал чичо.
- Не се плаши...
Докато кажа и оня извика:
- Дръж!
И пак:
- Дръж, Джони!
И то се стрелна. Ачо бе пред мен, изписка, побягна, но голяма кафява сянка го стигна и захлупи... Чувах писъците му като през сън... После заблъсках с чувала, захрущя стъкло.
Някой заудря мене – оня... И крещи:
- Що пипате колата бе, мангали?... Колата, а?...
После... Бузата на Ачо висеше на една кожичка, рамото му кървеше, а кост на крака му белееше. И кръв, кръв...
Тогава си рекох: ”Това куче ще го убия.”
Мина месец, два. Зимата мина. Раззелени се. Оня изчезна, не го видях повече в тоя квартал. След още месец успях да се уредя да чистя улиците. До шест на кофите, после с една пръчка с шиш бода хартийки из градинките. Лека работа! Приятна работа...
Към девет гледам оня. Пак с кучето. Вървят по алеята към мен. Извърнах се да не го сецна, па да се върне. Уж си бода из тревата, а си мисля: ”Аско, дума си дал.” И си представям кучето:голямо, с червена паст... червена от кръвта на Ачо... горящи зли очи...
Трябва да са били на две крачки от мен, когато се обърнах. Вдигнах шиша като копие. Кучето въртеше безразлично опашка и ме гледаше лениво.
Оня... Там беше кръвта и там бяха горящите очи. Зли очи...
Замахнах и ударих с все сила между тях...

Нагоре