Гоа – моят пенсионерски рай


Най-малкият индийски щат Гоа наистина е раят на рая. А защо не просто обикновеният небесен рай? Ами понеже там е красиво, но досадно! А в Гоа човек никога не скучае. Особено ако обича партита под звездите, опияняващ аромат на индийски коноп и шеметно реене по бански върху мотоциклет от плаж на плаж. И всичко това сред бухнала зеленина, екзотично съжителство на индуистки храмове и старинни католически църкви, приказен климат (особено между ноември и март) и християнски цени.
Прави са били португалците, които през 1961 г. са напуснали колонията си на Арабско море с въпиеща неохота след 450-годишен блажен престой там. Днес Гоа е 25-ият индийски щат, към който се насочват 12 на сто от туристите, завтекли се в необятната страна. И правилно! 105 км брегова ивица, плажове с имена, които премяташ в устата като дъвчащ бонбон - Калангут, Анджуна, Вагатор, Бага...
Луксозни комплекси за претенциозните туристи, евтини и чисти стаи за хипарски настроените. Впрочем точно “децата на цветята” открили завладяващата омая на Гоа през 60-те години на ХХ век.
Носталгията връща много от тях към рая от младостта им, защото Гоа значи свобода. И те развяват посребрени коси, забравили да гълтат бирените си коремчета, удавени в лежерна нега и сладостно местно порто.
Местният език конкани приляга на цялостната екзотика. Леко напомня креолския и е невъобразим миш-маш от хинди, португалски, идиш, щипка арабски и палав местен диалект за разкош. Най-ярък пример за “мирното съвместно съществуване” е гордостта на индуистите със старинните католически църкви и киченето на светиите там с типични за други храмове гирлянди от цветя.
Да не говорим за индийките с класически сарита и "бинди" (точката между веждите, знак за семейно положение и кастова принадлежност), които носят имена като Жануария Ещрела да Коща и Перейра.
Гоа е най-малкият индийски щат, но той е и най-плавният начин да възприемете тази завладяваща и странна държава, ако подхождате към нея с предубеждение. Защото там португалците са оставили своя добронамерен европейски отпечатък, който, омесен с тропическия колорит, леко влиза под кожата. За да остане имплантиран навеки
За разлика от боливудските маанета, гоанската музика е като кубинска конга – ведри ритми, задължителен тромпет, почти незабележим нюанс от индийските извивки и доста разюздани подскоци в танците. Колкото са казината в Гоа на сушата, дваж повече обикалят под формата на круизни кораби в Арабско море. Мълви се, че са собственост на 5-те процента евреи. Морските друмища са докарали и вездесъщите китайци. Наемите са ниски, климатът прекрасен, храната и дрехите - безобразно евтини, а хората приветливи. Затова не малко европейци предпочитат скромния, но щастлив живот под гоанското слънце и ведрото спокойствие, което струи отвсякъде.
За едни Гоа е по-чистата, цивилизована и подредена Индия, за други - филиал на рая, за трети - ваканция без задръжки. Личи си по презервативите, обсипали безбройните плажове сутрин...


  Ако искаш спокойствие, съблечи се!


Ако дама иска да не й досаждат по плажовете на Гоа, просто трябва да се... съблече. По бански.
Това осъзнах с цялата си кожа по нежните пясъци на най-малкия индийски щат. Поначало сама жена в онези краища на света предизвиква или желание да я закрилят, или да й хързулнат стока и услуга, от която определено няма нужда. И дамата се оказва обсадена от продавачи на мидени герданчета, парео, "дистрибутори" на безплатни шезлонги и чадъри (плажните аксесоари наистина са "фрий", но бакшишът и поръчването на питие са закон божи - б.а.), от желаещи да "ги извозят" до хоризонта и обратно.
Но щом се освободи от дрехите си, сякаш около нея някой очертава невидим, но непробиваем кръг. Чувствах се като в средата на сапунен мехур. Всички ме виждат, но избягват да ме доближат, за да не го спукат. Благодат!
Между другото, в Индия самостоятелно придвижваща се единица от женски пол звучи екстремно. Моят туристически агент от Гуджарат, мистър Рао, ми се обаждаше всеки ден да попита как съм и имам ли нужда от нещо. При положение че ми беше организирал престой в чисто нов петзвезден хотел, в толкова голям апартамент, че сутрин се губех на път за банята. А ваната имаше размерите на Средиземно море и въпреки настойчивите ми усилия не успях да дочакам да се напълни нито веднъж. Търпението ми стигаше някъде до глезена. Когато бях поискала екскурзии из Гоа, за да науча повече за блажения щат, предполагах, че ще ме включат в някоя туристическа група с гид. Оказа се, че грижовният Рао ми е аранжирал собствена кола с англоговорящ шофьор, който реагираше като ущипан на всяко мое желание, изразено с помръдване на веждата. При плахото ми покашляне се изпъваше като струна „Йес, мем!”. Тук изграденото ми при социализма възпитание пак си показа рогата. Вместо да се наслаждавам на обслужването, се почувствах притеснена от натрапчивото внимание. Но с хубавото бързо се свиква и като се върнах, се бъзиках с подчинените във вестника, че докато се аклиматизирам, ще настоявам да ми викат „Йес, мем!”.

Плажовете на Гоа са единственото място, където и най-отявленият дебелак не се коси за паласките си, а най-изявената целулитка не се прикрива с парео. Защото на никого не му пука как изглежда. Той е дошъл накрай света, за да бъде свободен. А индийците? Те просто се къпят с дрехите.
На Гоа времето се стеле гладко и сладко като петмез. Тук всичко е в хармония, дори контрастът. Заложено е в природата на щата. Преди близо 5 века португалците са дошли с мисълта, че е завинаги. Днес правоверните хиндуисти се гордеят с четиривековната църква “Исус Христос” с нетленните мощи на свети Франциск Хавиер почти колкото с храма Мангуеши. Гоа е приказното кътче от света, където щедростта на усмивките е право пропорционална на яростта при пазарлъка. (Да се съгласиш с първата предложена цена е лична обида за продавача.) На Гоа радостта от живота е... начин на живот! Тичайте натам, ако можете да си го позволите!

Но нека аз да ви разкажа как попаднах на мястото, където искам да се пенсионирам. Едно от местата, де... Все още се колебая между него, Бали и Коста Рика. Откакто прочетох за Гоа, съм мечтала да я зърна. И щом се озовах за пореден път в Гуджарат, помолих споменатия вече мистър Рао да ми уреди кратко, но съдържателно пътуване. По скромния индийски ценоразпис той направо ми отряза главата до коляното, но не бих спестила нито цент. Защото летях с „Кингфишер”. Индийска компания, чийто собственик поздравява лично от екрана гостите си при всеки полет. Дори при „селския рейс” от Ахмедабад до столицата Панаджи привлекателни стюардеси с оксфордски английски раздават.... 4 вида меню, от което да си избереш гозби за полета. Пасажерът получава елегантна опаковка с логото на компанията, в която има слушалки, химикалка и малко книжле за препоръки. Какви ли са им международните екстри?! Оказва се, че засега „Кингфишер” лети само до Лондон, но кой знае, индийската експанзия може скоро да защъка из Европа с непознатия за икономична класа лукс. Още на летището момче с червената униформа на авиокомпанията ме посрещна с думите „Аз съм вашият личен наземен стюард”. Донесе ми бордната карта, регистрира ми багажа и го качи на лентата, изпрати ме до зала „Чакащи”, изобщо – обгрижи си ме отвсякъде.

Гоа отговори на всяка подточка от мечтите ми, но се оказа и много по-различна от книжната ми представа. Тя е като красива, но чорлава квартеронка с напукани пети, чепат нрав и завладяваща усмивка.

Комплексът Lazy Lagoon от веригата Sarovar Portico е завършен преди няколко месеца. Собственикът му, един от най-богатите хора на Гоа, решил да инвестира в хотел само от апартаменти. Сред тях намига тюркоазеното око на басейн, сякаш с ресници от палми. Плажът Бага е съвсем наблизо, но на човек направо не му се става от хамака, опънат над плътен килим от свежа трева. Всяка сутрин кротки като мравчици лелки плъзват по ливадата и старателно я подстригват с нещо като ножички за маникюр. Масите на ресторанта са или на моравата, или на терасата, от която гледката към лагуната те кара мигом да разбереш защо й викат „мързелива” (lazy – на англ.). А кокетна пътечка от бели камъни отвежда до водоскок, с който разхлаждат входа към СПА-център „Зури”.

В комплекса се оказах почти сама, ако не броим няколкото млади индийски семейства от юпита, две финландски студентки и две рускини. Определено персоналът имаше числово преимущество пред нас. А една вечер изживях на живо мечтата на всяка романтична душа. Представете си: приказно топла тропическа нощ. Звезди, по-огромни отколкото в любовен филм, се оглеждат в лагуната. В тревата закачливо блещукат свещи. Полудели от страст щурци нажежават тишината. В ресторанта съм само аз. Главният готвач лично ми препоръчва гозбите си. 11 сервитьори се въртят на пета около самотната ми маса, огряна от малък светилник под шушукането на палмите. Оркестърът свири само за мен. Аз им ръкопляскам след всяко парче, а те преди всяка песен ми отправят посвещение „За дамата, която се наслаждава на вечерята си!” . Поздравявам ги, като вдигам чашата си с ароматно порто. Едва ли някога това почти призрачно удоволствие ще се повтори, но аз попивах с всяка своя клетка безценните му мигове.

На следващия ден помолих личния си шофьор да ме заведе на пазар. Той обаче ми заяви, че ще дойде да ме вземе с мотора си, защото трафикът в близкото градче Мапуса бил убийствен. Конфузно се получи, докато схвана как да се държа, без да го хващам през кръста. Естествено за каски и дума не можеше да става, но когато се поддадох на инстинкта си и залових младия индиец за „любовните дръжки”, усетих как цялото му същество направо се гипсира от ужас. Да се притискам до гърба му си беше жив разврат според местните критерии за морал. Опипом потърсих, и слава Богу, намерих яка метална халка зад гърба си, та спестих на младежа потрисащата ситуация.

Мапуса се оказа по индийски кирливичко и натъпкано градче, чийто пазар бе невъобразима какофония от аромати, цветове, езикът конкани и невнятни звуци.... Въпреки приветливия нрав на гоанците, пазарлъкът им е ожесточен и задължителен. Макар прииждащите руснаци да са “развратили” магазинерите с широките си пръсти. Тук му е мястото да вметна, че бившите братушки също са напипали неудържимия чар на мястото. Дават апартаментите си в Москва под наем и с парите си живеят като царе по цяла година на топло и евтино. Дори са организирали сайт на руснаците в Гоа, дистанционно обучение на децата по интернет, агенции за недвижими имоти, ресторант с руска кухня на плажа с гъделичкащото патриотизма име “Чайковски”... абе, устроили са си бит за чудо и приказ.
Но да се върнем към пазарите в столицата Панаджи и в градчета като Мапуса и Вашко да Гама. Там до незнайните треви и плодове човек може да види сувенири от седеф или гравирани кокосови орехи, живи патенца в кош, буци сол за близане от кравите и лепкави топки тамаринд – смола от акация, която се използва за подправка и правене на бонбони. И всичко това удавено в глъч, рев на коли и мучене на крави. Без да броим рученето на корабните сирени от плаващите казина, нанизани на гердан по крайбрежието.

Литературно-музикално-туристическата програма, организирана ми от мистър Рао, включваше и кръгче с увеселително корабче из залива. Бодливо усещане е да си почти единствената жена на борда. Съвсем сигурно бях единствената бяла. Е, имаше една-две индийки, силно заети да кърмят, хранят, корят или пошляпват ситните си дечица при семейната „разходка с лодка”. Гоа се оказа и откъм морето точно толкова красива, колкото и на сушата. Особено по здрач. В сумрака светят електрифицираните кръстове на църквите в призрачно виолетово, едно-две яркозелени минарета и безбрай дворци на хазарта. Не пропускаме да се разминем с поне десетина плаващи казина, някои от които реплики на параходите с външни витла. Като онези по Мисисипи от романите на Марк Твен. На корабчето осъзнах колко свободни и склонни към веселба са гоанците. Без грам алкохол те почти изтикаха професионалните танцьори от сцената и закършиха тела под звуците на оркестъра. Добре че след първоначалното любопитство към камерата ми бързо престанаха да ми обръщат внимание.

На Гоа всеки от 40-те плажа освен екзотично име си има и собствен стил. В една от организираните ми разходки влизаше обиколка на пясъчните ивици – ясен знак, че като отметнеш храмовете и църквите, не остава Бог знае колко за гледане. Само за кефене.

На плажа Калангут (или Калангуте) царстват водните атракции. Можеш да наемеш джет, парашут или надуваем банан, да плаваш с яхта или да направиш екскурзия до палуващи стада делфини.
Шезлонгите и чадърите, както вече писах, са безплатни, но учтиви момчета се скъсват да ви ги предлагат, защото знаят, че полегнеш ли, ще поръчаш питие, хапване или плод. А и бакшишът е правилната форма на общуване. Тук беше мястото, където, щом свалих роклята, се оказах сякаш в центъра на невидимо очертан кръг. Просто с кожата си усещах боязънта на индийците да се приближат, за да не бъдат обвинени я в изнасилване, я в сексуален тормоз от бялата махарани. Прелест!

На плажа Анджуна няма подобни екстри и той се предпочита от местните, които и без това се къпят „с кофража”. Тук мръсносивият пясък е нацепен от вулканични образувания, които напомнят застинал в червеникав камък сюнгер. А на вдаден в Арабско море нос се белее католически параклис. Утепало се е за снимки, както би казал шопът.

На Анджуна срещнах моята индийска Козета. Красиво, но кирливо момиченце, което се закачи за мен с молба да му дам 20 рупии. Боже, какво достойнство излъчваше това дете! Ходеше подире ми като ненатрапчива сянка. Без да досажда, но и без да ме изпуска от поглед, прегърнало парче стиропор като най-голямото си богатство. В плажното капанче пожела да й поръчам фанта. С изящество сякаш цял живот е била дама с турнюр, елегантно присядала на ръба на стола. Подложи си парчето стиропор, за да стои изправена до масата, и с финес заотпива на ситни, премерени глътки. После прибра подадената й банкнота в гънките на износената си рокличка, сякаш е принцеса, скрила любовно писъмце. Въображението ми започна да дипли историята й – къде живее, какво ще се случи с нея, когато след десетина години стане мома за женене и дали кремъкът на живота ще пусне искра от вроденото й достойнство, или просто ще я нащърби като вехта порцеланова паница...

Вагатор е първият плаж южно от река Чапора. Всъщност се състои от три “парчета”. Големият Вагатор е точно под крепостта, сравнително пуст е и на него има само един индийски ресторант “Шри Махалакшми”. Средният Вагатор ака Тел Авив (така и не разбрах какво общо има със столицата на Израел, ама това си му е името) е осеян с шезлонги, заобиколен е от скали. Най-отгоре му е популярният клуб Disco Valley. Малкият Вагатор е предпочитан от онези, които наистина искат да си отдъхнат. Шезлонгите не са в пречещо количество, „Найн бар” работи до 10 вечерта, а до него е симпатичният хотел “Алков”. Четири от луксозните му апартаменти предлагат умопотрисаща гледка. Те са построени направо върху скалите, а прозорците им съзерцават Арабско море. Залезът, наблюдаван оттам, ще остане гравиран в сърцата ви. В оживения сезон цената на нощувка е 100 долара. Малкият Вагатор е много популярен и сред... биковете и телетата. Ако сте сглупили да ги почерпите с бонбон или хляб, те няма да престанат да просят храна като досадни домашни любимци. И това, че сте полегнали на дюшек или се къпете в морето, изобщо няма да ги спре да настояват за порцията си. Там и кучетата са в изобилие и са свръхдружелюбни. Те си играят с децата, а после полягат до тях да ги охраняват. На Гоа мирната идилия завладява дори животинския свят. Местната забележителност на Малкия Вагатор е изсечена в скалите скулптурна композиция Шива карвинг. По недостоверни източници авторът й е неизвестно хипи.

Плажът Анджуна се смята за столицата на гоа-транса. Той се намира на 20 минути пеша от Малкия Вагатор и е доста по-тесен в сравнение с останалите. Направо на брега продават хашиш и... всичко останало. Кравите са чести посетители и на този плаж, но натрапчивите търговци са по-малко. На плажа Анджуна е прочутият „Шор бар”, където вечер изпращат слънцето с всякакви опияняващи субстанции и методи.

Плажът Бага пък е на 30 пешеходни минути от Анджуна. Той е за улегнали англичани и индийци в отпуск. Ако сте бяла жена и, недай, Боже, руса, няма значение дали сте сама, или с приятелка, спасявайте се с бяг, в случай че попаднете там в събота или неделя. Целият индийски народ ще иска лъчезарно разрешение да се снима с вас като с паметник на културата. И са толкова мили, че сърце не ви дава да им откажете. На Бага няма да срещнете хипита, местни чешити и обзети от т.нар. гоа-транс. Тук царства европейската поп- и хаус-музика. В почивните дни направо на плажа поставят 4 огромни аудиоколони в „ЗанзиБар”. Всяка песъчинка се тресе неистово в радиус от 100 метра.

Пясъчните ивици на Вагатор и Бага притеглят семействата с деца. Е, може би амбулантните търговци на дрънкулки са по-натрапчиви дори от кравите (добичетата поне не говорят ужасяващ английски), но и това си е част от спомена, който ще си отнеса у дома.

Плажът Калангут е толкова близо до Бага, че никой не може да каже къде точно минава границата. Той е туристическият център на северна Гоа. В края му е пазарът за риба, плодове и зеленчуци. Заговорих се с „местни” руснаци. Те живеят целогодишно тук и вече са адски печени в локалния бит. Дори са си направили нещо като руски клуб в ресторант „Чайковски”. Та те ми обясниха, че само на Калангут можеш да си купиш местна сим-карта, за което ще ти поискат копие от паспорта и снимка и ще ти ги направят на място за такива смешни пари, че ще те е срам да ги броиш. С подобна карта разговорът с България излиза 10 рупии на минута, т.е. по 25 цента. Но за 50 рупии (около долар) от всяка будка с надпис “Телефон” ще приказваш до изприщване на езика. А такива ало-лавки има на невъобразими места. Виждала съм кирлив телефон, обвит с найлон, насред пустинята в Куч, пластмасов апарат с шайба в дъсчена барака, долепена до древен индуистки храм. Боядисаните в глух оранж или крещящо синьо едноетажни хасиенди, потънали в корони от зеленина и цветя, “си гукат” с неугледни къщета с прост надпис “Аюрведа клиника”, пред които се тълпят европейци с бастуни. Явно петхилядолетната философия и традиционна индийска медицина им помагат.
А може би оздравяването им се дължи на Гоа.

Какво значи - човек може да ти разкаже за своето пътуване толков талантливо, че го виждаш направо с очите си. С удоволствие прочетох разказа и благодаря на писателката, че сънищата някой път стават реални. Браво!